Определение № 1420 от 26.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3210/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Й. Й. против решение № 56 от 21.03.2023 г. по в.гр.д.№ 584 от 2022 г. на Ловешкия окръжен съд, въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 424 от 10.10.2022 г. по гр.д.№ 1604 от 2021 г. на Ловешкия районен съд, девети състав в частта му, с която между В. Й. Й. и Б. Й. Й. е допусната делба на имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ поземлен имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-10 от 17.04.2007 г. на ИД на АГКК, с площ от 452 кв.м., ведно с изградените в него четири сгради: сграда с идентификатор ......, представляваща двуетажна еднофамилна жилищна сграда със застроена площ от 100 кв.м.; сграда с идентификатор....., представляваща едноетажен хангар-депо, със застроена площ от 28 кв.м.; сграда с идентификатор ....., представляваща гараж със застроена площ от 19 кв.м. и сграда с идентификатор 43952.513.1966.4, представляваща селскостопанска постройка със застроена площ от 11 кв.м. В касационната жалба се твърди, че решението на Ловешкия окръжен съд в обжалваната част е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на посочена практика на ВКС /решение № 104 от 26.11.2020 г. по гр.д.№ 4871 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 121 от 08.10.2018 г. по гр.д.№ 3908 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о./ по следния въпрос: Длъжен ли е делбеният съд да зачете силата на пресъдено нещо, формирана по гр.д.№ 269 от 2015 г. на Ловешкия районен съд, с предмет установителен иск за собственост между същите страни, на същото основание и за същия имот ? В писмен отговор от 13.07.2023 г. ответникът по жалбата Б. Й. Й. оспорва същата. Моли да не се допуска касационно обжалване на решението и да му присъдят направените по делото пред ВКС разноски за адвокат. Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /съделител по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК /жалбоподателката е била уведомена за обжалваното решение на 28.03.2023 г., а касационната жалба е подадена на 20.04.2023 г./ и срещу решение на въззивен съд по иск за делба на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, ако са налице някои от предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. По допустимостта на касационното обжалване ВКС приема следното: Относно процесния имот, находящ се в [населено място], [улица] по делото е установено от фактическа страна, че с констативен нотариален акт № .... от 12.12.1997 г. съделителите В. Й. Й. и Б. Й. Й., заедно с майка им Е. С. Й., са признати за собственици на този имот по давност, делба и наследство. С нотариален акт № .... от 22.12.1997 г. Е. С. Й. прехвърлила на сина си Б. Й. Й. 1/4 ид.ч. от процесния имот срещу задължение да я гледа и издържа до края на живота й. С нотариален акт № 65 от 12.09.2003 г. Е. Й. е продала на дъщеря си В. Й. Й. 1/4 ид.ч. от имота. С влязло в сила на 26.04.2016 г. решение № 118 от 29.03.2016 г. по гр.д.№ 269 от 2015 г. на Ловешкия районен съд е отхвърлен предявеният от Б. Й. Й. и С. А. Й. против В. Й. Й. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за 7/12 ид.ч. от процесния имот. По това дело ищците са твърдяли, че са собственици на 1/3 ид.ч. от имота на основание нотариалния акт № 175 от 12.12.1997 г. и на още 1/4 ид.ч. по силата на договора, обективиран в нотариален акт № 16 от 22.12.1997 г. Съдът е приел, че тъй като в нотариалния акт № 175 от 1997 г. не са посочени квотите на тримата, действа презумпцията на чл.30, ал.2 ЗС. Тази презумпция обаче е оборима и в случая е била оборена, тъй като от представените доказателства се установявало, че имотът е бил СИО на родителите на Б. Й. и В. Й.- Е. Й. и Й. Й. и след смъртта на Й. Й. на 26.02.1977 г. на основание чл.14, ал.7 СК от 1968 г. е станал съсобственост между съпругата му и двете му деца при следните квоти: 1/2 ид.ч. за съпругата Е. Й. и по 1/4 ид.ч. за всяко от децата Б. и В.. В обобщение е прието, че ищецът Б. Й. притежава 1/4 ид.ч. от имота по наследство от баща си, както и още 1/4 ид.ч. заедно със съпругата си при условията на СИО. С решение № 79 от 01.03.2017 г. по гр.д.№ 1847 от 2014 г. на Ловешкия районен съд по иск на В. Й. Й., предявен срещу Б. Й. Й. и съпругата му С. А. Й., е развален договорът за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № ... от 22.12.1997 г., до размер на 1/8 ид.ч. от имота /частта, притежавана от В. Й. по наследство от прехвърлителката по договора Е. Й./. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до следните правни изводи: Процесният имот е бил съпружеска имуществена общност на родителите на съделителите- Й. Й. и Е. Й.. Същата е била прекратена със смъртта на Й. Й. през 1977 г. След неговата смърт по силата на чл.14, ал.7 СК от 1968 г. имотът е станал съсобствен между Е. Й. и двете деца на Й. Й.- Б. и В., при следните квоти: 1/2 ид.ч. за Е. и по 1/4 ид.ч. за Б. и В.. С. извършените разпоредителните сделки с имота от майката Е. Й. в полза на сина Б. и дъщерята В. и след развалянето на договора по нотариален акт № .... от 1997 г., съделителката В. Й. е станала собственик общо на 5/8 ид.ч. от имота: 1/4 по наследство от баща си Й. Й., 1/4 ид.ч. на основание договора, обективиран в нотариален акт № .... от 2003 г. и 1/8 ид.ч. по наследство от майка си Е., след развалянето на договора за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № .... от 1997 г. за 1/8 ид.ч. от имота. Съответно е прието, че Б. Й. е останал собственик на 3/8 ид.ч. от имота: 1/4 ид.ч. по наследство от баща му Й. Й. и 1/8 ид.ч. по наследство от майка му Е. Й.. По отношение на влязлото в сила решение № 118 от 29.03.2016 г. по гр.д.№ 269 от 2015 г. на Ловешкия районен съд, след като е съобразил заявения от ищците петитум и постановеното в диспозитива на това решение, въззивният съд е приел, че с него са били отречени правата на съсобственост на Б. Й. и съпругата му С. Й. върху 7/12 ид.ч. от процесния имот, но не и правата на Б. Й. върху 3/8 ид.ч. от имота по наследяване от родителите му. Освен това, въззивният съд е отчел, че в решението по гр.д.№ 269 от 2015 г. не е съобразено развалянето на договора за прехвърляне на 1/8 ид.ч. от имота срещу задължение за издръжка и гледане, тъй като решението за развалянето на този договор /решение № 79 от 01.03.2017 г. по гр.д.№ 1847 от 2014 г. на Ловешкия районен съд/ е било постановено след решението по гр.д.№ 269 от 2015 г. Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по поставения въпрос: Длъжен ли е делбеният съд да зачете силата на пресъдено нещо, формирана по гр.д.№ 269 от 2015 г. на Ловешкия районен съд, с предмет установителен иск за собственост между същите страни, на същото основание и за същия имот ? По този въпрос въззивният съд е отчел практиката на ВКС, че установеното с влязло в сила решение между същите страни по отношение на собствеността и квотите на съсобствениците от делбения имот следва да се зачете от делбения съд при постановяване на решението му за допускане на делбата. Съобразил е обаче, че в конкретния случай решението по гр.д.№ 269 от 2015 г. на Ловешкия районен съд не се ползва със сила на пресъдено нещо по въпроса дали Б. Й. е собственик на 3/8 ид.ч. от процесния имот по наследство от родителите си, тъй като между гр.д.№ 269 от 2015 г. на Ловешкия районен съд и делбеното дело няма обективен идентитет: по гр.д.№ 269 от 2015 г. съдът е отрекъл правата на Б. Й. и съпругата му С. Й. върху 7/12 ид.ч. /14/24 ид.ч./ от имота, придобити според твърденията на ищците в съсобственост на основание нотариален акт № 175 от 1997 г. и нотариален акт № .... от 1997 г., а по делото за делба са зачетени правата на собственост на Б. Й. върху 3/8 ид.ч. /9/24 ид.ч/ от имота, придобити на основание наследяване от родителите му /различно основание, което принципно изключва възможността за придобиване на права в режим на СИО или на съсобственост със съпругата на наследника/. Освен това съдът е отчел, че след влизане в сила на решението по гр.д.№ 269 от 2015 г. /решение № 118 от 29.03.2016 г., влязло в сила на 26.04.2016 г./ е настъпил нов юридически факт, довел до промяна на притежаваните от наследниците квоти в съсобствеността на процесния имот: влязло в сила конститутивно решение № 79 от 01.03.2017 г. по гр.д.№ 1847 от 2014 г. на Ловешкия районен съд за разваляне на договора за прехвърляне от Е. Й. на Б. Й. на 1/8 ид.ч. от процесния имот срещу задължение за издръжка и гледане. Не е налице и второто сочено от касаторката основание за допускане на касационно обжалване на решението- очевидна неправилност. За да е налице очевидна неправилност на решението като основание за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.1, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗН, ЗС и СК от 1968 г. и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Не са налице и останалите основания по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Ловешкия окръжен съд: Няма вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за делба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Ловешкия окръжен съд не следва да се допуска. С оглед изхода на делото пред ВКС и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 100 лв., съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 13.07.2023 г. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение