Определение № 3246 от 16.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3009/2025 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от ищците З. Р. З., чрез пълномощника й адв. Д. Й. (вх. № 9842/04. 04. 2025 г.), и А. Р. З., чрез пълномощника му адв. К. М. (вх. № 10289/09. 04. 2025 г.), срещу решение № 162 от 18. 02. 2025 г. по в. гр. д. № 2184/2025 г. на Варненския окръжен съд в частта му потвърждава решение № 1196 от 8. 04. 2024 г. по гр. д. № 3870/2023 г. на РС – Варна в частта, с която са отхвърлени предявените от З. Р. З. и А. Р. З. срещу П. И. И. и С. Г. И. искове с правни основания чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС, а именно: 1/ иск с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване за установено в отношенията между ищците З. Р. З. и А. Р. З. и ответниците П. И. И. и С. Г. И., че ищците З. Р. З. и А. Р. З. са собственици на реална част от недвижим имот, находящ се в [населено място], Селищно образувание „***, *** и ***“, местност „Л.“, целият с площ от 2083 кв.м., нанесен като поземлен имот с идентификатор ***по КККР, която реална част е разположена в северната част на поземлен имот с идентификатор ***и е защрихована в оранжево на комбинирана скица № 2 към заключението на съдебнотехническата експертиза, находяща се на лист 140 от първоинстанционното дело, приподписана от съда и съставляваща неразделна част от решението, при граници на реалната част: поземлени имоти с идентификатори ***, ***и останалата част на поземлен имот с идентификатор ***, както и за осъждането на ответниците да предадат на ищците владението върху индивидуализираната по-горе реална част; 2/. иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответника П. И. И. да възстанови предходното правно положение, като изгради отново разрушената ограда, отразена със син цвят на комбинирана скица № 2 към заключението на съдебнотехническата експертиза, находяща се на лист 140 от първоинстанционното дело, приподписана от съда и съставляваща неразделна част от решението, по югоизточната граница на защрихованата в оранжево реална част от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], СО „***, *** и ***“, местност „Л.“, при граници на реалната част: поземлени имоти с идентификатори ***, ***и останалата част на поземлен имот с идентификатор ***, както и да отстрани изсипания в описаната реалната част инертен материал. В касационните жалби се поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по материалноправен въпрос, касаещ прилагането на чл. 200 ЗУТ. В жалбата на ищеца се съдържа позоваване и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Подадени са отговори на касационните жалби от ответниците П. И. И. и С. Г. И., с които са развити съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе по наличието на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Въззивният съд е възприел, на основание чл. 272 ГПК, изводите на първоинстанционния от фактическа и правна страна и е приел за установено, че наследодателят на ищците Р. А. З. е собственик на 600 кв.м. от хавра, находяща се в землището на [населено място], местност „Л.“, цялата с площ от 920 кв.м, съставляваща имот пл.№ ***по кадастралния план на[жк], при граници: път, път, П. Т. и М. С., ведно с построената в нея сезонна постройка с площ от 35 кв. м, подобрения и трайни насаждения, като собствеността върху тези 600 кв.м. от имота (които не са предмет на иска по чл. 108 ЗС) е придобита от същия на основание пар. 4а, ал. 1, вр. пар. 4з ПЗР ЗСПЗЗ. Придобитата от наследодателя на ищците площ представлява част от предоставения му за ползване през 1980 г., на основание Постановление № 76 на МС, недвижим имот, находящ се в местност „Л.“, с планоснимачен номер ***и площ от 920 кв.м. Придобитата по реда на пар. 4а, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ площ от 600 кв.м. е нанесена като поземлен имот с идентификатор ***и не е предмет на иска за собственост. Жалбата на Р. З. срещу плана на новообразуваните имоти (ПНИ) в частта му касаеща поземлен имот с идентификатори ***и 320 кв.м. от поземлен имот с идентификатор ***е оставена без уважение със съдебно решение, влязло в сила на 31. 05. 2010 г. Р. А. З. е починал на 29.01.2016 г. и е оставил за наследници по закон съпругата си Р. К. З. и децата си А. Р. З. и З. Р. З.. На 05. 06. 2018 г. Р. К. З. е продала на дъщеря си З. Р. З. собствените си 4/6 идеални части от поземлен имот с идентификатор ***и площ от 600 кв.м. Останалите 320 кв.м. (предмет на иска по чл. 108 ЗС) съставляват реална част от поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 2083 кв.м., възстановен по ЗСПЗЗ на наследници на Г. П. Б., при условията на пар. 4б, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ, със заповед на кмета по пар. 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ, влязла в сила на 2. 11. 