Определение № 60512 от 18.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1285/2021 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Х. А. Х., понастоящем в Затвора, чрез назначения особен представител адвокат К. против въззивно решение № 261724 от 10.12.2020г. по в.гр.д. № 1210 по описа за 2020г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 191855 от 14.08.2019г. по гр.д.№ 65117/2014г. на РС София като е отхвърлен иска му по чл.71, ал.1, т.1 и т.2 от Закона на защита от дискриминация /ЗЗДискр./ против Главня Дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр.София за признаване на установено, че ответникът е извършил дискриминация на основата на признака “лично положение“ за периода 15.01.2014г. – 15.12.2014г., изразяващо се в липса на обособено помещение за подстригване в Затвора Плевен и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения и са присъдени разноски за юрисконсулско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел предявения иск за неоснователен и недоказан, поради липса на доказано поведение, което да се обозначи като недопустим противоправен резултат при осъществяване на дейността на администрацията на Затвора. Приел е за въз основа на ангажираните гласни доказателства /показанията на свидетеля Р./, че не се установява затворниците да са поставени при различни условия. Бръснарските услуги и подстригването са организирани по един и същи начин за всички – чрез посещение, на място, при затворниците, като услугата се извършва в коридора пред килиите. Фактът, че не се осъществява в отделно помещение не е дискриминационна проява, доколкото хигиенната услуга се предоставя на всички, по идентичен начин. Наличието на друга практика, в друг затвор в страната, при липса на установено нормативно изискване за единнен ред, не е основание да се счете, че е налице неравно третиране. В представеното към касационната жалба изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните поставени въпроси: 1. Какви факти следва да предостави страната, която твърди, че е дискриминирана, за да се прави предположение, че е налице дискриминация и да се размести доказателствената тежест, по смисъла на чл.9 ЗЗДискр.?, 2. Как се разпределя доказателствената тежест по антидискриминационни дела във връзка с оборимата презумция по чл.9 ЗЗДискр.? и 3. При какви обстоятелства и факти се приема, че ответникът по антидискриминационни дела трябва да докаже, че принципът за равно третиране не е нарушен? Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Главния Дирекция „Изпълнение на наказанията“, представляван от директора, чрез процесуалния представител юрисконсулт Д., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, поради липса на посоченото специално основание за допустимост. Съгласно т.4 от ТР №1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС - правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Когато по поставения въпрос е налице трайно установена съдебна практика, която не се нуждае от промяна и същата е съобразена от въззивния съд, не е налице посоченото специално основание за допустимост. В случая и трите поставени въпроси могат да се обединят в един и той е за разпределението на доказателствената тежест в производството по чл.71, ал.1 ЗЗДискр. По него е налице установена съдебна практика, обобщена в решение по гр.д.№ 4328/2015г.на ІV г.о., в което е посочено че: "с разпоредбата на чл.9 от ЗЗДискр е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца. Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск". В същия смисъл са и решения по гр. д. № 587/2009г. III г.о., гр.д. № 3800/2008г. на ІV г.о., гр.д. № 626/2012г. на ІV г.о. гр.д. № 3920/2013г. на ІV г.о., гр.д. № 7381/2014г. на IV г. о., гр.д. № 6/2009 г. на III г. о. Забраната на пряка дискриминация, каквато се поддържа в случая, на признак лично положение означава, че лицата в сходно положение следва да се третират по сходен начин и да имат аналогични възможности. Достатъчно е пострадалият само да докаже факти за prima facie дискриминация, които на пръв поглед и пръв прочит дават основание за съмнение или подозрение за вероятно, макар и не сигурно, извършена дискриминация по посочените признаци. В този смисъл не е необходимо пострадалият да доказва пълно и изцяло, че е налице спрямо него дискриминация, нито умисъл у дискриминатора или съзнателност, респективно целенасоченост на дискриминиращите действия; пълно и изцяло причинно-следствена връзка между защитения признак и по-неблагоприятното третиране. Едва тогава тежестта се прехвърля върху ответника - да обясни и да докаже, че не е нарушил принципа за равенство в третирането, действал е разумно и оправдано или, че по-неблагоприятното третиране се дължи на други причини, извън наличието на защитения признак у жертвата. Когато ищецът твърди дискриминация по признак „лично положение“, той следва да установи конкретния обективен, същностен за личността белег, който следва да бъде прилаган еднакво. Не може да е основателен иск, когато не е установено по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл.4, ал.1 ЗЗДискр., отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд