Определение № 273 от 23.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2828/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 27.03.2024г. по гр.д.№3341/2023г. ОС Пловдив, с което е отхвърлен иск, предявен на основание чл.422 ГПК. Жалбоподателят –„Тим ЕР“ ЕООД, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС молят да се допусне касационно обжалване. Ответникът ЗП“П. И.“, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното: С решение от 11.12.2023 г. по гр. д. № 3264/2022 г. на ВКС, III - г. о., е отменено решение № 565/04.05.2022 г. по в. гр. д. № 150/2022 г. на OС - П., в и делото е върнато за повторно разглеждане от друг състав на ОС - Пловдив с указания. Върховният касационен съд е приел, че между ответника като земеделски производител и ищцовото дружество като селскостопански авиатор е имало възлагане последният да извърши пръскане на засяти с оризова култура площи със самолет, като са налице данни за изпълени възлагания от началото на м.юни 2019г., фактурирани от изпълнителя и вече разплатени от възложителя. Установено е, че не е разплатено и се оспорва основание за плащане по последното възлагане, изпълнено на 28 и 29 юни 2019г. за пръскане на оризовия масив с препарата карбамид и това отказано плащане е предмет на иска, а възраженията за прихващане срещу него са основани на предходно извършено пръскане на оризовите насаждения (вече разплатените) като се поддържа, че при изпълнението им е причинена вреда на трето лице-напръскани са били съседни площи, засяти с друга култура която е погинала Прието е, че тъй като ответникът по иска, възложител по договора, е приел да обезщети увреденото трето лице за щетите, причинени от изпълнителя, с възражение е заявено прихващане до стойностния размера на платено обезщетение, а основанието му произтича от вътрешните отношения между страните, свързани с изпълнението, но не конкретно за пръскане с препарата карбамит, изпълнено на 28-29 юни 2019г., което е било договорено то да се извърши за сметка на изпълнителя- авиатор, доколкото последният се съгласил по този начин до компенсира възложителя задето последният е поел отговорност при обезщетяване на вредите, причинени на трето лице от предходните пръскания на оризовите му насаждения. При така установените обстоятелства касационния съд, като е отменил решениетго на въззивния съд, му е указал да обсъди доводите и възраженията на страните, да даде съответната правна квалификация по основанието на вземанията, въведени като спорен предмет като обсъди поотделно и в съвкупност събраните доказателства и да се произнесе по основателността на активното и пасивно вземане, последното заявено от ответника за съдебно прихващане в условията на евентуалност. С обжалваното решение въззивният съд, при новото разглеждане на делото, като е изпълнил указанията, дадени му в отменителното решение, е отхвърлил предявения от „Тим – Ер“ ЕООД, против П. Й. И., в качеството му на земеделски производител, иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ЗП „ПетърИнджов“ дължи на „Тим – Ер“ ЕООД сумата от 20736 лв., представляващадължимо възнаграждение за осъществена дейност – „торене на 1920 декара ориз с карбамид“ в периода 28.06.2019 г. – 29.06.2019г., за което е издадена фактура №[ЕГН]/02.08.2019г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване в съда на заявление по чл. 410 от ГПК – 04.11.2019 г. доокончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №9653/05.11.2019 г. по ч.гр.д. №17954/2019 г. на РС Пловдив. Съдът е приел, че е сезиран с с искове с правно основание чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 258 ЗЗД. Делото е образувано по искова молба, подадена от „Тим - Ер“ ЕООД срещу П. Й. И., в качеството му на земеделски производител, като се претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 20736 лв., представляваща дължимо възнаграждение за осъществена дейност - „торене на 1920 дка ориз с карбамид“ в периода 28.06.2019 г. - 29.06.2019 г., за което е издадена фактура №[ЕГН]/02.08.2019 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване в съда на заявлението по чл. 410 ГПК (04.11.2019 г.) до окончателното погашение, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №9653/05.11.2019 г. по ч.гр.д. №17954/2019 г. по описа на РС - Пловдив, XIII граждански състав. Прието е за установено, че между страните е възникнало правоотношение по повод устен договор за изработка от 29.06.2019г., с предмет осъществяване на пръскане чрез самолет на обработвания от ответника като земеделски производител оризов масив от 1920 дка в землището на [населено място]. Съдът е приел, че се касае за договор за изработка, като чрез наетия самолет, е осъществено пръскането с хербицид на дати 28.06.2019 г. и 29.06.2019 г. Прието е, че ищецът е осъществил възложената му дейност и ответникът е приел реализираното, без да релевира възражения. Прието е, че са налице две правоотношения между страните– пръскане с хербицид, което е осъществено в периода 11 – 13 юни 2019 г., като предоставените услуги са заплатени от жалбоподателя, и торене осъществено на 28 и 29 юни 2019 г., като предмет на производството е заплащането на стойността на фактурата, издадена във връзка с втория договор. Прието е за установено, след анализа на събраните по делото гласни доказателства и прието заключение на съдебно-техническа експертиза, че е извършено в периода 11 – 13 юни 2019 г. пръскане с хербицид, довел до увреждане на растения в съседни площи. Прието е, че земеделският производител-ответник по иска е репарирал вредите от пръскането с хербицид, осъществено в периода между 11 и 13 юни, в съседни на неговите площи поради грешка на изпълнителя. Съдът е приел, че изпълнителят е извършил възложеното му по договора –третиране на селскостопански площи с предоставени му от възложителя препарати (карбамид), но по делото обаче не се установява страните да са уговорили възнаграждение за третирането, за което е издадена процесната фактура, тъй като договореността е била за репариране вреди от некачествено изпълнение на предходен договор за изработка, изпълнен в периода 11-13 юни 2019 г., при което са причинени вреди на съседен имот, засаден с царевица. При така установените факти съдът е отхвърлил искът за признаване за установено в отношенията между страните, че сумата по издадената фактура се дължи. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: какъв е обхвата на проверката на първоинстанционното решение за неговата правилност от въззивния съд, при изпълнение на възложената работа следва ли да бъде заплатено възнаграждение за нея и по отношение на цената следва ли да се приложат правилата на търговската продажба към договор за изработка сключен между търговци, по приложението на чл.164, ал.1,т.3 ГПК когато се претендират последици от неформален договори и относно приложението на чл.172 ГПК при преценка показанията на роднини и близки. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката, установена с решения на състави на ВКС. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и на соченото от него основание. По въпроса какъв е обхвата на проверката на първоинстанционното решение за неговата правилност от въззивния съд не е налице общо основание по смисъла на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като решаващите изводи на съда за неоснователност на предявения иск са резултат от повторното разглеждане на делото след отмяна от ВКС и изпълнение на даденити в отменителното решение указания, а не касаят правилността на първоинстанционното решение. Ще следва да се отбележи и това, че по въпроса за правомощията на въззивния съд, ОСГТК на ВКС се е произнесъл с ТР № 1/2013 год. и процесуалните действия на състава на ОС Благоевград не са в противоречие с него. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса: при изпълнение на възложената работа следва ли да бъде заплатено възнаграждение за нея и по отношение на цената следва ли да се приложат правилата на търговската продажба към договор за изработка сключен между търговци. В практиката на ВКС, застъпена и в решение по гр.д. № 6623/2014 г. на III – г.о., е прието, че в случаите, при които между страните не е сключен писмен договор за работа, която едната страна изпълнява по възлагане от другата, но се установява, че работата е извършена - се приема, че спорът за заплащане на възнаграждение за нея следва да се разгледа като такъв за парично вземане, произхождащо от облигационно отношение с източник двустранен договор. Посочва се, че възнаграждението е дължимо от ответника /възложител/, а размерът му се определя съгл. чл.130 ГПК, отм. / чл.162 ГПК/. В случая въззивният съд не е постановил решението си в противоречие с посочената практика на ВКС, доколкото основният спор между страните не е дали е налице договор между тях, а дали е било уговорено, че стойността на извършеното третиране е за репариране заплатено обезщетение за причинени вреди на трето лице от некачествено изпълнение на предходен договор за изработка. По въпроса за приложението на чл.164, ал.1, т.3 ГПК ,когато се претендират последици от неформален договор, въззивният съд не е дал разрешение в противоречие с практиката на ВКС. В същата се приема, че ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева, не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености; ако страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните; при изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, характерът на преговорите, разменената кореспонденция и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му, което е и направил въззивният съд. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса относно приложението на чл.172 ГПК при преценка показанията на роднини и близки. Процесуалния закон дава възможност съдът да кредитира показанията на разпитаните свидетели, включително и на заинтересованите от изхода на спора, като ги преценява с оглед на всички други данни по делото – чл.172 ГПК. В процесуалния закон не е предвидено абсолютно дискредитиране на свидетелски показания само на основание заинтересованост на разпитаното лице. Евентуалните грешки на съда при приемане за доказани или недоказани на определени факти или обстоятелства от значение за спора биха имали за последица необоснованост на въззивния акт, но същите не представляват основания за допускане на касационно обжалване. Установената практика по поставените за разглеждане въпроси не е неправилна и не се налага да бъде допуснато касационно обжалване, за да бъде коригирана същата. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника направените разноски пред настоящата инстанция в размер на 800 лв. - адвокатско възнаграждение. Предвид изложените съображения, съдът