2011 г. Наследниците на Г. Б. са превели по съответната сметка на район „Приморски“ стойността на извършените от Р. А. З. в процесната реална част от 320 кв.м. подобрения, съгласно одобрената оценка от комисия при Дирекция УТ – район „Приморски“. На 03.10.2022 г. наследниците на Г. Б. са продали на ответника П. И. И., през време на брака му със С. Г. И. реституирания по ЗСПЗЗ поземлен имот с идентификатор ***и с площ от 2083 кв.м. Прието е за установено от събраните по делото доказателства, че в заявения от ищците период – от 30. 05. 2010 г. до предявяване на иска на 18. 01. 2023 г. родителите на ищците и ищците са владели процесната реална част от 320 кв.м., която е била присъединена фактически към придобития на основание пар. 4а, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ поземлен имот с идентификатор ***и площ от 600 кв. м., като поземлен имот с идентификатор ***и процесните 320 кв.м. са били оградени като един имот с метална ограда. Процесните имоти с идентификатори ***и ***се намират в селищно образувание и са неурегулирани. При тези данни въззивният съд е приел от правна страна, че спорната реална част от 320 кв.м. от поземлен имот с идентификатор ***попада в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и е възстановена на частните праводатели на ответниците, като процедурата по възстановяването на собствеността е приключила със заповед на кмета на общината, издадена на основание § 4к, алинея 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, влязла в сила на 02.02.2011 г., от който момент упражняваното от ищците и наследодателите им владение е релевантно за осъществяване фактическия състав на придобивната давност по член 79, алинея 1 от ЗС. Прието е, че е доказано твърдението на ищците за упражнявано от тях и наследодателите им владение върху процесната реална част от 320 кв.м. от възстановения на частните праводатели на ответниците имот, което е било непрекъснато, явно и спокойно, както и че от 02.02.2011 г. до предявяване на иска на 28.03.2023 г. са изминали повече от 10 години и е надхвърлен придобивният давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. Прието е, че макар и да са владели имота в законоустановения срок, ищците не са придобили правото на собственост върху спорната реална част от 320 кв.м. предвид забраната на чл. 200 ЗУТ, която предвижда, че реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по член 19 от ЗУТ, съответно - ако е налице изключението на член 200, алинея 2 от ЗУТ. Прието е, че изискуемата според член 19, алинея 1, точка 2 от ЗУТ минимална площ на поземления имот, находящ се в селищно образувание, е 500 кв.м и лице 16 м., на които изисквания процесната реална част не отговаря. За неприложима към случая е приета разпоредбата на чл. 200, ал. 2 ЗУТ, съгласно която правилото на алинея 1 не се прилага в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на член 17, а оставащата част отговаря на изискванията на член 19 или се присъединява към съседен имот. Приложимостта на член 17 от ЗУТ се предпоставя от наличието на първоначално урегулиране на територията, при която възникват придаваеми по регулация части между съседни имоти (дворищна регулация), а и на давността по член 200, алинея 2 от ЗУТ може да се позове само собственикът на този имот, към който се придават части от съседен имот. С оглед изложеното и при липса на доказателства за присъединяване по силата на първоначална регулация на неурегулирани имоти на процесната реална част от имота на ответниците към този на ищците, хипотезата на чл. 200, ал. 2, вр. чл. 17 ЗУТ е неприложима. Във връзка с иска по член 109 от ЗС е прието, че е доказано, че в процесната реална част от 320 кв.м. от ответника или по негово нареждане са изсипани инертни материали и е премахната оградата, приобщаваща тази реална част към имота на ищците, но тези действия не са неправомерни, тъй като не ищците, а ответниците са собственици на процесната реална част от 320 кв.м. от поземлен имот с идентификатор ***. В изложението и към двете касационни жалби се поставя следният въпрос във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: приложима ли е разпоредбата на чл. 200 ЗУТ за реална част от поземлен имот, който е неурегулиран с подробен устройствен план, но се намира в границите на селищно образувание. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като в цитираните от касатора решения не се съдържа извод, според който разпоредбата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ е неприложима за имоти, които попадат в територия, за която е одобрен и влязъл в сила план на новообразуваните имоти и която се обхваща от селищно образувание. А и такъв извод би противоречал на чл. 200, ал. 1 ЗУТ, която изрично посочва, че установените в същата изисквания касаят поземлени имоти в селищни образувания. По конкретно: в решение № 219 от 10. 12. 2015 г. по гр. д. № 1716/2015 г., 1 г.о., е тълкувана нормата на чл. 59 ЗТСУ /отм./ и е прието, че установената в тази забрана норма се отнася само за реални части от дворищнорегулационни парцели, а не от неурегулирани с дворищнорегулационен план имоти; в решение № 56 от 19. 06. 2019 г. по гр. д. № 32976/2018 г., 2 г.о., е прието, че ограничението, предвидено в чл. 200, ал. 1 ЗУТ не важи за поземлени имоти в границите на населените места, които са самостоятелно обособени, отграничени са от останалите поземлени имоти чрез собствена идентификация по кадастъра и предназначението им е определено с подробен устройствен план; в решение № 102 от 30. 05. 2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г., 1 г.о. и решение № 67 от 16. 06. 2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г., 2 г.о., е обсъждана възможността за придобиване по давност на реални части от урегулирани поземлени имоти; в решение № 60108 от 14. 01. 2022 г. по гр. д. № 123/2021 г., 1 г.о., отговорът на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, е в смисъл, че е възможно придобиване по давност на реални части от урегулирани поземлени имоти само ако същите отговарят на изискванията за минимални размери по чл. 19 ЗУТ, съответно – ако е налице изключението по чл. 200, ал. 2 ЗУТ. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по така поставения въпрос. На първо място – в текста на разпоредбата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ изрично е посочено, че установените със същата изисквания са приложими за поземлени имоти в селищни образувания, а не само за урегулирани поземлени имоти. В този смисъл, нормата е ясна, разбираема и формулировката й не предполага противоречиво тълкуване и прилагане. На следващо място, във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 200 ЗУТ е създадена богата съдебна практика, например: решение № 52 от 10.05.2019 г. по гр. д. № 2217/2018 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 14 от 13.09.2022 г. по гр. д. № 1600/2021 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 30 от 12. 03. 2021 г. по гр. д. № 1662/2020 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 331 от 3. 06. 2026 г. по гр. д. № 1524/25 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 582 от 15. 10. 2024 г. по гр. д. № 3634/2023 г. на ВКС, решение № 195 от 30. 06. 2014 г. по гр. д. № 1279/2013 г. на ВКС, 2 г.о. и др. Приема се, че определеният в чл. 200 ЗУТ пространствен обхват на въведените с нормата изисквания за минимални размери е за имоти в границите на населените места и селищните образувания, т.е за урбанизираните територии. Легалното определение за територия на населено място се съдържа в пар. 5, т. 6 ДР ЗУТ – селищна територия, обхваната от границите му (строителните му граници), определени с устройствен план, без да се включва землището. Урбанизирана територия са и селищните образувания, чиято дефиниция е в чл. 3, ал. 4 ЗАТУРБ (селищни образувания са територии извън строителните граници на населените места, устроени за осъществяване на специфични функции, които се определят със строителни граници, но нямат постоянно живеещо население) и в чл. 22, ал. 1 ЗАТУРБ (територията на селищното образувание се определя от неговите строителни граници; селищното образувание е разположено на територията на едно или повече населени места и няма самостоятелно землище). Щом поземлен имот попада в границите на общ устройствен план на населеното място или в селищно образувание, то се касае до имот в урбанизирана територия, спрямо който се прилага чл. 200 ЗУТ, като без значение е дали имотът е урегулиран и с подробен устройствен план и дали е променено предназначението му от земеделски по реда на ЗОЗЗ. Прието е, че разпоредбата на чл. 200, ал. 2 ЗУТ касае само случаите, при които част от поземлен имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17 ЗУТ – при първоначално урегулиране с регулационен план на неурегулирани дотогава имоти, но не и при фактическо присъединяване. Присъединяване на реална част от урегулиран поземлен имот към съседен имот, ако тази част не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл. 15 ЗУТ. Така формираната по поставения въпрос практика не се нуждае от промяна като неправилна, неактуална или по други причини, поради което обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с доказателствата и правилата на логиката и науката. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателя основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение. При този изход на делото жалбоподателите З. Р. З. и А. Р. З. следва да бъдат осъдени, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплатят на П. И. И. и С. Г. И. общо сумата 766, 94 евро (равностойността на 1500 лв.) разноски за касационната инстанция, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,