Определение № 277 от 15.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1818/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Производството е образувано по жалба на К. К. Ч. срещу определение от 04.05.2020г. по гр.д.№232/2020г.на ОС Благоевград. Жалбоподателят поддържа, че с определението е даден отговор на процесуален въпрос който е от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Поддържа също така, че определението е очевидно неправилно. Ответникът – А. П. Ч., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не са налице предпоставките на чл.274, ал.3, вр. с чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., при тези данни, прие за установено следното: За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил, че производството по първоинстанционното дело е образувано по искова молба, подадена от К. Ч. срещу А. Ч., с която се иска бъде постановено решение, по силата на което да бъде прекратен сключения граждански брак между страните, като дълбоко и непоправимо разстроен по изключителна вина на ответницата, на ищеца да бъде предоставено упражняването на родителските права върху родените от брака деца М. Ч., розен на /дата на раждане/ и В. Ч., [дата на раждане], като на ответницата да бъде определен режим на лични контакти с децата, както следва: всяка първа и трета събота и неделя от месеца за времето от 09:00ч. в събота до 19:00ч. в неделя, както и 20 дни през лятото които да не съвпадат с платения годишен отпуск на ищеца, както и да бъде осъдена ответницата да заплаща месечна издръжка за родените от брака деца М. и В. по 150лв. за всяко едно от тях, платими чрез техния баща, считано от датата на подаване на исковата молба до настъпване на основание за изменение или прекратяване на същата. Направено е искане да се предостави ползването на семейното жилище находящо се на адрес Благоевград на ищеца и малолетните деца. Въззивният съд е установил, че първоинстанционниат съд е приел, че не е международно компетентен да се произнесе по предявените пред него искове искове относно родителската отговорност – за предоставяне упражняването на родителските права по отношение на родените от брака малолетни деца, определяне режим на лични отношения и издръжката, на основание чл. 3, ал. 1, пр. 6 и чл. 8 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 и е постановил определение за прекратяване производството по делото по тях, което е било обжалвано пред по-горната инстанция. Въззивният съд е възприел изводите му за липса на международна компетентност по конкретните спорове. Изложил е съображения за това, че съгласно чл. 1, § 1, б. „б” и § 2, б. „а” от Регламент (ЕО) № 2201/2013 година, в предмета на този регламент се включват споровете относно правото на упражняване на родителски права и лични отношения, както и споровете за определяне, упражняване, делегиране, ограничаване или лишаване от родителска отговорност, а съгласно чл. 2, т.7 от същия регламент, терминът „родителска отговорност” включва всички права и задължения, отнасящи се до лицето или имуществото на детето, които са предоставени на физическо или юридическо лице по силата на решение, на закона или по силата на споразумение, имащо еднакъв правен ефект, като включва и правото на упражняване на родителски права, и правото на лични отношения с детето. Предвид на тези разпоредби съдът е счел, че споровете за предоставяне упражняването на родителските права по отношение на родените от брака малолетни деца, определяне режим на лични отношения и издръжката по настоящото производство попадат в предметния обхват на Регламент (ЕО) № 2201/2013 година и съдът, компетентен да разгледа спора, следва да се определи по правилата на този регламент. Взел е предвид правилото на чл. 8, § 1 от Регламента, че компетентни да разгледат спора са съдилищата на държавата-членка, ако детето има местопребиваване в тази държава-членка по времето, когато съда е сезиран, но е приел че в конкретния случай, децата имат обичайно местопребиваване в Република Гърция, тъй като от установяването само на едното дете- М. в България, което е станало след като заедно с баща му са се прибрали на 01.11.2019г., до момента на предявяване на исковете пред – РС- Благоевград - 07.11.2019 г., е изминал период от една седмица. Съдът е приел, че обичайно местопребиваване по смисъла на закона е мястото, където детето обичайно живее или се е намирало най-малко 3 месеца преди подаване на исковата молба, а в случая децата и родителите им от години са се установили и трайно пребивават в Република Гърция. Съдът е приел, че следва да се съобрази решение на съда на ЕС /ІІІ състав/ от 02.04.2009 г. по дело С-523/07 по преюдициално запитване, където е посочено, че понятието „обичайно местопребиваване“ по смисъла на чл.8 §1 от Регламент (ЕО) №2201/2003 год. е мястото, свързано с интеграция на детето в социалната и семейна среда, каквато е и позицията на съда на ЕС относно „обичайното местопребиваване“ в решение С-497/2010 г. - преюдициално запитване по тълкуването на чл. 8 и чл. 10 от Регламент № 2201/2003 г. на Съвета. Съдът е установил, че в случая няма промяна на пребиваването на децата по силата на споразумения между носителите на родителската отговорност, поради което на основание чл.17 от Регламент (ЕО) №2201/2003 г. е приел, че настоящето дело не е от компетентността на българския съд, а компетентността принадлежи на друг съд в Република Гърция. Съдът е съобразил и разпоредбата на чл.17, във вр. с чл.16 от Регламент /ЕО/ №2201/2003 съобразно което служебната проверка за международна компетентност се извършва съобразно фактите и обстоятелствата за обичайно местопребиваване на децата към момента на сезиране на съда с исковете за родителска отговорност / така в определение №61/07.02.2018г. на ВКС- ГК-Четвърто г.о. по ч.гр.д. №5026/2017г./ Прието е, че спорът по съединения иск за издръжката на децата също не е подведомствен на българския съд, тъй като не са налице предпоставките по чл.3 Регламент /ЕО/ 4/ 2009 г., а ответницата изрично е оспорила компетентността на българския съд (чл.5). За да обоснова допустимост на касационното обжалване пред ВКС жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че с определението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора: взети мерки и то само по отношение на едно от две малолетни деца-български гражданин от брак между български граждани от юрисдикция в чужда държава пречка ли е за предявяване на иск за родителски права пред български съд и то след като детето и с местоживеене на територията на РБългария и е български гражданин. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и че определението е очевидно неправилно-основание по чл.280, ал.2 ГПК. По поставения въпрос е налице непротиворечива съдебна практика на Върховния касационен съд застъпена в множество определения постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, - напр. определение № 937/15.12.2014 г. по ч. гр. дело № 4035/2014 г. на IV г. о. и определение № 420 от 13.06.2014 г. по ч. гр. д. № 2224/2014 на III г. о. в които се приема, че изричната разпоредба на чл. 3, т. 1, б. "б" от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на Съвета на Европа от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, при наличие на общо гражданство на двамата съпрузи, независимо от обичайното им местопребиваване на територията на друга страна - членка, съдът на отечествената им държава-членка има международна компетентност да разгледа делото за прекратяване на брака между страните, но не и по отношение на иска относно родителската отговорност, режима на лични контакти и размера на дължимата издръжка на детето на страните по делото. Разрешаването на процесуалноправния въпрос изисква тълкуване на разпоредбите на Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г., както правилно е приел и въззивния съд и какво е направено с определение на Съда (шести състав) от 16.01.2018 г. по дело С-604/17 е прието, че Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г. следва да се тълкува в следния смисъл: Съд на държава членка, който е компетентен да се произнесе по молба за развод съгласно чл.3 пар.1 б.”Б” Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г., не е компетентен да се произнесе относно правото на лични отношения с детето на съпрузите, ако същото има към момента на сезирането му обичайно местопребиваване в друга държава – членка и не са изпълнени условията за предоставяне на компетентност по чл.9, 10, 12 или 15 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. Този съд не е компетентен и по иска за издръжка, съгласно Регламент /ЕО/ 4/ 2009 г. на Съвета от 18.12.2008 г. В настоящето производство по процесуалноправния въпрос, по който касационното обжалване не се допуска, не може да бъде дадено тълкуване, различно от това на Съда на Европейския съюз (чл.267 пар.1 б.”Б” ДФЕС). Регламентите са актове с общо приложение във всички държави – членки и разпоредбите им имат приоритет пред нормите от българското законодателство, които задължават съда при иск за развод и наличие на ненавършили пълнолетие деца служебно да се произнесе по родителските права, мерките на лични отношения и издръжката. Поради това не може да се обоснове компетентност на сезирания съд да разреши споровете за родителска отговорност „по силата на привличането” и с аргументи от разпоредби, съдържащи се в СК и ГПК. Българският съд е компетентен да се произнесе по иска за развод между български граждани с обичайно местопребиваване в чужбина, но ако от брака има непълнолетно дете, чието обичайно местопребиваване е на територията на друга държава членка, той не е компетентен да се произнесе по споровете за родителска отговорност и издръжка на детето, ако не са налице условията по чл.9, 10 12 или 15 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г., съответно чл.3 б.”Г” или чл.5 Регламент /ЕО/ 4/ 2009 г. Съгласно чл.8 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. по споровете за родителска отговорност е компетентен съдът на държавата, в която е обичайното местопребиваване на детето, а съгласно чл.3 б.”А” и „Б” Регламент /ЕО/ 4/ 2009 г. спорът за издръжката е подведомствен на съда по обичайното местопребиваване на взискателя или на ответника. По настоящето производството е установено, че сезираният съд е компетентен да се произнесе по иска за развод съгласно чл.3 пар.1 б.”Б” Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г., но същият обаче не е компетентен да се произнесе по споровете за родителската отговорност, тъй като децата на страните по делото имат обичайно местопребиваване в Гърция и съгласно чл.8 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. делата по такива спорове са подведомствени на съда в тази държава. Не са налице обстоятелства, които да обуславят запазена компетентност на българския съд поради местене на децата (чл.9) или поради отвличането им (чл.10), нито има акт за прехвърляне на компетентност (чл.15). Поророгация на компетентност по чл.12 ал.1 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. също няма, тъй като не е налице условието по б.”Б” – тя да е приета от страните недвусмислено към момента на сезирането на българския съд. Такова приемане няма, защото ответницата изрично е направила възражение за международна некомпетентност на съда в България, като е посочила че дори има произнасяне по тези въпроси на първоинстанционен съд в [населено място]. Спорът по съединения иск за издръжката на децата също не е подведомствен на българския съд, тъй като не са налице предпоставките по чл.3 Регламент /ЕО/ 4/ 2009 г., а ответницата изрично е оспорил компетентността на българския съд (чл.5). Предвид изложените съображения обжалваното определение не е и очевидно неправилно и не следва да бъде допускано касационно обжалване на същото, с което е постановено прекратяване на производството по исковете за упражняване на родителските права, мерките за лични отношения и издръжката. Предвид изложените съображения, съдът