Определение № 144 от 01.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4342/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. Ч. срещу решение № 262363/14.07.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 11462/2020 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № ІІІ-139-154053/20.07.2020 г. по гр. дело № 41463/2019 г. на Софийския районен съд (СГС), като краен резултат е постановено следното: на основание чл. 127, ал. 2 от СК, упражняването на родителските права по отношение малолетното дете на страните И. С. Ч. е предоставено на майката В. А. К., при която е определено и местоживеенето на детето, като е определен режим на лични отношения на детето и бащата (жалбоподателя), и последният е осъден да заплаща на детето ежемесечна издръжка; на основание чл. 127а, ал. 2 от СК, във вр. с чл. 76, т. 9 от ЗБЛД, е заместено съгласието на бащата за пътувания на детето в чужбина по време, което не съвпада с определения режим на лични контакти на бащата с детето, – само със съгласието на майката и придружавано от нея, за срок от пет години; за същия срок е заместено и съгласието на майката за пътувания на детето в чужбина по време, което съвпада с определения режим на лични контакти на бащата с детето, – само със съгласието на бащата и придружавано от него. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение се обжалва само в частта, с която насрещният иск на касатора С. Ч. за упражняване на родителските права е отхвърлен и упражняването на същите е предоставено на майката, без посочване на държавата, в която те ще се упражняват, т.е. – и по отношение постановеното местоживеене на детето, както и относно постановеното по чл. 127а, ал. 2 СК относно пътуването на детето в чужбина само със съгласието на майката и без съгласието на бащата. В жалбата, уточнението на същата (наименовано допълнение) и изложението към нея се излагат оплаквания и доводи за неправилност на тези части на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответницата по касационната жалба В. К. в отговора си излага доводи, че съгласно чл. 280, ал. 3, т. 2, пр. 5 от ГПК жалбата е недопустима в частта относно даденото от съда заместващо съгласие по чл. 127а, ал. 2 СК за пътуванията на детето в чужбина, както и че в останалата част не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, тъй като формулираните от жалбоподателя въпроси не съставляват основание за това и тъй като въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС. При извършената и служебна проверка, съдът намира следното относно предметния обхват и процесуалната допустимост на подадената касационна жалба: В производството по спорна съдебна администрация по чл. 127, ал. 2 от СК въпросите относно местоживеенето на детето, режима му на лични отношения с единия родител и издръжката му са обусловени от основния въпрос в това производство – кой от двамата родители да упражнява родителските права, като тези въпроси съставляват единен системен комплекс (подробни разяснения в този смисъл са дадени с решение № 30/01.02.2019 г. по гр. дело № 3060/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС). В някои случаи, какъвто несъмнено е и настоящият, в този единен системен комплекс от въпроси се включват и тези по чл. 127а, ал. 2 от СК – относно пътуването на детето в чужбина, тъй като и те са обусловени от един или повече от горепосочените въпроси. С оглед това, когато някой от родителите – страни в съдебното производство, сочи, че обжалва съдебното решение в частта относно упражняването родителските права, който е основният обуславащ въпрос, жалбата му следва да се счита подадена срещу цялото решение. В тези случаи, именно поради посочената връзка на обусловеност, разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2, пр. 5 от ГПК (съгласно която въззивните решения по чл. 127а от СК са изключени от касационен контрол) не намира приложение. По тези съображения съдът намира, че касационната жалба на С. Ч. е срещу цялото въззивно решение, както и че е процесуално допустима изцяло, като подадена в срока за обжалване от процесуално легитимирано за това лице и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В уточнението на касационната жалба и в изложението към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) при преценката на родителския капацитет на двамата родители не следва ли въззивният съд да съобрази, че майката внушава на малолетния си син негативно отношение към бащата, прехвърляйки неговото негативно отношение към нея, провежда съзнателна подмяна на личността на бащата със съпруга си и създава илюзорна представа у детето за бъдещето му на остров М., в различна социална среда; 2) при преценката на родителския капацитет на майката не следва ли да се съобрази личностният ѝ профил и склонността ѝ да създава за себе си и децата си нереална представа за бъдещето; 3) не влияе ли върху родителския капацитет на В. К. обстоятелството, че тя провежда процес, при който формира у детето родителско отчуждение към бащата, с цел създаване на отделна взаимовръзка между детето, нея и съпруга ѝ, като отхвърля бащата, което причинява тревожност, страх и нежелание на детето да се среща с него, тъй като не живее с него в резултат на съзнавана манипулация от страна на майката, която го отглежда; 4) при преценката за родителя, с който детето занапред ще живее, не следва ли да се съобрази, че то между 3-10 години е особено уязвимо, защото не може да различава критично и да тълкува несъответствието между това, което самото то възприема, и това, което му се казва или разказва, което се установява от заключението на вещото лице; 5) следва ли да се извърши отрицателна преценка на родителския капацитет на бащата, само съобразявайки факта на постановена по отношение на него присъда, без да е установено, че този факт влияе върху възпитанието на детето и че бащата възпитава у детето склонност към противообществени прояви; 6) във връзка с обсъждането на доказателствата, установяващи интереса на малолетното дете, съдът следва ли да направи преценка на всички доказателства, като ги съпостави едно с друго и ги анализира съобразно техния действителен смисъл; и 7) мотивите на въззивния съд трябва ли да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, включително и по отношение обсъждането на становището на двамата родители, изразено пред съда при проведен разпит. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че при разрешаването на тези въпроси въззивният съд допуснал отклонение от практиката на ВКС и конкретно сочи в тази връзка: относно първите пет въпроса – ППВС № 1/12.11.1974 г., решение № 162/27.07.2015 г. по гр. дело № 7228/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 102/27.07.2019 г. по гр. дело № 4210/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, а относно останалите два въпроса – т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 30/01.02.2019 г. по гр. дело № 3060/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 149/03.07.2012 г. по гр. дело № 1084/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Последните два процесуалноправни въпроса, формулирани от страна на касатора, са правно значими за всяко въззивно производство, в което се разглежда правен спор между родителите относно упражняването на родителските права. Съгласно трайно установената практика на ВС и ВКС (включително посочената такава от жалбоподателя), отговорът на тези процесуалноправни въпроси е положителен, като се приема следното: Въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор по делото, следва да направил цялостен и обективен анализ на всички годни и относими доказателства, като извърши преценка на същите и на установяващите се от тях правнорелевнатни обстоятелства както поотделно, така и в тяхната съвкупност – предвид тяхната логическа и взаимна връзка. Този анализ на доказателствата следва да е обективиран в мотивите към съдебното решение, като съдът следва да изложи съображения кои правнорелевантни обстоятелства по делото приема за установени и кои не, както и въз основа на кои от доказателствата, респ. – на кои от тях дава вяра (кредитира, приема за достоверни) и кои не, спазвайки установените за това процесуални правила. Също в мотивите към съдебното решение въззивният съд следва да обсъди и всички твърдения, възражения и доводи на страните, които имат отношение към правния спор по делото. В този смисъл и именно в качеството си на втора по ред инстанция по същество по делото, въззивният съд следва да изложи свои собствени мотиви относно фактическите си констатации и правните си съображения и изводи по делото, като при извършването на тази си правораздавателна дейност, с която дава разрешение на материалноправния спор по делото, въззивният съд не действа като контролно-отменителна инстанция, поради което не дължи извършването на пряка проверка по оплакванията във въззивната жалба относно правилността на първоинстанционното решение, а тази проверка се осъществява косвено – в зависимост от съвпадането или несъвпадането на крайния резултат по делото, постановен от двете инстанции. При засиленото служебно начало в производствата по спорна съдебна администрация относно упражняването на родителски права по отношение на ненавършили пълнолетие деца, въззивният съд не е и ограничен от оплакванията във въззивната жалба. При решаването на тези спорове между родителите съдът следва да обсъди и съобрази в тяхната съвкупност множество обстоятелства от най-разнообразно естество, които са от значение за защитата във възможно най-голяма степен на интересите на децата, за което съдът следи служебно. Най-съществените от тези обстоятелства, именно като критерии за извършването на служебната преценка от съда с оглед защитата интересите на децата, са примерно посочени в ППВС № 1/12.11.1974 г., в чл. 59, ал. 4 от СК, в § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД, но без те да са изброени изчерпателно, нито са степенувани в строго определен ред. От значение са не отделни обстоятелства, а съвкупността от обстоятелства на разглеждания случай, поради което съдът е длъжен да извърши преценката си за това, на кого от двамата родители да предостави упражняването на родителските права, единствено на базата на задълбочена и комплексна съпоставка на всички относими в конкретния случай обстоятелства, давайки оценка на възпитателските качества на всеки от родителите, на неговия морален облик, на начина, вида, продължителността, ефективността на полаганите от него грижи към детето, на изразената му готовност да живее с детето (не само като заявление, но