Определение № 3069 от 18.06.2024 г. на ВКС по д. № 118/2024 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на М. М. срещу въззивното решение на Софийски градски съд по гр.д. №15249/21 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от Т. Н. срещу касатора иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на сумата от 10 000 лв., заплатена без основание от ищеца по банковата сметка на ответника в „Райфайзенбанк“ България ЕАД. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на осн. по чл.280 ал.1,т.1 и ал.2, изр.3 ГПК. Намира, че въззивното решение е очевидно неправилно, поради неправилните изводи на въззивния съд, че липсват доказателства за своевременно подаден от ответника отговор на исковата молба. Намира, че когато при своевременно подаден отговор на исковата молба съдът приеме, че такъв липсва, е налице очевидна неправилност като тежък порок на въззивното решение, тъй като съдът игнорира цялата защита на ответника, приемайки при подаден отговор, че възраженията в него не следва да се обсъждат. Касаторът във връзка с този порок сочи още, че съдът е приложил разпоредбите на чл.162, ал.1,т.1,3 и 5 в противоположния им смисъл поради отказа да обсъди и кредитира свидетелски показания относно преддоговорните отношения на страните и искането на ищеца предварителният договор да се сключи с трето лице. За наличие на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК касаторът се е позовал на практика на ВКС, в която е констатирано противоречие на въззивния акт по въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да се произнесе по наведен в жалбата довод за допуснато съществено процесуално нарушение, свързан с правомощията му при преценка за доказаност на фактите, на които ищецът основава иска си в случаите, когато в срока по чл.131 ГПК ответникът не е извършил указаните в чл.133 ГПК процесуални действия. В трайната практика на ВКС, цитирана от касатора се приема, че неподаването на писмен отговор в срок не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените доказателства, вкл. по тяхната относимост. Липсва презумпция, че неподаването на отговора в срок прави иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл.154, ал.1 ГПК. Не може да бъде поставен знак на равенство пред различните хипотези на чл.133 ГПК и пропускането на възможността да се направи възражение за давност да се приравни на ограничение за становището по основателността на иска – р. по гр.д. №1211/10 г. на първо г.о., р. по гр.д. №898/09 г. на първо т.о., р. по т.д. №1088/21 г. на първо т.о., р. по т.д. №615/16 г. на второ т.о. на ВКС, както и т.4 от ТР №1/13 г. ОСГТК. По допускане на обжалването ВКС намира следното: За да уважи иска, въззивният съд е приел, че фактическият състав на чл. 55, ал. 1, изр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание. Основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно главно доказване факта на плащане на процесната сума, а ответникът дължи доказване, че е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото / чл. 154 ГПК /. Според въззивния съд визираните в чл. 55, ал. 1, изр. 1 ЗЗД материално- правни предпоставки за уважаване на иска са налице, поради доказано настъпилото за ищеца обедняване за сметка на обогатяването на ответника, с плащането без основание от ищеца на сумата 10 000 лева, внесена по банкова сметка на ответника на 10.06.2019 г., с посочено основание на плащането: "стоп капаро". Фактическите твърдения на ищеца са, че през м. 06. 2019 г. между страните са водени преговори относно възможността той да закупи от ответника описания по делото недвижим имот, находящ се в [населено място], С.. Впоследствие обаче между страните не били сключени нито предварителен, нито окончателен договор за покупко- продажба на този имот. Такъв предварителен договор за имота- според фактическите твърдения на ответника, бил сключен на 20.06.2019 г. между него и трето за настоящия спор лице- "ДД Импорт – Експорт“ ЕООД- [населено място], с управител Кр. Д., като плащането на сумата 10 000 лв. от страна на ищеца Н. служело като "стоп- капаро" по този договор. Поради неизпълнението на насрещното задължение за финансиране на дружеството- купувач за плащане цената по договора, договорът бил развален и ответникът задържал задатъка. Според въззивния съд от събраните в процеса доказателства се установява, че между страните действително е имало преддоговорни отношения, насочени към сключването на договор за покупко-продажба на горепосочения недвижим имот, който- според твърденията на страните, бил бивша собственост на ищеца Н. и бил закупен на публична продан от ответника М.. Целта на преговорите помежду им била имотът да бъде отново придобит чрез покупко- продажба от бившия собственик Т. Н..Доказателства за договорна обвързаност обаче липсват. Доказателства за своевременно подаване на писмения отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК от страна на ответника по делото също липсват /такива са данните и от извършената от въззивния съд служебна справка/, поради което и възраженията му, изложени в отговора, се явяват преклудирани. Независимо, че е получил указания за съдържанието на писмения отговор и за последиците от неподаването му- чл. 133 ГПК, в срока за отговор на исковата молба ответникът не е подал такъв и съответно не е реализирал защита по същество- чрез излагането на конкретни възражения срещу основателността на иска и заявяването на конкретно становище по твърдените от ищеца факти и обстоятелства / чл. 131, ал. 2, т. 4 ГПК /. Поради това и направените след срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК възражения, които не са свързани със служебното приложение на закона, се считат за преклудирани на основание чл. 133 ГПК и не могат да бъдат релевирани за първи път впоследствие както в първоинстанционното производство, така и във въззивното производство. Независимо от горното, въззивният съд е приел, че не представлява годно доказателство за установяване насрещните твърдения на ответника, дори да се приеме, че са своевременно релевирани в процеса, приложеното извлечение от предварителен договор с дата 20.06.2019 г. /4 страници от 5, без страница № 2/, тъй като същият е сключен между ответника и трето за спора лице- "ДД Импорт -Експорт " ЕООД. По делото няма твърдения и доказателства между това ЕООД и ищеца Н. да е налице връзка като между "свързани лица", или друга връзка, основана на сключен помежду им договор, вкл. такъв с характеристиките на съглашение за поемане на дълг, в какъвто смисъл са изложените от първоинстанционния съд съображения за отхвърляне на иска. Доколкото между страните по спора, няма никаква договорна обвързаност, в изпълнение на която именно да е извършено процесното плащане на сумата 10 000 лв., независимо от обозначаването й като "стоп- капаро" в платежния документ, при събраните в процеса доказателства не може да се приеме, че е налице основание за задържане на заплатената от ищеца Н. по сметка на ответника М. на 10.06.2019 г. сума от 10 000 лева. Липсват доказателства между страните по сключения на 20.06.2019 г. предварителен договор и ищеца Т. Н. да има уговорка за встъпване в дълг / чл. 101 ЗЗД / или заместване в дълг / чл. 102 ЗЗД / относно фактическото плащане на сумата 10 000 лв. по повод чуждото материално правоотношение. В текста на предварителния договор или в друг документ няма такива изявления на страните, като свидетелските показания на св. Д. М. /син на ответника М. М. /, преценени при условията на чл. 172 ГПК и с оглед ограниченията, предвидени в чл. 164, ал. 1, т. 1, т. 3 и т. 5 ГПК, не са годни да установят такава договорна клауза, тъй като са недопустими за установяването на такива факти и обстоятелства. При въведените в процеса фактически твърдения ответникът е следвало да установи с допустими по ГПК доказателствени средства от една страна, че е имало уговорка стоп- капарото по предварителния договор да бъде заплатено от ищеца Н., вместо от дружеството- купувач. Следвало е да установи от друга страна, че страната, дала задатъка - купувачът по предварителния договор не е изпълнил задължението си по причина, за която той отговаря, за да има ответникът право да задържи задатъка- съгласно чл. 93, ал. 2, изр. 1 ЗЗД, т. е. че е налице изискуемото от чл. 55, ал. 1, изр. 1 ЗЗД основание за плащане /задържане/ на процесната сума, обосноваващо отхвърляне на иска. По делото не са ангажирани доказателства както за причините за неизпълнението на предварителния договор, така и за развалянето му от страна на ответника, според твърдението му по делото. По изложените съображения въззивният съд е намерил, че искът е доказан по основание и размер и следва да бъде уважен, като на ищеца бъде присъдена процесната сума - обезщетение за неоснователно обогатяване, ведно с разноските по делото. При тези данни по делото не е налице твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. Наведените доводи за нея всъщност сочат на обикновена неправилност като касационно основание по чл.281,т.3 ГПК/съществено нарушаване на съдопроизводствени правила/, за което ВКС се произнася само ако допусне разглеждане на жалбата по същество. Същото при подобни оплаквания е прието и в цитираното от касатора опр. по т.д. №466/20 г. на първо т.о.на ВКС, като е подчертано, че „за да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост.“ Не е налице и осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Във връзка с него касаторът не е формулирал ясно и точно правен въпрос, като общо основание за допускане на обжалването – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК,т.1. Там е посочено, че Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпроса от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В тази насока е възразил в отговора си и отв. по жалба. Дори да се приеме, че касаторът поставя въпроса, на който е отговорено в цитираната практика на ВКС - за преценката за доказаност на фактите, на които ищецът основава иска си в случаите, когато в срока по чл.131 ГПК ответникът не е извършил указаните в чл.133 ГПК процесуални действия, той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е приел, че отговор не е подаден в срок от ответника, но евентуално е изложил и съображения по релевираните от ответника факти, след преценка на доказателствата за установяването им. Обсъдил е в контекста на установеното по делото защитната теза на ответника и мотивирано я е отхвърлил. Приел е иска за основателен и го е уважил след преценка на доказателствата и обсъждане на твърденията и доводите на страните, а не само поради липсата на отговор на чл.131 ГПК, поради което не е налице противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора практика на ВКС. Сочените от касатора основания за допускане на обжалването не се установяват и затова касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне. На отв. по жалба следва да се присъдят поисканите с отговора на жалбата разноски за адв. възнаграждение в размер на 1300 лв., чието заплащане е удостоверено в приложения към отговора договор за правна защита. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.