Определение № 11 от 06.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 340/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение с нестопанска цел „Център за обучение по европейски програми“, [населено място] срещу решение № 12213 от 30.10.2020 г. по т. д. № 167/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, VI-15 състав решение № 1971 от 05.11.2019 г. по т. д. № 461/2018 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от касатора срещу „М - ТЕХ – Медико-диагностична лаборатория“ ЕООД, [населено място] обективно кумулативно съединени частични искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за присъждане на неустойки за неизпълнение на задълженията по сключените между страните договори от 04.05.2016 г. и от 30.05.2016 г. за предоставяне за ползване срещу заплащане на Софтуер („Софтуер – ThalassaemiaTools“). Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Изразява несъгласие с извода за нищожност на процесите договори поради това, че са с непозволен от закона предмет, както и с извода за нищожност на съдържащите се в същите клаузи за неустойки поради противоречието им с добрите нрави. Според него, въззивният съд е тълкувал превратно установените по делото факти, обсъдил е избирателно само част от събраните доказателства и от доводите и възраженията му, като част от тях изобщо не е обсъдил. В касационната жалба са развити подробни съображения за неправилно прилагане на ЗАПСП и на Директива 2009/24/ЕО; за неоснователно пренебрегване разпоредбите на чл. 293, ал. 3 и чл. 309 ТЗ; за тълкуване на процесните договори в противоречие с изискванията на чл. 20 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се поддържа на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Като значими за изхода на делото са поставени въпросите: „ 1. За задължението на въззивния съд, съгласно чл. 271, чл. 272 вр. чл. 236, ал. 2 ГПК, да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните и всички доказателства по делото в тяхната съвкупност; 2. Софтуер, който е копиран с разрешението на разпространителя – „Cardiovascular Imaging Solutions Limited“ и който е част от програма, която вече е обект на авторското право, ползва ли се от закрила по ЗАПСП; Нарушено ли е авторското право за процесния софтуер и съответно двата договора от 04.05.2016 г. и от 30.05.2016 г. с непозволен от закона предмет ли са и нищожни ли са същите; 3. Нарушено ли е авторското право за процесния софтуер по ЗАПСП, съответно нормите на чл. 18 ЗАПСП, чл. 18а, ал. 1 ЗАПСП, чл. 70 и чл. 71 ЗАПСП и нормите на Директива 2009/24/ЕО; 4. Двата процесни договора от 04.05.2016 г. и от 30.05.2016 г. с непозволен от закона предмет ли са и нищожни ли са същите, съответно нищожни ли са в цялост или само в отделни техни части и клаузи; 5. Всички процесни договори и правоотношения по спора тълкувани ли са от съда според действителната воля на страните и съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД и в контекста на прилагане на ЗАПСП и Директива 2009/24/ЕО; 6. Процесните договори от 04.05.2016 г. и от 30.05.2016 г. и тяхното тълкуване от съда извършено ли е в нарушение на чл. 26, ал. 4 ЗЗД; 7. Всички разглеждани клаузи за неустойки от съда по двата процесни договора от 04.05.2016 г. и от 30.05.2016 г. явяват ли се нищожни на основанията, сочени от съда по чл. 26 ЗЗД, съответно противоречат на закона и накърняват добрите нрави и морала; 8. При конкретната преценка за нищожност на отделните клаузи за неустойка по двата процесни договора от 04.05.2016 г. и от 30.05.2016 г. съдът взел ли е предвид конкретните факти и обстоятелства, установени по делото и за конкретните установени отношения, в това число трайното и продължително неизпълнение на ответника; 9. Налице ли е правен интерес и правна легитимация на/за ответника и за всички възражения от страна на ответника – за нищожност на правата за ползване на софтуера и неговия електронен код/ключ за достъп, съответно възражение за нищожност, сочени от ответника; Разполага ли ответникът с правен интерес за предявяване или поддържане на подобно възражение или за неговото допустимо разглеждане по делото от страна на съда; 10. Приложима ли е разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ; 11. Приложима ли е разпоредбата на чл. 309 ТЗ; 12. Разкриват ли се белезите на несправедлива договореност до неморално висок размер на клаузите за неустойка, който да е в противоречие с установените в обществото добри нрави и морал и като такива да могат да се приемат, че отделните клаузи за неустойка по процесните два договора от 04.05.2016 г. и от 30.05.2016 г. са нищожни, съответно законосъобразен ли е изводът на съда и доказва ли се по делото от събраните доказателства, че не се дължат съответните договорени от страните неустойки по всеки договор; 13. Налице ли е виновно поведение и действия на ответника, които нарушават конкретни посочени с исковата молба забрани, поставени за ответника, които забрани са определени от страните със съдържанието на процесните два договора от 04.05.2016 г. и от 30.05.2016 г. и дължими ли са неустойките, конкретно уговорени в процесните договори; 14. Установява ли се ответникът да е разпространявал или предлагал процесната компютърна програма „CMRTools“ на трети лица или да я е използвал по начин, различен и в нарушение от уговореното; Установява ли се ответникът да е използвал други програми за измерване на ЯМР – определяне на индекс за сърдечна мускулатура, чернодробен паренхим и левокамерни показатели в своята дейност или да е разгласявал на трети лица конфиденциална по договора информация; Сключеният договор за рентгенологични услуги с Celgene Corporetion от ответника, дружество, регистрирано в САЩ, и неговия предмет нарушение ли е на поетите с процесните договори от 04.05.2016 г. и от 30.05.2016 г. задължения от ответника; Изпращаните от ответника на Celgene Corporetion ЯМР снимки и извършените изследвания на тези снимки чрез алтернативен, макар и сходен метод за измерване на количеството желязо – „FerriScan“, нарушение ли е от страна на ответника на поетите с процесните договори от 04.05.2016 г. и от 30.05.2016 г. задължения“. По отношение на така поставените въпроси се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като „решаването им изисква тълкуване на закона съобразно конкретните факти по делото и ще допринесе за осъвременяване на съдебната практика с оглед изменения в обществените условия, а така също ще спомогне за нейното уеднаквяване“. За въпросите по т. 1 се поддържа също и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да е посочена конкретна практика на ВКС, а за въпроса по т. 9 – че обуславя недопустимост на обжалвания акт. Ответникът по касация – „М - ТЕХ – Медико-диагностична лаборатория“ ЕООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 09.02.2021 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционния акт, с който са отхвърлени всички предявени частични искове по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за присъждане на неустойки за неизпълнение на задълженията по сключените между страните два договора от 04.05.2016 г. и от 30.05.2016 г. за предоставяне за ползване срещу заплащане на Софтуер („Софтуер – ThalassaemiaTools“), въззивният съд е споделил крайните изводи за недължимост на неустойките, от една страна, поради нищожност на договорите като цяло, а от друга страна – поради нищожност на самите неустоечни клаузи. След задълбочен анализ на относимата правна уредба – Закона за авторското право и сродните му права и Директива 2009/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009 г. относно правната закрила на компютърните програми – решаващият съдебен състав е приел, че процесните два договора от 04.05.2016 г. и от 30.05.2016 г. имат непозволен от закона предмет. Основните му съображения се свеждат до това, че: С нормата на чл. 4, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от Директивата са очертани изключителните права на носителя на интелектуалните права върху компютърна програма, едно от които е правото му да извършва или разрешава всяка форма на публично разпространение, включително отдаване под наем, на оригинала или на копия от програмата; Разпоредбата е въведена с чл. 18 от ЗАПСП; С ал. 2 на чл. 4 от Директивата, респективно чл. 18а от ЗАПСП, е предвидено прекратяване правото на разпространение при първа продажба на територията на ЕС на оригинала или на копие на компютърна програма от носителя на авторското право или с негово съгласие, но с изключение на правото да разрешава по-нататъшното им отдаване под наем; В случая ищецът е придобил твърдените от него права по силата на договор със СНЦ „Организация на таласемиците в България”, което от своя страна е придобило тези права по сключен договор за закупуване на едногодишен лиценз за ползване на компютърната програма CMRtools with Talasaemia Tools от Cardiovascular Imaging Solutions Limited – притежател на правата върху компютърната програма; Притежателят на правата върху компютърната програма по смисъла на чл. 2 от Директивата притежава изключителното право да се разпорежда с оригинала или копие на същата, освен при прекратяване на правото на разпространение след извършването на първа продажба на оригинала или на копие от компютърната програма на територията на ЕС; От представените от ищеца фактури, издадени от Cardiovascular Imaging Solutions Limited, се установява, че дружеството е получило цена/възнаграждение срещу предоставени права за един лиценз – ползване на един компютър на програмата CMRTools за период от една година; Доколкото тази сделка не може да бъде квалифицирана като продажба на копие на компютърната програма по смисъла на чл. 4, ал. 2 от Директивата и чл. 18а от ЗАПСП, по делото не се установява изчерпване на правата на разпространение за притежателя на права върху процесното копие на компютърна програма, респективно по силата на общото правило на чл. 18 ЗАПСП и чл. 4, ал. 1 от Директивата единствено Cardiovascular Imaging Solutions Limited разполага с изключителното право да се разпорежда с компютърната програма CMRtools, включително да я отдава под наем на трети лица – чл. 4, ал. 1, б. „в”; Сключеният между от Cardiovascular Imaging Solutions Limited и СНЦ „Организация на таласемиците в България” договор следва да бъде дефиниран съгласно съображение 12 от Директива 2009/24/ЕО като „наемане” или предоставяне за ползване за ограничен период от време и с търговска цел на компютърна програма или нейно копие; Правата на лицето, получило по договор правото да използва временно компютърна програма са очертани в чл. 70 и чл. 71 от ЗАПСП, като това лице не разполага с право да разпространява компютърната програма, каквото действие съобразно дефиницията на параграф 2, т. 4 от ДР на ЗАПСП е и отдаването й под наем. По посочените съображения въззивният съд е достигал до извода, че СНЦ „Организация на таласемиците в България” няма правото да отдава под наем или да прехвърля по друг начин ползването върху предоставените му с договор за наем/лиценз права за временно ползване на програмата CMRTools от притежателя на правата Cardiovascular Imaging Solutions Limited, нито такива права притежава ищецът СНЦ „Център за обучение по европейски програми”, а процесните договори, сключени с противен на закона предмет – предоставяне под наем на компютърна програма без съгласието на носителя на правата на интелектуална собственост върху същата програма, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Освен поради нищожността на двата процесни договора, неоснователността на исковете по чл. 92, ал. 1 ЗЗД е аргументирана и с нищожността на клаузите за неустойки по чл. 3, ал. 6 и чл. 5, ал. 2 от договора от 04.05.2016 г. и на чл. 3, ал. 7 и чл. 5, ал. 2 от договора от 30.05.2016 г. за неизпълнение на задължението на ползвателя да не употреби, предложи, предостави и/или разпространи софтуера на трети лица, за които не е получил изрично съгласие на СНЦ и съответните инструкции и да не разкрива поверителна информация, касаеща другата страна – търговска, техническа, научна, оперативна, административна, финансова и маркетингова информация. Съобразявайки задължителните указания в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решаващият въззивен състав е преценил, че клаузите за неустойки са нищожни като противоречащи на добрите нрави. Този извод е обоснован с това, че: Неустойките предвиждат твърд размер на обезщетението за множество изброени като възможни неизпълнения на договора, без да отчитат вида неизпълнение – пълно или частично, както и какви са евентуалните вреди от неизпълнението за изправната страна; С клаузата на чл. 3, ал. 6, респ. чл. 3, ал. 7 дори не е посочен какъв е точният размер на платената от сдружението цена за придобиване правото да ползва компютърната програма, която сума е посочена като част от дължимата неустойка, а това лишава другата страна от възможността да прецени при условията на чл. 9 ЗЗД, дали така уговореният размер е съответен на нейния интерес и дава възможност на ищцовата страна впоследствие с изходящи от нея документи да определи размера на неустойката; Наред с неясно определения размер на първата компонента на неустойката, втората такава – всички приходи за лабораторията, също не е съответна на евентуалните вреди за сдружението, доколкото видно от уговореното възнаграждение по договора, последният е имал право не на всички приходи от дейността на лабораторията във връзка с използването на компютърната програма, а на сума в значително по-малък размер. Като неоснователни въззивната инстанция е преценила оплакванията в жалбата за неприлагане разпоредбите на чл. 293, ал. 3 ТЗ и чл. 309 ТЗ. По отношение на първата от тях е посочила, че урежда правните последици при сключване на търговска сделка, без да е спазена установената в закона форма за същата, каквото изискване за форма в настоящия спор няма, а по отношение на втората разпоредба – че е неотносима към хипотезата на нищожност на клаузата за неустойка, доколкото урежда намаляването на неустойка, произтичаща от действителни клаузи на договора, каквито процесните клаузи не са. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационното обжалване е предпоставено от осъществяването на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – въззивният акт да съдържа произнасяне по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който да отговаря на конкретни изисквания и по отношение на който да са налице допълнителните предпоставки на някое от изчерпателно предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК основания. В мотивите по т. 1 детайлно е разяснено, че въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая формулираните от касатора многобройни въпроси не могат да бъдат преценени като обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на посочените указания. Това следва от обстоятелството, че като цяло въпросите са относими към правилността на изводите по съществото на правния спор, която обаче е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. По-конкретно: Процесуалноправният въпрос по т. 1, касаещ задължението на въззивната инстанция да мотивира своя акт, като обсъди всички доводи и възражения на страните, представлява по своята същност оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, което е основание по чл. 281, т. 3 ГПК за касация, а не за допускането й. Характер на правни нямат и въпросите по т. 4, т. 5, т. 6, т. 7, т. 8 и т. 12 от изложението, свързани с изводите на въззивната инстанция за нищожност на процесните два договора и на съдържащите се в тях неустоечни клаузи, респ. с тълкуването на същите в съответствие с изискванията на чл. 20 ЗЗД. В действителност, в тези въпроси е обективирано несъгласието на касатора с изводите за нищожност, което е ирелевантно за допускане на касационния контрол. Като фактически и поради това без значение за преценката по чл. 288 ГПК следва да бъдат преценени и въпросите по т. 13 и т. 14, поставени с оглед твърдението на касатора за виновно неизпълнение на задълженията по процесните договори от страна на ответното търговско дружество. Въпросите по т. 10 и т. 11 за приложимостта на чл. 293, ал. 3 ТЗ и чл. 309 ТЗ също касаят правилността на атакуваното решение. Произнасянето по същите е в изключителната правораздавателна компетентност на въззивния съд като инстанция по същество. Що се касае до въпросите т. 2 и т. 3, по отношение на тях отсъствието на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от обстоятелството, че същите изобщо не са били част от предмета на делото и поради това не са намерили отражение в мотивите на обжалваното решение – съдът е разглеждал въпроса не дали е нарушено авторското право върху процесната компютърна програма, а дали ищецът е разполагал с правото да преотстъпи на ответното дружество срещу заплащане използването на същата. На последно място, неоснователно е оплакването на касатора за недопустимост на въззивния акт, в какъвто смисъл е поставеният от него въпрос по т. 9. Релевирането на възражение за нищожност на процесните договори е част от възможната защитна теза на ответника по предявен иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Използването на тази възможност зависи единствено от неговата лична преценка, а не е въпрос на „правен интерес и правна легитимация“, нито има отношение към допустимостта на съдебното решение. Предвид изложените съображения, настоящият състав намира, че поставените въпроси не са обуславящи за изхода на делото, което е достатъчно за недопускане на касационното обжалване. Отделно от това, по отношение на въпросите не е доказано и нито едно от поддържаните основания. В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изобщо не е посочена конкретна съдебна практика, а заявеното за всички въпроси основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е бланкетно – без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки, в какъвто смисъл са разясненията в т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 5 877 лв. – адвокатско възнаграждение (с включен ДДС), чието уговаряне и заплащане по банков път е удостоверено с представените по делото договор за правна защита и съдействие от 01.02.2021 г., фактура № 469 от същата дата и преводно нареждане до „УниКредит Булбанк“ АД от 09.02.2021г. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК