Определение № 3036 от 20.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1312/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Тракийско дружество Капитан Петко Войвода“, чрез адв. Хр. Р. от ВАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 89/25.03.2024 г., постановено по в. т. д. № 608/2023 г. по описа на Варненския апелативен съд, ІІ състав, с което след частично обезсилване, отмяна и потвърждаване на решение № 798/29.06.2023 г., постановено по гр. д. № 1201/2022 г. по описа на Окръжен съд-Варна, 9 състав, са уважени предявените от К. Г. Г.-Д. и Звездемира С. Х. срещу Сдружение „Тракийско дружество Капитан Петко Войвода“ конститутивни искове с правно основание чл. 25, ал. 6 ЗЮЛНЦ, във вр. с чл. чл. 25, ал. 4 ЗЮЛНЦ за отмяна на следните взети решения на проведеното на 23.05.2022 г. редовно отчетно-изборно Общо събрание на Сдружение в обществено полезна дейност „Тракийско дружество „Капитан Петко Войвода“: по т. 1 и т. 2 - решенията, с които са приети отчетът за дейността на СНЦ „Тракийско дружество „Капитан Петко Войвода“ за периода от 05.07.2017 г. до 23.05.2022 г., финансовият отчет за 2021 г., бюджетът за 2022 г. и одиторският доклад по финансовия отчет за 2021 г.; с които е освободен от отговорност УС за отчетния период от 05.07.2017 г. до 23.05.2022 г., както и председателят на сдружението е задължен да публикува доклада и ГФО в ТРРЮЛНЦ; по т. 3 - решенията, с които са гласувани промени в Устава на Сдружението в чл. 10, ал. 4, чл. 21, ал. 4, чл. 36 и чл. 37, т. 3; по т. 4 - решенията, с които е освободен досегашният състав на УС и КК и е избран нов УС и КК за нов петгодишен мандат; по т. 5 - решенията, с които са одобрени действия на УС относно установяване на редовността на членството в дружеството и се задължава Постоянната комисия по членството всяка година да представя отчет по редовността на членството и по т. 6 - решението, с което е приет размер на годишния членски внос и ГФО на „Тракийско дружество Варна“ ЕООД за 2021 г. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, в която първоинстанционното решение, с което е бил уважен искът за отмяна на решението за недопускане до участие на двете ищци, е обезсилено, а в същата част е прекратено съдебното производство. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като са разгледани искове, предявени от лица без надлежна активна процесуална легитимация – ищците били изключени с едно от оспорените решения, което във вътрешните отношения между тях и юридическото лице е породило незабавно действие, поради което те вече не били членове на сдружението. От друга страна, счита, че съгласно Устава в работата на Общото събрание участват само избрани от членовете делегати, поради което ищците, които не са били избрани за делегати, са защитавали, без да притежават правен интерес, чужди права, вкл. и на лица като „представители от клубове „Левски“, „А.“ и „Приятели“, което е в противоречие с правната норма, уредена в чл. 26, ал. 2 ГПК. Твърди, че поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила – апелативният съд не е обсъдил изцяло както релевираните във въззивната жалба, подадена от сдружението, правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, така и събраните по делото доказателства, вследствие на което въззивното решение е необосновано. Обжалва въззивното решение и в частта му за разноските, като по своето правно естество в тази част касационната жалба представлява молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта му за разноските – функционално компетентен да се произнесе по нея е въззивният съд, поради което след постановяване на настоящото определение делото трябва да се върне на Варненския апелативен съд за произнасяне по тази молба. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелните селективни основания, уредени в чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни въпроса: 1. „Чия е доказателствената тежест за установяване на членствено правоотношение на ищеца в Сдружението с нестопанска цел, при иск по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ и длъжен ли е съдът да укаже тази доказателствена тежест с доклада по делото? Доказателствата за членство в сдружение следва ли да отговарят на изискванията на закона, устава на сдружението и решенията на Управителния съвет? Тези доказателства подлежат ли на проверка, особено когато са оспорени изрично от ответната страна?“; 2. „Следва ли съдът в решението си да обсъди и да се произнесе по всички въпроси, повдигнати от страните в хода по същество, както и да се произнесе по всички въведени от тях искания и възражения, вкл. и такива, свързани с нарушение на процедурата?“; 3. „Дължи ли въззивният съд произнасяне по всички оплаквания във въззивната жалба и допустимо ли е произнасяне по незаявени оплаквания?“ (по този правен въпрос се твърди противоречие с ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС); 4. „Длъжен ли е въззивният съд да формира собствени мотиви при постановяване на съдебното решение? Длъжен ли е да обсъди оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд не е анализирал събраните доказателства и при такова оплакване какви следва да са мотивите на въззивното решение по съществото на спора?“ (по този правен въпрос се твърди противоречие със задължителната практика по т. 19 от ТР № 1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и казуалната практика, формирана с решение по гр. д. № 46/2009 г. на III г. о., решение по гр. д. № 2056/2015 г. на IV г. о., решение по т. д. № 674/2014 г. на II т. о., решение по гр. д. № 2113/2016 г. на I г. о. на ВКС) и 5. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото?“ (по този правен въпрос се твърди противоречие както със задължителната практика - ППВС № 1/1953 г. и ТР № 1/2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, така и с казуалната практика - решение по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о, решение по т. д. № 866/2012 г. на I т. о., решение по т. д. № 823/2010 г. на II т. о., решение по гр. д. №1857/2010 г. на IV г. о., решение по т. д. № 811/2012 г. на II т. о., решение по т. д. №1618/2014 г. на II т. о. и решение по т. д. №2843/2014 г. на II т. о. на ВКС). Ответниците по касационна жалба са подали в законоустановения срок писмен отговор, в който развиват правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за неоснователен поддържания и пред него правен довод на ответника за недопустимост на предявените конститутивни искове. Изяснил е, че нормативната цел на исковете с правна квалификация чл. 25, ал. 4 ЗЮЛНЦ, във вр. с чл. 25, ал. 6 ЗЮЛНЦ е насочена към защита на членствените права в случай на нарушаването им с незаконосъобразни или противоуставни решения на общото събрание на сдружение с нестопанска цел. Счел е, че в настоящото исково производство не бил спорен фактът на надлежното възникване на членствени права на ищците, като ответникът твърди единствено, че членственото правоотношение между тях и сдружението е прекратено поради отпадане при материалните предпоставки на чл. 15, т. 5 от Устава и чл. 22, ал. 1, т. 5 ЗЮЛНЦ – вследствие на неизпълнение на задължението за заплащане на дължимия членски внос. Анализирайки тези правни твърдения, апелативният съд е обосновал правното съждение, че разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗЮЛНЦ е регламентирала отпадането поради невнасяне на установените имуществени вноски с императивното изискване то да се констатира по ред, предвиден в Устава на сдружението, като един от юридическите факти, включен във фактическия състав на отпадането (основание за прекратяване на членственото правоотношение) представлява констатиране на нарушението, което обстоятелство изключва автоматичното прекратяване на членственоправната връзка. В този смисъл, това изискване предполага уреждане в Устава на следните въпроси: кой орган е компетентен да извърши тази констатация, по какъв начин и как членът на сдружението, чието поведение е предмет на оценка, може да се защити. Въззивният съд е приел, че Уставът на сдружението не съдържа уговорки относно начина на констатиране на отпадането и органа, който е компетентен да стори това, поради което при липса на нарочна уредба в Устава констатациите на УС и създадените от него помощни временни или постоянни комисии са ирелевантни за настъпване на факта на отпадане. Следователно, твърдяното прекратително основание на членственото правоотношение не било установено по надлежен ред. По делото не било доказано и, че ищците са били изключени като съдружници на сдружението. Протоколът за проведено ОС на ЮЛНЦ от 23.05.2022 г. удостоверявал прието решение за „недопускане до участие в работата на ОС“ на двете ищци заради действия, които нарушават интересите на дружеството и уронват престижа му съгласно чл. 16, ал. 1, т. 2 от Устава, но предметът на това решение е свързан единствено с участието на ищците в конкретното ОС, поради което не съставлява акт за прекратяване на членственото правоотношение - решението за изключване е винаги изричен и недвусмислен акт, но по отношение на двете ищци такъв липсва. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни съображения въззивният съд е достигнал до правния извод, че конститутивните искове, предмет на настоящото дело, са предявени от активно легитимирани лица и подлежат на разглеждане по същество. Апелативният съд е счел за безспорно между страните обстоятелството, че след откриване на ОС от 23.05.2022 г. и избор на ръководство, и преди пристъпването на разглеждане на точките от дневния ред двете ищци са били отстранени от участие с абсолютно мнозинство от присъстващите. Това решение обаче притежавало процедурен характер, тъй като е част от дейността по организация и провеждане на ОС, целяща да установи присъстващите членове, кворума, ръководните и помощните органи на събранието. При така приетите за изяснени правнорелевантни факти въззивният съд е обосновал правното съждение, че отстраняването на ищците от участие в работата на общото събрание не подлежи на самостоятелно обжалване – то не било част от решаващата дейност на събранието по смисъла на чл. 25, ал. 1 ЗЮЛНЦ. Евентуалната незаконосъобразност и противоустановност на решения с предварителен процедурен характер подлежи на разглеждане само като преюдициален въпрос за надлежното конституиране на събранието, кворума и мнозинството при предявени искове за отмяна на приетите на събранието решения, поради което самостоятелното им оспорване е недопустимо – в частта, в която първоинстанционният съд е уважил предявения иск за отмяна на решението за недопускане до участие на двете ищци, обжалваното решение е било обезсилено, вследствие на което в тази част съдебното производство е прекратено. Въззивният съд е съобразил, че оспорените решения на ОС (от т. 1 до т. 6) се обжалват в цялост при твърдения, че са приети без участието на двете ищци, които не са били допуснати до участие в ОС, независимо че са членове на сдружението и членове на УС. Изяснил е, че разпоредбите в ЗЮЛНЦ, уреждащи начина на свикване на общото събрание, необходимия кворум за провеждането му и за вземането на решенията, в голямата си част са диспозитивни (решение № 139/7.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 629/2015 г., II т. о., ТК). Съгласно диспозитивната норма на чл. 24 ЗЮЛНЦ общото събрание се състои от всички членове на сдружението, освен ако в Устава е предвидено в друго. Съгласно чл. 11, ал. 1 от Устава членовете на сдружението се организират в клубове по местоживеене или секции по интереси, а съгласно чл. 21, ал. 2 от Устава общото събрание се състои от делегирани членове, определени от клубовете и секциите, при квота един делегиран представител на 20 редовни члена. По силата на чл. 21, ал. 5 от Устава общото събрание се счита за редовно, ако на него присъстват повече от половината от делегатите, като всеки делегиран представител има право на един глас (чл. 21, ал. 8). В този смисъл, право на участие в ОС и производните нему право на изказване, на предложение и на гласуване, имат само лица, които притежават качеството на делегати. Ищците не твърдят, че са избрани за делегати от клуб или секция по интереси, поради което недопускането им до участие не рефлектира върху законосъобразността на приетите решения. Фактът, че те са членове на УС, обуславя единствено право на присъствие, но не и право на глас в ОС - УС е орган, който има правомощието да свика ОС, да подготвя и да внася за обсъждане дружествени документи, както и да организира провеждането на събрание. Членовете на УС обаче нямат гарантирана от закона възможност за гласуват. По тези съображения недопускането на член на УС да присъства на ОС не се отразява върху законосъобразността на приетите решения, тъй като те следва да се приемат единствено от надлежно делегирани представители. Ищците обосновават предявените конститутивни искове и с фактическото твърдение, че до участие не са допуснати и делегатите от клубове „Левски“, „Приятели“ и „А.“ – този факт се признавал от ответника. Безспорно било и обстоятелството, че тези клубове са били част от организационната структура на сдружението по смисъла на чл. 11, ал. 1 от Устава, респ. че неговите делегати са участвали в предходни ОС на сдружението (справка в ТР - ОС от 04.04.2018 г. и ОС от 08.05.2019 г.). Липсвали данни за отпадане на колективното членство на тези клубове - на основание чл. 15, т. 5 от Устава и чл. 22, ал. 1, т. 5 ЗЮЛНЦ, поради неизпълнение на задължението за заплащане на дължимия членски внос. Въззивният съд е приел за доказано, че ищцата К. Г. Г.-Д. е член на клуб „Левски“, поради което позоваването на недопускане на делегатите на клуб „Левски“ не съставлявало позоваване на чужди права. ОС на сдружението има делегатски характер, поради което отделните му членове участват валидно в работата му и упражняват право на глас единствено чрез избраните делегати от клуба по местоживеене или секцията по интереси. Недопускането на всички делегати от клуб „Левски“ представлява нарушение на правото на ищцата Г. да участва в дейността на сдружението, да избира и да бъде избирана в органите на управление, да осъществява контрол върху дейността им, да упражнява свободно правото си на глас при вземане на решенията. Отнемането на тези права под предлог, че гласът на недопуснатите делегати няма значение с оглед резултатите от гласуването на дадено решение, би било в разрез с принципите на законност на всяка една правова държава. Нарушението на основните членствени права на ищцата води до незаконосъобразност на всички взети решения от Общото събрание на сдружението и представлява основание за уважаване на предявения конститутивен иск по чл. 25, ал. 4 ЗЮЛНЦ, във вр. с чл. 25, ал. 6 ЗЮЛНЦ за тяхната отмяна. За пълнота на изложението въззивният съд е приел, че дори и да се приеме, че ищците се позовават на нарушение на чужди права, следва да се възприеме правното разрешение в решение № 94/15.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 734/2011 г., I т. о., ТК, съгласно което при иск за отмяна на решение на сдружение с нестопанска цел ищецът може да се позовава на ограничаване на правото на гласуване или на участие на други членове, ако упражняването на тези права е от значение за наличието на кворум за провеждане на ОС и/или на мнозинство при вземането на решение. В настоящия случай ОС е проведено при участие на 23 делегати (без членовете на УС), а недопуснатите до участие делегати са общо 14, поради което ограничаването на правото им на участие се отразява върху законосъобразността на тези решения на ОС, за които законът предвижда квалифицирано мнозинство, а именно решението по т. 3 за промени в Устава на сдружението (чл. 29, ал. 2, във вр. с чл. 25, ал. 1, т. 1 ЗЮЛНЦ). При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни съображения апелативният съд е обосновал правното съждение, че оспорените решения на ОС на ответното сдружение, извън тези, по отношение на които съдебното производство като недопустимо е прекратено, следва да бъдат отменени. Въззивното решение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно императивната правна норма, уредена в чл. 25, ал. 6 ЗЮЛНЦ, във вр. с чл. 25, ал. 4 ЗЮЛНЦ, споровете относно законосъобразността и съответствието с устава на решенията на общото събрание на сдружението с нестопанска цел могат да бъдат повдигани пред окръжния съд от всеки член на сдружението или на негов орган, или от прокурора. Тъй като общото събрание представлява върховен орган на сдружението (чл. 23, ал. 1 ЗЮЛНЦ), право на глас в него притежават съдружниците, ако друго не е установено (чл. 24 ЗЮЛНЦ и чл. 28, ал. 1 ЗЮЛНЦ). Тези права на всеки член на сдружението произтичат и от уреденото на конституционно равнище право на гражданите да се сдружават за постигане на обща стопанска или идеална цел (арг. чл. 44, ал. 1 КРБ). Следователно, с конститутивния иск по чл. 25, ал. 6 ЗЮЛНЦ, във вр. с чл. 25, ал. 4 ЗЮЛНЦ всеки съдружник притежава активна процесуална легитимация да предяви иск за съдебна защита на членствени права, когато решенията на общото събрание са взети в противоречие със закона или Устава. На още по-голямо основание всеки член притежава процесуална възможност да иска от съда защита при прекратяване на членственото правоотношение между него и сдружението, макар и във вътрешните отношения това решение да действа незабавно. В този смисъл са и задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения по т. 2 от ТР № 1/31.05.2023 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСТК - предпоставка за допустимостта на конститутивния иск за защита на членствени права, когато те са накърнени с решения на общото събрание на съдружниците, взети в нарушение на закона и/или дружествения договор, е ищецът да притежава качеството на съдружник към момента на провеждане на заседанието на общото събрание. Влязлото в сила съдебно решение, с което този иск е уважен, притежава правно действие занапред. С приемане от общото събрание на решение за изключване на съдружник, той бива лишен от членство в дружеството и произтичащите от това права на участие в дейността на сдружението, но не и от правото да оспорва законосъобразността на това решение пред съда. Целта на исковата защита е членствените права на изключения съдружник да бъдат възстановени в обема, в който са съществували към момента на прекратяването на участието му в сдружението. За пораждане на активната процесуална легитимация на членовете за предявяване на конститутивен иск за защита на накърнените им членствени права е ирелевантно както обстоятелството дали съобразно учредителния акт на сдружението (устава – арг. чл. 20 ЗЮЛНЦ) при приемане на решенията на общото събрание членовете на сдружението участват чрез избрани от тях делегати, каквито правила са уговорени в Устава на ответното сдружение, така и дали членовете на сдружението са избрани за делегати, които да участват с право на глас в общото събрание. Ответникът поддържа и в предявената от него въззивна жалба, по който правен довод се е произнесъл апелативният съд, че ищците не са членове на сдружението не поради изключване, а на основание отпадане поради неплащане на редовен годишен членски внос, като това отпадане било констатирано при проверка от страна на създадената от Управителния съвет на сдружението Комисия по проверка на членството. Въззивният съд подробно е отговорил на това оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение, като е изяснил, че разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗЮЛНЦ е регламентирала отпадането поради невнасяне на установените имуществени вноски с императивното изискване то да се констатира по ред, предвиден в Устава на сдружението, като един от юридическите факти, включен във фактическия състав на отпадането (основание за прекратяване на членственото правоотношение) представлява констатиране на нарушението, което обстоятелство изключва автоматичното прекратяване на членственоправната връзка. Апелативният съд е приел, че Уставът на сдружението не съдържа уговорки относно начина на констатиране на отпадането и органа, който е компетентен да стори това, поради което при липса на нарочна уредба в Устава констатациите на УС и създадените от него помощни временни или постоянни комисии са ирелевантни за настъпване на факта на отпадане. Следователно, твърдяното прекратително основание на членственото правоотношение не било установено по надлежен ред. Дали е обоснован фактическият извод на въззивния съд, че в Устава на сдружението не е установен нито редът за констатиране на отпадането, нито органът, който е компетентен да стори това, касационната инстанция не може да се произнася в селективната фаза по чл. 288 ГПК, а само в производството по чл. 290 ГПК - в случай че допусне въззивното решение до касационно обжалване. В този смисъл, при преценка дали обжалваното пред ВКС решение е вероятно недопустимо – поради липса на твърдяната активна процесуална легитимация, следва да се приеме, че към момента на приемане на оспорените решения ищците са били членове на сдружението, поради което те са притежавали процесуално право на иск за защита на накърнените им членствени права. Поради тези правни съображения за вероятната недопустимост на въззивното решение е ирелевантно обстоятелството дали с предявените от тях активно субективно съединени конститутивни искове те са предявили за защита чужди права - като представители на клубове „Левски“, „А.“ и „Приятели“. От друга страна, при произнасяне по този правен довод за недопустимост на първоинстанционното решение апелативният съд е изяснил (с цитиране на формирана по реда на чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС), че дори и да се приеме, че ищците се позовават на нарушение на чужди права, при иск за отмяна на решение на сдружение с нестопанска цел ищецът може да се позовава на ограничаване на правото на гласуване или на участие на други членове, ако упражняването на тези права е от значение за наличието на кворум за провеждане на ОС и/или на мнозинство при вземането на решение. Въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по поставената от касатора първа група процесуалноправни въпроси. От една страна, по него в касационната жалба не са изложени касационни основания за неправилност на обжалвания съдебен акт (по чл. 281, т. 3 ГПК), поради което с аргумент от обратното основание от правната норма на чл. 290, ал. 2 ГПК касационният съд не може да извърши проверка дали този обобщен процесуалноправен въпрос е разрешен в противоречие с процесуалния закон, който урежда правилата за разпределение на доказателствената тежест между страните при установяване на твърдени от тях правнорелевантни факти, респ. как се преценява доказателствената стойност на определени доказателства при тяхното оспорване от насрещната страна. Нещо повече, въззивният съд не е разглеждал предявен иск по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ, поради което в тази част този процесуалноправен въпрос не е от значение за изхода на правния спор, пренесен с въззивната жалба пред апелативния съд. От друга страна, във въззивната жалба ответникът не е релевирал правен довод за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, свързано с неизготвянето на пълен, точен и изчерпателен доклад по делото по смисъла на чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК – при разпределяне на доказателствената тежест за установяване на твърдените в касационната жалба правнозначими обстоятелства, като въззивният съд не може служебно да изправя процесуални нарушения, вкл. и такива, свързани с процесуалното задължение на първоинстанционния съд да изготви доклад по делото. В този смисъл са задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения по т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. При формирана задължителна практика не е