и като реално предприети действия за това), изследвайки към кого от двамата родители в по-голяма степен детето е привързано, както и дали родителят разполага с помощта на трети близки до детето лица (баба, дядо, други роднини, втори съпруг или фактически съжител и пр.), на които при нужда може да разчита, съобразявайки социалната среда, в която предстои да живее детето, жилищно-битовите условия на живот, финансовите възможности, начинът на живот, както и да съобрази пола и възрастта на детето. В решението си съдът следва да обсъди и да вземе предвид желанията и интересите на родителите, но не е обвързан и не е длъжен да се съобразява с тях, а изхождайки именно и изключително от интересите на децата, той е длъжен да разреши спора между родителите единствено на базата на задълбочена и комплексна преценка на всички събрани по делото доказателства и на цялата съвкупност от всички конкретно установени от тях обстоятелства, които са от значение в конкретния случай за максималната защита на интересите на детето. Изследвайки цялата съвкупност от тези релевантни обстоятелства, съдът същевременно следва да отчете спецификите на всеки конкретен случай, като обсъди конкретните специфични обстоятелства, които са от най-съществено значение за интереса на конкретното дете. В случая СГС не се е отклонил от тази практика на ВС и ВКС, а напротив – обжалваното решение е изцяло съобразено с нея, тъй като въззивният съд е разрешил по същество спора между страните относно упражняването на родителските права и останалите обусловени от това въпроси, преценявайки обективно интереса на малолетното им дете – обсъждайки не отделни, а съвкупността от всички конкретно установени по делото обстоятелства и доказателствата за тях, които са от значение за тази преценка. Поради това, не е налице наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по последните два процесуалноправни въпроса. В тази връзка следва да се посочи и (както неведнъж е изтъквано в определения по чл. 288 от ГПК на ВКС, предвид разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), че несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд не е основание за допускане на касационното обжалване, тъй като във фазата по селектиране на касационната жалба касационната съдебна инстанция не може да се произнася по правилността на обжалваното въззивно решение. Останалите пет правни въпроса, формулирани от страна на жалбоподателя, не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като изискват извършването на конкретна преценка на мотивите на въззивния съд при обсъждането на конкретни обстоятелства по делото, и то – не такива, каквито те са приети за установени от СГС, а съобразно становището и тезата на самия касатор относно тези спорни факти по делото. Такава конкретна преценка обаче, както вече беше посочено, касационната инстанция може да извърши едва при осъществяване на същинска касационна проверка на въззивното решение в производство по реда на чл. 290 от ГПК, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, в което се изследват единствено критериите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка следва да се посочи и че в случая първите четири въпроса, които са свързани с преценката на родителския капацитет на майката, изхождат от сочено във формулировките на въпросите, нейно съзнателно отчуждаващо поведение към детето спрямо бащата, каквото се твърди от страна на последния (касатора), но не е установено по делото; нито пък е установен синдром на родителско отчуждение у детето – наличие на такъв синдром е отречено с приетото във въззивното производство заключение на съдебно-психиатричната експертиза, като вещото лице е установило наличието само на индикации в тази насока. Некоректно е формулиран и петият правен въпрос – относно преценката на родителския капацитет на бащата, тъй като тази преценка не е извършена от въззивният съд, „…само съобразявайки факта на постановена по отношение на него (бащата) присъда …“, каквато е постановката на този въпрос. При преценката на родителския капацитет и на двамата родители, въззивният съд се е съобразил с практиката на ВС и ВКС, включително с посочената такава от жалбоподателя, обективирана в ППВС № 1/12.11.1974 г. и решение № 162/27.07.2015 г. по гр. дело № 7228/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, като другото посочено от касатора решение № 102/27.07.2019 г. по гр. дело № 4210/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е изцяло посветено на синдрома на родителското отчуждение и неговото преодоляване, поради което съставлява неотносима съдебна практика към настоящия случай. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. При извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на малолетното дете на страните, настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание и за служебно допускане на касационното обжалване – в нито една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – по непосочени и неаргументирани такива от страна на касатора. Предвид изхода на делото, съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата по касация, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в касационното производство, а именно – сумата 1 200 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение