Определение № 709 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 530/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Г. Мастер“ ЕООД и М. А. В. и двамата от [населено място], обл.Пазарджик, срещу решение № 558/14.12.2022 г., постановено по в.т.д.№ 440/2022 г. от Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 25/21.04.2022 г. по т.д.№ 126/2021 г. на Пазарджишки окръжен съд за приемане за установено по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК от „Б.-91“ ООД, [населено място], срещу „Г. Мастер“ ЕООД и М. А. В., че „Б.-91“ ООД има вземане от солидарните длъжници „Г. Мастер“ ЕООД и М. А. В. в размер на 75881,14 лв., ведно със законната лихва от 09.06.2021 г. по запис на заповед от 20.03.2020 г. с издател „Г. Мастер“ ЕООД, авалиран от М. А. В., за което вземане е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл.417 ГПК по гр.д.№ 1976/2021 г. на Пазарджишки районен съд. Касаторите поддържат, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът „Б.-91“ ООД оспорва жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 20.03.2020 г. „Г. Мастер“ ЕООД е издал в полза на „Б.-91“ ООД запис на заповед за сумата от 79965,58 лв. с падеж 31.07.2020 г., като записът е авалиран от М. А. В.. По делото е било безспорно, че страните са в трайни търговски отношения във връзка с взаимни доставки. На 20.03.2020 г. са сключили спогодба, с която са уредили предходни изискуеми задължения на „Г. Мастер“ ЕООД в размер на 79965,58 лв. към 31.07.2020 г., на която дата същите следвало да се погасят. В спогодбата /чл.6/ е посочено, че изпълнението на задълженията на „Г. Мастер“ ЕООД се обезпечава с издаването на запис на заповед. С двустранен протокол от 17.09.2020 г. страните са прихванали вземания на „Б.-91“ ООД в размер на 74650,73 лв. срещу вземания на „Г. Мастер“ ЕООД в размер на 76314,73 лв., които представляват разликата между вземане по фактура № 273/16.09.2020 г. и кредитно известие от 18.08.2020 г. Фактурата е за доставка на 255 тона царевица на стойност 76500 лв. Въззивният съд е счел за доказано, че на 18.01.2021 г. „Г. Мастер“ ЕООД е доставил на „Б.-91“ ООД 24,7 тона царевица, а „Б.-91“ ООД е поканил продавача да му предаде останалото количество в 7-дневен срок, като при неизпълнение ще счита договора за развален. В счетоводството на „Б.-91“ ООД е издаден мемориален ордер на 17.09.2020 г., отразяващ извършеното прихващане, а на 17.06.2021 г. е извършена операция по сторниране на прихващането в размер на 69090 лв., представляваща разлика между фактурираното и доставено количество царевица, намалена и с останалото непогасено задължение на ищеца от 185,27 лв. след извършеното прихващане. Решаващият състав на апелативния съд е изложил съображения, че записът на заповед обезпечава задължения по спогодбата, като падежът на задълженията на издателя по спогодбата съвпада с падежа на записа на заповед – 31.07.2020 г. Задължението на издателя за доставка на царевица по фактурата от 16.09.2020 г. не е изпълнено изцяло, поради което не му се дължи плащане. Протоколът за прихващане не е породил действие при липса на изискуемост на вземането на „Г. Мастер“ ЕООД и прекратяване на правоотношението по фактурата. Прието е, че вземането на поемателя по каузалното правоотношение съществува, съответно - и вземането по записа на заповед. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят три въпроса. Първият: „Ако вземането на едната страна не е изискуемо, настъпил ли е ефектът на прихващането при т.нар. “договорно прихващане“ ?“, е заявен на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според касаторите въззивното решение противоречи на решение № 156/15.11.2019 г. по т.д.№ 2875/2018 г. на ІІ т.о. на ВКС, в което било прието, че ефектът на прихващането настъпва макар и да не са налице условията по чл.103 ЗЗД. Съставът на ВКС намира, че не съществуват основания да се извърши проверка за съответствие на въззивното решение с практиката на ВКС. В посоченото от касаторите решение на ІІ т.о. не е даден отговор на поставения правен въпрос в смисъла, който му придават касаторите. В мотивите е коментирана договорната свобода и диспозитивния характер на общата уредба на прихващането, но категорично е посочено, че във всички случаи на договорно прихващане съдът, пред който страните се позовават на извършена компенсация, следва да прецени данните по делото, релевантни към насрещните волеизявления във връзка с възможността за договорно прихващане. Общо разрешение е дадено в Тълкувателно решение № 2/2020 г. от 18.03.2022 г. на ОСГТК на ВКС, според което вземането на прихващащия /активното вземане/ следва да е изискуемо, а задължението му /пасивното вземане/ може да не е изискуемо, като е достатъчно да е изпълняемо, както и че извънсъдебното прихващане не може да е условно. При съобразяване с практиката на ВКС въззивният съд по същество е приел, че при сключването на двустранния протокол за прихващане вземането на „Г. Мастер“ ЕООД за цена по фактурата от 16.09.2020 г. не е изискуемо, предвид приетите за доказани факти, че към момента на подписване на протокола тази страна не е изпълнила насрещното си задължение за доставка на царевица. Изследвайки волеизявленията на страните решаващият състав е формирал извод, че протоколът за прихващане не е породил действие, тъй като за „Б.-91“ ООД не само към момента на изявленията, но и впоследствие не възникнало задължение за плащане на цена поради прекратяване на правоотношението. Вторият въпрос е посочен като такъв „за връзката между падежа на записа на заповед и изискуемостта на задължението по каузалното правоотношение, за обезпечаване на изпълнението по което е издаден менителничният ефект“. Цитирана е практика на ВКС и е изведен довод, че с прихващането страните изцяло са уредили отношенията си, като вземането на ищеца след сторниране на прихващането е изискуемо от 17.06.2021 г., а не към датата на падежа на ценната книга, поради което не било налице подлежащо на изпълнение вземане по ценната книга. В практиката на касационната инстанция са разгледани различни хипотези за връзката между запис на заповед, издаден във връзка с каузално правоотношение и съотношението между падежите на задължението по ценната книга и по договора между издателя и поемателя. Изложената от касаторите теза обвързва задължението по записа на заповед с падежа на задължението по каузалното правоотношение и тъй като падежът на ценната книга предхождал по време настъпването на изискуемостта на задължението по договора за доставка, то не съществувало вземането по записа на заповед. В случая, записът на заповед е издаден като обезпечение на изпълнението на задължение на издателя по спогодба от 20.03.2020 г. с падеж на 31.07.2020 г., съвпадащ с падежа на записа на заповед. Позоваването на прихващането с протокола от 17.09.2020 г. представлява възражение за погасяване на вземането по спогодбата, което е прието за неоснователно от въззивния съд. По тези съображения въведеният правен въпрос не съответства на събраните по делото доказателства, възраженията и доводите на страните и на аргументацията на въззивния съд. Въпросът „Сторнирането на извършено прихващане има ли обратно действие, респ. след сторнирането на прихващането към кой момент е изискуемо задължението, предмет на прихващането?“ е заявен на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според касаторите сторнирането няма обратно действие, докато съдът му е придал такова, като е приел, че след сторниране на прихващането задължението по спогодбата е с падеж на 31.07.2020 г. Съставът на ВКС намира, че този въпрос, от една страна, не е обсъждан от въззивния съд в придадения му от касаторите контекст, а от друга – същият няма значение за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Сторнирането е счетоводна операция, поради което липсва основание да се тълкува конкретна правна норма, след като въззивният състав не е обвързал тази констатация с решаващи правни изводи. С оглед на направената преценка за липса на основанията по чл.280, ал.1 ГПК касационното обжалване не се допуска. На основание чл.81 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 6760 лв. съгласно договор от 20.03.2023 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд