Определение № 165 от 12.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4768/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 10468 от 13.07.2021 г. по в. гр. д. № 1556/2018 г. на Софийския апелативен съд, след частична отмяна на решение № 363/16.01.2018 г. по гр. д. № 6362/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, 16-ти състав, е уважен предявеният от А. И. Д. срещу Министерство на вътрешните работи частичен иск по чл.49 ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД и чл.3 ЕКПЧОС за сумата от 20 000 лв., представляваща причинени неимуществени вреди. Въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение в останалата му част, с която искът е отхвърлен за разликата до пълния размер от 50 000 лв.

Въззивният съд е приел, че на 19.05.2010 г. в дома на ищцата е извършено следствено действие претърсване и изземване, разрешено с определение от 18.05.2010 г. по н. д. № 2362/2010 г. на СГС, НК, 35-ти състав. Към момента на извършване на претърсването в дома на ищцата се намирали нейните деца – момиче на 5 години и бебе на 6 дни.

Прието е, че с решение от 09.04.2010 г. по гр. д. № 9151/2009 г. на СРС е прекратен по взаимно съгласие бракът между ищцата А. Д. и Е. З. И.. Процесното претърсване и изземване е осъществено по повод образувано наказателно производство срещу Е. И., който е бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл.283, ал.1, вр. чл.26, ал.1 НК и чл.313, ал.1, предл.2, вр. чл.26, ал.1 НК.

Съдът е обсъдил противоречивите свидетелски показания относно обстоятелствата, при които е извършено процесуалното действие претърсване и изземване:

Свидетелката И., бивша свекърва, видяла ищцата вечерта на 19.05.2010 г. Тя била с подути очи, ръцете ѝ треперели, споделила, че ѝ спряла кърмата. Двадесет дни по-късно, когато правели кръщене на бебето, свидетелката видяла зад ушите на ищцата червени петна със слуз, които тя непрекъснато чешела. После се установило, че това е псориазис. Впоследствие ищцата непрекъснато ги молела да гледат бебето, а тя ходела по болници. През лятото на 2011 г. нещо се случило с окото ѝ и тя ослепяла.

Според свидетеля И., бивш съпруг на ищцата, на 19.05.2010 г. около 6,20-6,30 ч. той отишъл в нейния дом, тъй като трябвало да заведе голямото им дете на детска градина, а бебето да остане с майка си. Малко след като пристигнал на вратата се позвънило, ищцата отворила, а той чул суматоха. Влезли 10-12 души, повлекли го в хола, започнали да викат, да крещят и издават заповеди. Влезлите били цивилни, но някои от тях имали пистолети на коланите си. Търсели пари и ценности. Дъщеря им била в съседната стая и около един час не пуснали родителите да я видят. Тя била седнала, свита на леглото си, не мърдала. Ищцата и свидетелят били много стресирани. Никого не пускали при бебето. Около 40 минути след нахлуването дошъл разследващият полицай, който разрешил голямото дете да бъде заведено на детска градина. Отишли с полицейска кола, след което се върнали в апартамента, а след още 30-40 мин. го завели към работата му. Преди 19.05.2010 г. ищцата не е имала заболявания, след това обаче се сринала. Около 14-15 ч. на същия ден свидетелят отново отишъл в дома ѝ, тя лежала на пода и не била добре. Кърмата ѝ спряла, след няколко седмици започнали подувания и петна по кожата и ищцата започнала да ходи по болници.

Свидетелката П., съсед на ищцата, също видяла цивилни хора да се качват по стълбите на 19.10.2010 г. около 6,30 ч.

Свидетелите на ответника са служители на МВР, които са участвали в следственото действие на 19.05.2010 г. Според свидетеля Й. влизането в дома било с калцуни, защото им казали, че там има бебе. Били една кола хора – дознател, две поемни лица, свидетелят Й. – системен администратор, и може би още един човек. При влизането в дома те се легитимирали. Водещият разследването разяснил защо са там. Представили заповедта за претърсване и изземване. Процесуално-следственото действие протекло спокойно, лицата оказали съдействие, почерпили ги с кафе. Операцията продължила до към 10 часа. Д. разрешил голямото дете да бъде заведено на детска градина. Не знае кога дошли поемните лица, видял ги в апартамента. Свидетелите П. и П. са били поемни лица. Предварително им било разяснено, че в апартамента има бебе и трябва да бъдат внимателни. Раздали им калцуни. При влизането в апартамента не е имало конфликт, всичко преминало в спокойна обстановка. На входната врата било представено съдебното разрешение. Всички били цивилни. Никой не е носил оръжие.

Въззивният съд е анализирал свидетелските показания. Кредитирал е изцяло казаното от свидетелите И. и П.. Доверил се е и на показанията на свидетелите И., Й., П. и П. относно безпротиворечиво установените обстоятелства. Не е кредитирал показанията на свидетеля И. за броя на служителите, присъствали на процесуалното действие, както и на показанията на останалите трима свидетели за начина на провеждане на действието, тъй като те са в служебна зависимост от МВР. Приел е, че показанията на свидетеля И. следва да бъдат преценени при условията на чл.172 ГПК, но обстоятелството, че той е бивш съпруг на ищцата, не ги прави недостоверни.

Във връзка със здравословното състояние на ищцата съдът е обсъдил експертното решение на ТЕЛК от 10.03.2015 г., с което са ѝ признати 72 % намалена работоспособност заради диагноза псориатични и ентеропатични артропатии, както и двете комплексни медицински експертизи. Според първото заключение не може да се направи извод, че проведеното следствено действие на 19.05.2010 г. е отключващ фактор на псориазиса. Ищцата страда от псориатичен артрит и това заболяване не е довело до иридоциклит на дясното око и неговата слепота. При ищцата е възникнала психична травма като резултат от действията на 19.05.2010 г., изразяваща се в общо разстройство на здравето, но тя е психично здрава. Преживяла е остра стресова реакция, посттравматично стресово разстройство. Налице са тревожно-депресивни симптоми и състояния и други реакции на тежък стрес. В съдебно заседание вещото лице М. е заявила, че заболяването псориазис е в причинна връзка с проведеното на 19.05.2010 г. следствено действие. Според приетата във въззивната инстанция комплексна експертиза няма данни ищцата да е отключила психични заболявания, не е консултирана и лекувана амбулаторно или стационарно от такива заболявания. Преживяла е остра стресова реакция с интензивни негативни емоции на страх, чувство за безпомощност, безсилие и унижение. Няма причинно-следствена връзка между проведеното следствено действие и слепотата на едното око. Вещото лице, специалист по кожни и венерически болести, не може да направи категоричен извод, че псориазисът при ищцата е в резултат на стреса, преживян от нея на 19.10.2010 г. Вещото лице е посочило, че псориатричният артрит се развива за 10 години след началото на заболяването, в редки случаи ставната и кожната симптоматика се развиват успоредно, а в много редки случаи артритът предшества кожната симптоматика. Ищцата е положителна на H.-B27.

От правна страна въззивният съд е приел, че непозволено увреждане може да има, когато държавен орган, извършващ дейност чрез своите служители, упражни правата си извън определената в закона рамка. Това може да стане чрез превишаване на правомощия и власт, но може да е и извън тези хипотези. Непозволено увреждане, включващо неправомерно действие или бездействие, може да бъде и всяко нечовешко, унизително заплашително или предизвикващо силен страх отношение, от което да произтекат вреди за субекта, върху който са приложени. Неправомерното поведение може да се изразява и във въздействие върху психическото състояние на индивида, да предизвика изключително силен стрес, от който да произтекат вредни последици за него. Въззивният съд е обсъдил законовите рамки, в които служителите на МВР следва да осъществяват своята дейност. Приел е, че на 19.05.2010 г. те са имали законово основание да извършат процесуално-следственото действие изземване и претърсване в имота на ищцата. Операцията е преследвала законна цел за отнемане на веществени доказателства във връзка с водено наказателно производство срещу бившия съпруг на ищцата, но е трябвало да бъде проведена при спазване на необходимия баланс между различните конкуриращи интереси, права и свободи. Обсъдена е и разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС и практиката на Европейския съд по прилагането ѝ. Прието е, че в настоящия случай на 19.05.2010 г. е било съобразено, че в дома на ищцата има новородено дете, но не и че има и друго малолетно дете, което ще бъде подложено на репресията, както и че то е психологически уязвимо. Като е кредитирал показанията на свидетеля И. съдът е приел, че при влизането си в дома на ищцата полицейските служители не са се легитимирали, започнали са да издават команди и не са позволили да им бъдат задавани въпроси; че отношението било грубо и унизително, всяващо страх; че при извършване на процесуалните действия децата били сами – по-голямото в детската стая, а по-малкото в спалнята, като родителите не са имали достъп до тях продължително време, което ги поставя в тежко емоционално и психическо състояние. Прието е, че служителите на МВР не са давали обяснения какво правят, защо са дошли, не бил съобразен часът на извършване на операцията с оглед намиращите се в дома малолетни деца. Макар че формално е съобразен чл.163, ал.1 НПК, избраният ранен час е бил неподходящ и по-късното провеждане на следственото действие би могло да избегне негативното въздействие върху по-голямото дете. Репресията е била насочена срещу ищцата, въпреки че тя не е била обект на наказателно преследване, а в това жилище повече от година не е живеел бившият ѝ съпруг. Това предполагало, че в дома на ищцата нямало веществени доказателства, принадлежащи на свидетеля И., срещу когото се е водило досъдебното производство. Към момента на извършване на процесуалното действие ищцата е била по-нестабилна емоционално, тъй като наскоро е родила, а след това кърмата ѝ спряла. Като майка изпитвала естествен страх за живота и здравето на децата си. Едва след като дошъл разследващият полицай и се представил, той ѝ представил заповед за обиск. До този момент не е имало легитимация на служителите на МВР. Свидетелят И. пресъздава действия на полицаите, всяващи страх, унизително отношение към ищцата, водещи до психологически последици. Тези действия продължили 3 часа, значително време, в което върху ищцата е упражнявано унижаващо отношение. Въззивният съд е приел, че през 2010 г. за първи път се установяват анамнестични данни за заболяването на ищцата, като след тази година има медицински документи за това заболяване. Свидетелите И. и И. са установили, че до 19.05.2010 г. ищцата не е имала заболявания и едва след тази дата получила зачервявания по кожата. От съвкупната преценка на всички доказателства съдът е приел, че е налице нарушаване на чл.3 ЕКПЧОС, както и основание за ангажиране на отговорността на ответника по чл.49 ЗЗД. При определяне размера на обезщетението съдът е преценил острата стресова ситуация в резултат на действията на полицейските служители, негативните емоции – страх, чувство на безпомощност, безсилие, тревога за децата, които са останали извън грижите и контрола на ищцата. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен на 20 000 лв.

Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени и от двете страни.

Министерство на вътрешните работи счита, че решението е процесуално недопустимо в частта, в която искът е уважен, тъй като съдът се произнесъл по непредявено основание – нарушение на чл.3 от ЕКЗПЧОС. Решението било и неправилно поради съществени нарушения на процесуалния и материалния закон. Въззивният съд допуснал непоискана от страните и непредвидена в ГПК като процесуална възможност допълнителна разширена повторна експертиза с нови вещи лица и допълнителни и преформулирани въпроси, извън кръга на въпросите, поставени пред експертизата, приета от първоинстанционния съд. Липсвали процесуални предпоставки за допускане на нова експертиза от въззивния съд. Неправилно съдът уважил иска по чл.49 ЗЗД при липса на доказателства за причинна връзка между извършеното на 19.05.2010 г. следствено действие и заболяването на ищцата. Ищцата е носител на това заболяване заради генна мутация, установена от вещите лица. В медицинската документация по делото се установявало, че анамнестични данни за заболяването датират от зимата на 2010г., т.е. преди датата 19.05.2010 г.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Допустимо ли е второинстанционният съд сам да изменя волята на ищцовата страна, като постановява решение на основание, незаявено от страната нито в изложението на исковата молба, нито в петитума, като същевременно се позовава на това основание едва с решението си и лишава ответната страна от право на адекватна защита;

2. Допустимо ли е второинстанционният съд извън волята на страните сам да предприема събиране на доказателства, непоискани от страните, като сам назначава допълнителна петорна съдебномедицинска експертиза.

По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 124 от 06.07.2016 г. по т. д. № 2057/2014 г. на II-ро т.о. на ВКС и решение № 183/18.11.2015 г. по гр. д. № 3561/2014 г. на I-во г.о на ВКС, а по втория – с т. 3 на и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите били от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК

А. И. Д. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на първата инстанция за отхвърляне на предявения от нея частичен иск за разликата над 20 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв. Изложените оплаквания се състоят в това, че съдът не обсъдил съвкупно всички констатации на вещите лица и уточненията в съдебно заседание на 11.06.2021 г., както и цялата медицинска документация, от която ставала ясна причинно-следствената връзка между извършеното от МВР следствено действие и възникналото заболяване. Съдът допуснал съществено процесуално нарушение на чл.235 ГПК и чл.202 ГПК, като възприел медицинското заключение с даден отговор, че е „възможно стресът от процесното следствено действие на 19.05.2010 г. да е отключило заболяването псориазис“, без да изгради свое вътрешно убеждение за наличие или липса на причинна връзка и без да съобрази кои от фактите, респ. връзката между тях, свързани с дадените от експертизата отговори и уточнения на експертите в съдебна зала, са предмет на специални знания и по отношение на кои факти следва да се изгради извод за причинно-следствена връзка по опитните правила и логиката, при преценка на събрания доказателствен материал. Според жалбоподателката посочената от вещите лица „възможност“ не води до извод за липса на пълно и главно доказване; от решаващо значение е дали останалите причини трябва да бъдат изключени като вероятност поради обстоятелства, установени по делото, извън предмета на медицинското заключение или на основните констатации в него, съобразно приетите доказателства, включително свидетелските показания. Задължение на съда било да прецени доказателствата в тяхната взаимна връзка. Жалбоподателката счита, че според вещите лица две са възможните причини за отключване на заболяването /при липса на наказателно производство срещу нея/ - тежък развод и процесното следствено действие. След като било установено, че не се касае за тежък развод /свидетелят И. установил, че те не живеели заедно повече от една година, а и разводът бил по взаимно съгласие/, оставала другата причина – следственото действие. Именно тежкият стрес от начина на това действие отключил заболяването псориатичен артрит.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да изложи свои мотиви по спорните въпроси, като обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните.

1.1. Експертното решение на ТЕЛК официален удостоверителен документ ли е за установените с него факти;

2. Съдът допуснал ли е съществено процесуално нарушение на чл.12 ГПК, чл.235 ГПК и чл.202 ГПК, като възприел медицинско заключение с даден отговор, че е „възможно стресът от процесното следствено действие на 19.05.2010 г. да е отключило заболяването псориазис“, без да изгради свое вътрешно убеждение за наличие или липса на причинна връзка и без да съобрази кои от фактите, респ. връзката между тях, свързани с дадените от експертизата отговори и уточнения на експертите в съдебна зала, са предмет на специални знания и по отношение на кои факти следва да се изгради извод за причинно-следствена връзка по опитните правила и логиката, при преценка на събрания доказателствен материал.

По тези въпроси въззивното решение влизало в противоречие с т.2 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 63/28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на ВКС, II-ро г.о.; решение № 247/06.01.2020 г. по гр. д. № 540/2018 г. на ВКС, IV-то г.о.; решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на ВКС, III-то г.о. По втория въпрос се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на иска над 5000 лв., което попада в обхвата на касационния контрол.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по двете жалби.

По жалбата на Министерство на вътрешните работи:

Въпрос № 1 е свързан с допустимостта на въззивното решение в обжалваната част, тъй като според жалбоподателя съдът се е произнесъл по невъведено в исковата молба основание на предявения иск – чл.3 ЕКПЧОС.

Съставът на ВКС счита, че не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо, съответно – не е налице основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Основанието на иска се определя от твърденията в исковата молба. В настоящия случай в исковата молба са изложени подробни твърдения за начина, по който е осъществено претърсването и изземването на 19.05.2010 г. и предизвиканите от него негативни емоции и заболявания. Изрично е посочено, че ищцата е изпитала „ужас /силен страх, обреченост, безнадеждност/ за здравето и живота на децата си, както и за своя живот….; че поведението на полицаите е било арогантно, нечовешко и унизително“. Тези твърдения се подвеждат под правната квалификация на чл.49 ЗЗД, а част от тях могат да се квалифицират и по чл.3 от ЕКПЧОС – че никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. В случая не става въпрос за изтезание, както неправилно сочи МВР, а за унизително отнасяне – твърдение, което се съдържа в исковата молба и попада в приложното поле на чл.3 ЕКПЧОС. Постоянна е практиката на ВКС, че съдът дава правната квалификация на иска и тя трябва да съответства на твърденията в исковата молба. Дадената от въззивния съд квалификация по чл.3 ЕКПЧОС съответства на твърдението, че при извършването на процесуалното действие по претърсване и изземване поведението на полицаите е било унизително. По това твърдение ответникът е могъл да проведе защита. То е въведено в исковата молба, съдът не е променил волята на ищцата и не е изненадал ответника. Във всички случаи обаче твърдението за унизително отношение се подвежда и под квалификацията на чл.49 ЗЗД, която се съдържа в исковата молба и по която ответникът се е бранил. Неотносима съм спора по настоящото дело е посочената от жалбоподателя практика на ВКС - решение № 124 от 06.07.2016 г. по т. д. № 2057/2014 г. на II-ро т.о. и решение № 183/18.11.2015 г. по гр. д. № 3561/2014 г. на I-во г.о. В първото решение съдът действително е разгледал непредявен иск – вместо иск за неустойка по договор за лизинг съдът се е произнесъл по иск за неплатени лизингови вноски, договорна лихва върху тези вноски, просрочен данък и неплатена застраховка. Във второто решение се засяга въпросът за дължимите от въззивния съд процесуални действия, ако първоинстанционният съд не е направил доклад по делото или той е непълен. Такъв проблем не възниква по настоящото дело.

Въпрос № 2 е подвеждащ, тъй като поставя акцент върху тезата за служебно предприети от съда процесуални действия, непоискани от страните, а това не съответства на данните по делото. Приетата от първата инстанция комплексна медицинска експертиза е била оспорена от процесуалния представител на ищцата. Поискана е повторна експертиза с включване на вещо лице дерматолог, специалист по заболяването псориазис. Изложено е и съображението, че има разногласие между тримата експерти, тъй като вещото лице М. в съдебно заседание е заявила, че заболяването псориазис е в причинна връзка с проведеното на 19.05.2010 г. следствено действие, а другите две вещи лица са били на обратното становище. Съдът е отказал да допусне повторна експертиза и е приключил делото. Във въззивната жалба на ищцата искането за нова експертиза с включване на вещо лице дерматолог е повторено. Посочено е, че експертизата следва да даде отговор на същите въпроси. След предоставена от съда възможност жалбоподателката е посочила, че иска експертиза от 5 вещи лица с включване на специалисти по дерматология и психиатрия. Поставила е и допълнителни задачи, но като цяло същинската задача на тази експертиза е била да се изследва причинно-следствената връзка между действието по претърсване и изземване от 19.05.2010 г. и заболяването на ищцата. Действията на въззивния съд съответстват на т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, тъй като петорната експертиза е допусната по изрично искане на жалбоподателката А. Д., което е обосновано с процесуално нарушение на първата инстанция, отказала да допусне разширена експертиза с включване на вещо лице, специалист по заболяването на ищцата, още повече, че е имало разногласие между трите вещи лица по основния спорен въпрос. Освен това следва да се има предвид и решение № 267 от 4.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на ВКС, I г. о., в което се приема, че съдът е длъжен и сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената задача, след като е приел, че за изясняване на някои въпроси от предмета на делото са необходими специални знания, за които се налага назначаване на вещо лице. В решение № 154 от 26.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 581/2020 г., III г. о., се приема, че съдът може и служебно да назначи комплексна съдебно-медицинска експертиза от нови вещи лица, които да дадат точен отговор на определени въпроси, в това число и на въпроси, които в конкретния случай съдът е счел за необходими за изясняване на спора. Въззивното решение съответства изцяло на тази практика на ВКС. Следва да се отчете и обстоятелството, че в случая въззивният съд е обсъдил петорната експертиза само в частта, която се занимава с причинната връзка между събитието от 19.05.2010 г. и заболяването на ищцата, а тази задача е била поставена и пред първата тричленна експертиза, т.е. съдът не се е занимавал с отговор на задачи, които не са били поставени своевременно пред вещите лица.

И по двата въпроса не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като има правна уредба и свързана с нея практика на ВКС, поради което разглеждането на настоящото дело по същество няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

По касационната жалба на А. Д.:

Не съществува противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос, свързан с изискването въззивният съд да изложи свои мотиви по спорните въпроси, като обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните. Въззивното решение не противоречи на посочената от жалбоподателя практика на ВКС – т.2 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 63/28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на ВКС, II-ро г.о.; решение № 247/06.01.2020 г. по гр. д. № 540/2018 г. на ВКС, IV-то г.о. и решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на ВКС, III-то г.о. Действително, когато е обсъждал ЕР на ТЕЛК № 0611/10.03.2015 г., въззивният съд неправилно е посочил, че приетата в него диагноза е псориатични и ентеропатични артропатии, докато в действителност се касае за диагнозата псориатичен артрит и псориазис вулгарис – хронично-рецидивираща форма. Не са обсъдени и данните в същото решение, че заболяването е установено през 2010 г. Не е обсъдено подробно писмо изх. № 11-00-7/21.01.2016 г. на Столичната здравноосигурителна каса за извършените множество медицински прегледи изследвания и хоспитализации на ищцата, както и епикризата от 02.09.2011 г. на МБАЛ „Св.И. Р.“ ЕАД. Същевременно тази медицинска документация е била предмет на подробно обсъждане от двете комплексни съдебно-медицински експертизи, които са се занимавали със съществения въпрос за причинноследствената връзка между случилото се на 19.05.2010 г. и заболяванията на ищцата. Именно заключенията на вещите лица са от решаващо значение за изхода на делото, а не обсъждането на медицинската документация в мотивите на съдебното решение, след като съдът няма необходимите медицински познания и е поверил решаващите въпроси на вещи лица със съответните специалности. Що се отнася до началото на заболяването – посочените документи не дават ясна представа кога точно през 2010 г. се е появило то. В епикризата от 20.03.2013 г. на А. болница обаче изрично е вписано, че според снетата анамнеза болките по ставите и опадането на ноктите се е появило през зимата на 2010 г., т.е. преди 19.05.2010 г. На следващо място – съдът не е обсъдил подробно становището на вещото лице д-р Д., ревматолог, според който ищцата не е страдала от псориазис и псориатичен артрит преди 19.05.2010 г. и че тези заболявания се отключват при остър или хроничен стрес; че ако няма други рискови фактори, тежкият стрес от процесното претърсване и изземване е отключил заболяването. Същевременно, дори да беше обсъдено, това заключение на вещото лице също не е еднозначно, тъй като по делото има данни за други рискови фактори, извън раждането и развода, които в случая действително не могат да се приемат като отключващи заболяването. Данни за тези рискови фактори се съдържат в приложеното по делото решение № 3395/09.03.2011 г. по адм. д. № 11802/2010 г. на ВАС, V-то отд., както и данните за образувано досъдебно производство по чл.283, ал.1 НК срещу Е. И., баща на децата на ищцата. По същите съображения липсата на подробно обсъждане на становището на вещото лице д-р С., дерматолог, не може да се приеме като нарушение на изискването за съвкупна преценка на доказателствата по делото. Реално въззивният съд е приел наличието на основанието по чл.49 ЗЗД за ангажиране на имуществената отговорност на ответника поради преживения стрес и негативни емоции от ищцата, но не и поради предизвикано от този стрес заболяване. Според вещите лица е възможно изживеният на 19.05.2010 г. стрес да е отключил заболяването на ищцата, но при липса на други рискови фактори, а в случая това изключение не е налице.

Въпрос № 2 не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото не поставя принципен правен въпрос, а реално въвежда оплакване за неправилност на въззивното решение. Съгласно приетото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В настоящия случай въпрос № 2 е по правилността на въззивното решение и по него не може да се допусне касационно обжалване.

Поради наличие на практика на ВКС по първия въпрос и поради липса на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по втория въпрос, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като разглеждането на спора по същество от ВКС няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

При този изход на делото не се дължи присъждане на разноски за касационното производство.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,