Определение № 5454 от 26.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1301/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от И. С. Й. и С. Г. Й., чрез адв. А. Ч., срещу въззивно решение № 232 от 01.12.2023 г. на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по в.гр.д. № 312/2023 г., с което е потвърдено решение № 237 от 18.05.2023 г. на Окръжен съд – Велико Търново, постановено по гр.д. № 763/2022 г., с което на основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД И. С. Й. e осъден да заплати на М. Ю. К. сумата от 13 000 лв., а С. Г. Й. е осъдена да заплати на М. Ю. К. сумите от 15 500 лв. и от 7120 евро, които суми са получени при неосъществено основание – договор за продажба на жилище, съгласно прекратен предварителен договор от 12.11.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 24.10.2022 г. до окончателното плащане. В касационната жалба са релевирани оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявените претенции. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът сочи само бланкетно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Във връзка с него поставя въпросите: 1.Спирането на плащанията от ищеца купувач по предварителния договор води ли до възникване право на продавачите да задържат задатъка от 26 000 лв. съгласно чл. 10 от договора? и 2. При направено оспорване по делото от ответниците, че по тяхна сметка не са постъпвали суми, следва ли ищецът при условията на пълно и главно доказване да докаже, че е заплатил сумите? Ответникът по касация М. Ю. К., чрез адв. Ф. Ф., в писмен отговор по чл. 287 ГПК излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: От фактическа страна по делото е прието, че на 12.11.2015 г. страните са сключили предварителен договор, по силата на който ответниците, като продавачи, са се задължили да прехвърлят на ищеца, като купувач, собствеността на жилище, намиращо се в гр. Велико Търново, срещу цената от 70 000 лв. Договорено е разсрочено плащане на цената по следния начин, а именно: 26 000 лв. при подписване на договора; по 800 лв. всеки следващ календарен месец и краен срок за плащане на цялата продажна цена и сключване на окончателен договор на 12.11.2020 г. Ищецът е платил сумата от 26 000 лв. при сключването на договора на 12.11.2015 г. и по банкова сметка на ответницата сумите от 2500 лв. и 7120 евро, което е установено от приложените по делото вноски бележки. Тъй като процесното жилище е станало предмет на принудително изпълнение за дълг на ответниците, окончателен договор за покупко-продажба не е сключен и платените суми по предварителния договор не са върнати от ответниците. От правна страна съдът е споделил мотивите на първоинстанционния състав и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Посочил е, че ответниците са в неизпълнение на задълженията си по договора, тъй като жилището, предмет на предварителния договор, е продадено на публична продан за техни задължения и е собственост на трето лице. Приел е, че не е налице хипотезата на чл. 10 от договора, съгласно който текст ответниците имат право да задържат капарото от 26 000 лв. при прекратяване на договора, тъй като ищецът е спрял плащанията, след като е разбрал за вписването на възбрана на процесното жилище поради дълг на ответниците, последвано от публична продан на недвижимия имот. Според съдебния състав е неоправдано да се очаква, че купувачът би продължил да плаща за крайната цена, след като е наясно за възбраната върху жилището и предприетото принудително изпълнение и в тази връзка, че право на собственост върху обещаното жилище няма да получи. Затова е приел, че уговорката по чл. 10 от предварителния договор не намира приложение, а съглашението е в сила до датата, посочена като краен момент за сключване на окончателен договор – 12.11.2020 г. Възражението, че искът е погасен по давност, е отхвърлено с мотиви, че съгласно чл. 69, вр. с чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността за безсрочните вземания, каквото е вземането, произтичащо от неоснователно обогатяване, тече от възникването им, в случая от 12.11.2020 г., когато е крайният момент, в който страните са обвързани с предварителния договор, поради което към момента на предявяване на иска – 24.10.2022 г. общата петгодишна погасителна давност не е изтекла. Възражението, че ответницата Й. не била получила по банковата си сметка сумите от 2500 лв. и 7120 евро, е приел за преклудирано като ненаправено с отговора на исковата молба и заявено за първи път във въззивната жалба. При тези изводи на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. В случая първият поставен от касатора въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като е въпрос по съществото на спора. Той налага обсъждане на фактите по делото, както и преценка на събрания доказателствен материал, а с отговора му би се взело становище и по основателността на предявените претенции. В случая касаторите изразяват несъгласието си с приетото от съда и оплакване по правилността на решението по същество, което не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Предвид посоченото не е налице правен въпрос, който да обуславя допускане на решението до касационно обжалване. Вторият въпрос, доколкото може да бъде възприет като питане относно доказателствената тежест в процеса, също не представлява основание за допускане на касационно обжалване. Първоинстанционният съд е указал, че ищецът е този, който следва да докаже размера на заплатените от него суми и датите, на които това е сторено, като при разпределянето на доказателствената тежест се е ръководил от правната квалификация на предявените искове. Следователно съдът се е произнесъл в съответствие с установеното в съдебната практика разбиране относно разпределянето на доказателствената тежест при исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. В случая също така за пълнота на изложението следва да се посочи, че ответниците не са оспорили приложените към исковата молба и приети доказателства за заплащане на процесните суми по банков път от сметка на ищеца по сметка на ответницата, напротив - признали са плащанията на продажната цена, включително като са заявили в отговора на исковата молба изрично, че последното плащане по договора е получено на 09.06.2017 г./ което като дата се отнася до последното нареждане за международен превод за заплатените суми по банков път/ и са заявили, че едва след тази дата не е последвало плащане от страна на купувача на продажната цена, както е уговорено на части до 12.11.2020 г. Едва във въззивната жалба за първи път ответниците са направили възражение и са заявили, че оспорват плащанията по банков път, което е прието от въззивния съд с оглед на чл. 133 ГПК за преклудирано. В допълнение следва да се посочи, че в изложението не се съдържа надлежна аргументация за наличието на соченото макар и формално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - в изложението не е посочена неяснота, непълнота или вътрешно противоречие на сочените в него норми, нито пък остаряла, противоречива или погрешна съдебна практика по приложението им. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, касаещи неправилността на обжалвания акт по същество, предмет на проверка в производството по чл. 290 ГПК, след евентуалното допускане на обжалването по чл. 288 ГПК. Поради изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на спора касаторите следва да заплатят на ответника по касационната жалба разноските за касационното производство, за които са представени надлежни доказателства за направени разноски за адвокатско възнаграждение от 1 200 лв. с оглед на приложения договор за правна защита и съдействие за касационното производство. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,