Определение № 505 от 17.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1703/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Н. Л., М. Н. В., В. И. Б. и Д. Т. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 1462 от 09.12.2019г., постановено по гр.д.№ 1082/2015г. на Пловдивския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопризводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил решение № 2630 от 18.06.2013г. по гр.д. № 1226/1997г. на Пловдивския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни възлагателните претенции на В. Н. Л., М. Н. В., К. Н. Т. /заместена в хода на процеса от своите наследници по закон В. И. Б. и А. И. П./, Г. Н. Д. /заместена в хода на процеса от своите наследници по закон Д. Т. С. и М. Т. Д./ и Н. З. Н. и делбата на недвижим имот кадастрален № * по плана на [населено място], С. и. з., одобрен със заповед № 57/03.03.1973г., с площ от около 7775 кв.м., ведно с построените в него жилищна сграда и стопанска постройка е извършена по реда на чл.289 ГПК /отм./.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че делбата на посочения имот е допусната с решение № 215 от 07.01.1999г. по гр.д. №1226/1997г. на Пловдивския районен съд между В. Л., К. Т., М. В., Г. Д. и З. Н. З. /заместен в хода на процеса от наследника си по закон Н. З. Н./ при равни права. Прието е, че З. З. е собственик на друг самостоятелен имот от 2000 кв.м, заснет с пл.№ *, който е изключен от делбата. Междувременно за имот кад.№ * е отреден УПИ от кв. 15, С. и. з. на [населено място] с площ от 5263 кв.м., който впоследствие е записан като поземлен имот с идентификатор * с площ от 5257 кв.м по КККР на [населено място], одобрени през 2009г. Със заповед № 100А623/26.03.2010г. на кмета на Община Пловдив, в изпълнение на процедурата по чл.201, ал.3 ЗУТ е одобрен ПУП, като от УПИ са образувани пет нови урегулирани поземлени имота за производствена и складова дейност в съответствие с имотните идентификатори по удостоверение на СГКК и задънена улица. Според приетата по делото съдебно-техническа експертиза имотите, предмет на делбата, представляват ПИ с идентификатор * с площ 5257 кв.м, ПИ с идентификатор * с площ 868 кв.м и ПИ с идентификатор * с площ 1304 кв.м. Според вещото лице с посочената заповед на кмета първите два имота са обединени в един с обща площ 6125 кв.м, който извод съдът е приел, че не кореспондира на заповедта, и според експерта предмет на делбата са общо три урегулирани поземлени имота с площ от 7429 кв.м. като от него е изготвен проект за разделянето му на пет дяла. С последната съдебно-техническа експертиза от 11.01.2013г. /л.512-518/ от имотите са обособени шест дяла като единият от тях е от 2000 кв.м и не следва да се дели като индивидуална собственост на един от съделителите. С решението от 18.06.2013г. районният съд е обявил за окончателен проекта за разделителен протокол от 24.01.2012г., според който от делбения имот, възприет като съвкупност от три различни урегулирани поземлени имота се обособяват пет дяла. С решение № 60 от 15.04.2015г. по гр.д.№ 4948/2014г. на ВКС, I г.о., при извършен касационен контрол на предходно потвърдително въззивно решение, това е прието за неправилно, тъй като има несъответствие на обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата и решението за нейното извършване. Посочено е, че ако допуснатият до делба имот при последващо урегулиране попада в границите на УПИ, който обхваща и имот, принадлежащ на трето лице или на един от съделителите в индивидуална собственост, в този случай следва да се приеме, че е налице нов обект на право на собственост, по отношение на който в първата фаза на делбеното производство не е извършвана преценка дали е съсобствен между съделителите и при какви права, както и че делба в такава хипотеза може да бъде извършена, само ако по реда на ЗУТ допуснатият до делба имот може да бъде обособен в самостоятелен УПИ и същият бъде поделен между съделителите в това делбено производство, а притежаваният само от един от съделителите в индивидуална собственост имот бъде обособен в самостоятелен УПИ и по отношение на него делба не бъде извършвана. Ако това е невъзможно делбеното производство следва да бъде прекратено – допуснатият до делба имот вече не съществува като самостоятелен обект, освен ако не е нанесен като самостоятелен имот в одобрена по реда на ЗКИР кадастрална карта въз основа на предходна приложена регулация. Делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане с указания да се изпълни процедурата по чл.201 ЗУТ по отношение на изготвения от вещото лице проект за разделяне на УПИ от 11.01.2013г. При повторното разглеждане на делото от въззивния съд това не е могло да се осъществи поради наличието на влязлата в сила заповед № 100А623/26.03.2010г. на кмета на Община Пловдив, съгласно решение № 87 от 20.01.2017г. по адм.д.№ 2070/2015г. на АС-Пловдив, потвърдено с решение на ВАС от 27.11.2017г. В изпълнение на дадените му в отменителното решение указания, въззивният съд е приел, че допуснатият до делба имот вече не съществува и не е възможно претендираният от един от съделителите негов индивидуален имот пл.№ * от 2000 кв.м. да бъде обособен в самостоятелен урегулиран поземлен имот, поради което в тази хипотеза делбеното производство подлежи на прекратяване.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Кога едно решение, с което съдът е извършил делбата чрез един от способите, предвидени за това в ГПК, се явява недопустимо; 2. Може ли при наличие на влязло в сила решение, с което е допусната делбата на един недвижим имот между съсъбствениците, съдът във втората фаза на делбата да прекрати производството, без делбата да завърши с нормалния за всяка делба финал – ликвидиране на съществуващата съсобственост и ако това е възможно – при какви хипотези това би било допустимо; 3. Как следва да постъпи съдът във фазата по извършване на делбата, ако се установи че имотът, чиято делба е допусната с влязло в сила решение, е видоизменен или е възникнала съсобственост, или е възникнала съсобственост в допуснатия до делба имот с трето лице и 4. Приетата от ПОС хипотеза пречка ли е за извършването на делбата. По отношение на последните два въпроса се релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а наред с това се поддържа се, че решението е очевидно неправилно.

Ответникът по жалбата Н. З. Н. е подал писмен отговор, в който е изразил становище за нейната неоснователност.

Останалите ответници не вземат становище по нея.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/.

Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първите два поставени въпроса са теоретични и твърде общо формулирани, за да могат да обусловят касационното обжалване на въззивното решение съгласно посочените по-горе задължителни разяснения. Освен това относно втория поставен въпрос касаторите не сочат никаква практика, а във връзка с първия въпрос се позовават на противоречие на въззивното решение с Р № 267 от 15.05.2015г. по гр.д.№ 3225/2014г. на ВКС, І г.о., Р № 7 от 01.04.2019г. по гр.д.№ 1435/2018г. на ВКС, ІІ г.о. и т.2 и т.3 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, каквото не е налице, тъй като с първите две решения са разгледани само някои хипотези на недопустимо решение и самите касатори не сочат конкретно в какво се състои противоречието с тях, а тълкувателното решение не се отнася до този въпрос.

Третият поставен въпрос не кореспондира на посочените по-горе съображения на съда за постановяване на обжалваното решение /самите касатори сочат, че го поставят хипотетично, въпреки, че възприетата от съда хипотеза е друга/ и също не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. Освен това релевираното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е обосновано с наличие на противоречива съдебна практика, каквато не е посочена. Посочената във връзка с последния въпрос практика на ВС и ВКС – Р № 398 от 04.06.1987г. по гр.д.№ 208/87г., І г.о., Р № 596 от 02.12.2010г. по гр.д.№ 2074/08г., ІV г.о. и Р № 147 от 29.10.2018г. по гр.д.№ 4332/17г., І г.о. не се отнася до него и противоречие с нея също липсва.

Принципни отговори на въпросите как следва да процедира въззивният съд в настоящата хипотеза, респ. пречка ли е тя за извършването на делбата, са дадени в отменителното решение на ВКС, І г.о., чийто указания по прилагането и тълкуването на закона съгласно установената практика и закона са задължителни за съда, на който е върнато делото/чл.194, ал.1 ГПК/.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.