обоснована и специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – поставеният правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Обобщени въпросите от т. 2 до т. 5, вкл. са от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената задължителна и казуална съдебна практика на ВКС, вкл. посечената от касатора. За да достигне до правния извод, че в процеса на доказване ищците са установили своята активна процесуална легитимация като членове на сдружението, обуславяща процесуалното им право на конститутивен иск за отмяна на приетите на процесното общо събрание решения, въззивният съд е разяснил, че в настоящото исково производство не е спорно обстоятелството, че надлежно е възникнало членственото правоотношение между ищците и сдружението, като с оглед на релевираните от ответника оспорвания правният спор по делото се съсредоточава върху факта дали то е прекратено поради отпадане на основание чл. 15, т. 5 от Устава и чл. 22, ал. 1, т. 5 ЗЮЛНЦ – поради неизпълнение на задължението за заплащане на дължимия членски внос. След анализиране на установените в закона и Устава материалноправни предпоставки за прекратяване на членственото правоотношение на това правно основание съдът е достигнал до правния извод, че в процеса на доказване не са били установени юридическите факти, обуславящи прекратяването на членството както поради отпадане, така и поради изключване. Изяснил е, че съгласно чл. 11, ал. 1 от Устава членовете на сдружението се организират в клубове по местоживеене или секции по интереси, а съгласно чл. 21, ал. 2 от Устава общото събрание се състои от делегирани членове, определени от клубовете и секциите, при квота един делегиран представител на 20 редовни члена. По силата на чл. 21, ал. 5 от Устава общото събрание се счита за редовно, ако на него присъстват повече от половината от делегатите, като всеки делегиран представител има право на един глас (чл. 21, ал. 8). Ищците обосновават предявените конститутивни искове и с фактическото твърдение, че до участие до участие не са допуснати и делегатите от клубове „Левски“, „Приятели“ и „А.“ – този факт се признавал от ответника. Безспорно било и обстоятелството, че тези клубове са били част от организационната структура на сдружението по смисъла на чл. 11, ал. 1 от Устава, респ. че неговите делегати са участвали в предходни ОС на сдружението (справка в ТР - ОС от 04.04.2018 г. и ОС от 08.05.2019 г.). Липсвали данни за отпадане на колективното членство на тези клубове - на основание чл. 15, т. 5 от Устава и чл. 22, ал. 1, т. 5 ЗЮЛНЦ, поради неизпълнение на задължението за заплащане на дължимия членски внос. Въззивният съд е приел за доказано, че ищцата К. Г. Г.-Д. е член на клуб „Левски“, поради което позоваването на недопускане на делегатите на клуб „Левски“ не съставлявало позоваване на чужди права. ОС на сдружението има делегатски характер и отделните му членове участват валидно в работата му, упражнявайки право на глас единствено чрез избраните делегати от клуба по местоживеене или секцията по интереси. Недопускането на всички делегати от клуб „Левски“ представлява нарушение на правото на ищцата Г. да участва в дейността на сдружението, да избира и да бъде избирана в органите на управление, да осъществява контрол върху дейността им, да упражнява свободно правото си на глас при вземане на решенията. Отнемането на тези права под предлог, че гласът на недопуснатите делегати няма значение с оглед резултатите от гласуването на дадено решение, би било в разрез с принципите на законност на всяка една правова държава. Нарушението на основните членствени права на ищцата води до незаконосъобразност на всички взети решения от Общото събрание на сдружението и представлява основание за уважаване на предявения конститутивен иск по чл. 25, ал. 4 ЗЮЛНЦ, във вр. с чл. 25, ал. 6 ЗЮЛНЦ за тяхната отмяна. Дали при осъществения подробен анализ на събраните по делото доказателства и на изложените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, вкл. дали към момента на приемане на оспорените решения ищците са били членове на ответното сдружение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото пред касационната инстанция, действително извършените процесуални действия и положените усилия от процесуалния представител на ищците адв. М. Н. Д. от ВАК - при изготвяне и подаване на отговора на касационната жалба, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА и при съобразяване на задължителните за националните юрисдикции указания по точното тълкуване и приложение на правото на ЕС, дадени с решението по дело С-438/22 на СЕС, в полза на този адвокат трябва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред ВКС в размер на сумата от 1000 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд