Определение № 132 от 22.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2151/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на “ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК[ЕИК], против определение № 12417/19.10.2023 г. по в.ч.гр.д. № 9350/2023 г. по описа на Софийски градски съд, ЧЖ-II-А състав, с което след отмяна на определение № 21305/16.06.2023 г. по гр.д. № 33852/2022 г. по описа на СРС, ГО, 40 състав, е изменено решение № 1537/02.02.2023 г., постановено по горецитираното гражданско дело, в частта за разноските, като е осъден ответникът “ЕОС МАТРИКС” ЕООД да заплати на адв. П. Й. Н. на основание чл. 38, ал. 2 вр. с чл.38, ал. 1, т. 2 ЗА сумата от 4 521 лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и процесуално представителство по делото на А. С. М.. В частната касационна жалба се поддържа оплакване за неправилност на обжалваното определение. Сочи се, че, видно от отговора на исковата молба и мотивите на съдебното решение, дружеството частен касатор е признало изцяло исковата претенция и в негова тежест не следва да се присъждат разноски. Релевира се, че молбата за конституиране на “ЕОС МАТРИКС” ЕООД по изпълнителното дело не съдържа искане за извършване на изпълнителни действия и такива не са извършвани по инициатива на съдебния изпълнител, поради което молбата не е била годна да прекъсне давността за вземането – предмет на отрицателния установителен иск за несъществуване на същото. Излагат се доводи, че с оглед на това Софийският градски съд неправилно е приел, че дружеството е дало повод за завеждане на делото поради наличието на висящо производство за принудителното събиране на вземането. Посочва се, че изпълнителното дело е прекратено по силата на закона на 28.04.2016 г., поради което същото не е било висящо към датата на подаване на исковата молба. Аргументира се, че извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха за предприемане на съдебни действия, не е повод за предявяване на иск за установяване несъществуването на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на ищцовата претенция до изтичане на срока за отговор на исковата молба. Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното определение се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, както и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по частната касационна жалба оспорва същата като неоснователна. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното: Частната касационна жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. В случая въззивният съд, за да отмени обжалваното първоинстанционно определение по чл. 248, ал. 1 от ГПК и да уважи искането за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на ищеца за оказана безплатна правна помощ и съдействие за първата инстанция, е приел, че ответникът е дал повод за предявяване на отрицателния установителен иск за недължимост на процесните вземания поради погасяването им по давност. Изложил е съображения, че снабдяването с изпълнителен титул и молбата на ответника за конституирането му като взискател в качеството му на цесионер във висящото изпълнително производство срещу длъжника съставлява достатъчен повод за ищеца да заведе иска, с оглед на което хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК не може да намери приложение при присъждането на сторените по делото разноски. Аргументирал се е, че освен това доводът за погасяване на вземането по давност (погасяване на правото на принудително изпълнение) следва да бъде предявено по съдебен ред, за да има обвързващи кредитора последици, поради което сезирането на съда в случая е условие за упражняване на субективните права на ищеца и признанието на иска не е достатъчно за прилагането на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. За неоснователни са приети доводите на ответното дружество и настоящ частен касатор в противния смисъл. С оглед на това въззивният съд е стигнал до извод, че в случая нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК е основанието за възлагане в тежест на ответника на сторените от ищеца съдебно-деловодни разноски. Определил е и е присъдил адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на ищеца. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът следва да постави ясно и точно материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в граждански процес по чл. 6 ГПК, съдът не разполага с правомощия да формулира този въпрос, ако такъв не е поставен от жалбоподателя. В разглеждания случай частният касатор само формално е изпълнил изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за представяне към частната касационна жалба на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, доколкото по отношение на посочените допълнителни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изводите на въззивната инстанция. Твърденията, че обжалваното определение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС и че допускането на касационно обжалване би било от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, не могат да обосноват достъп до касация, тъй като не представляват правен въпрос, отговарящ на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед разясненията, дадени в т. 1 от горецитираното тълкувателно решение. Съдържащите се в изложението оплаквания за възприетото от въззивния съд разрешение са такива за неправилност на определението и не подлежат на проверка във фазата на селектиране на жалбите по реда на чл. 288 ГПК. Поради гореизложеното не е налице общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационен контрол. Липсата на обосноваване на същия изключва необходимостта от обсъждане на поддържаните от касатора допълнителни критерии по чл.280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски градски съд. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,