Определение № 961 от 05.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 334/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Делото е образувано по частна касационна жалба на В. А. Н., чрез адвокат Г. К., срещу определение № 1076 от 29.12.2023 г. (погрешно посочена дата в определението – 29.12.2024 г.), по в. ч. гр. д. № 857/2023 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е потвърдено определение № 648/01.12.2023 г. по гр. д. № 458/2023 г. на Районен съд – Балчик, с което подадената от частния жалбоподател искова молба е върната и производството по делото е прекратено.

Въззивният съд е посочил, че производството по делото е образувано по искова молба на В. А. Н., с която срещу „Джон енд Франсис“ ООД – заличен търговец, представлявано от ликвидатора Ц. В. Г., е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено по отношение на ответното дружество, че ищецът е собственик по силата на изтекла в негова полза придобивна давност на поземлен имот - дворно място с идентификатор *** по КК на [населено място], с площ от 428 кв. м, ведно с построените в него недовършена еднофамилна двуетажна жилищна сграда и други постройки, подобрения и приращения. „Джон енд Франсис“ ООД е регистрирано с решение № 1676/10.08.2004 г. по ф. д. № 824/2004 г. на Окръжен съд – Добрич, като не е пререгистрирано в срока по § 4, ал. 1 ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ, поради което и на основание § 5, ал. 2 ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ дейността му е прекратена, считано от 01.01.2012 г. След служебно пререгистриране на заличения търговец на 04.01.2023 г., е назначен за ликвидатор Ц. В. Г., като срокът на ликвидацията е определен първоначално като шестмесечен, а впоследствие – до една година, считано от 04.01.2023 г. Тази корекция е извършена по искане на ликвидатора, който я е обосновал с това, че има образувано изп. дело № 972/2022 г. на ЧСИ Л. Т., по което е наложена възбрана на недвижимите имоти на дружеството и същите предстои да бъдат изнесени на публична продан за удовлетворяване на взискателя по делото.

Окръжен съд – Добрич е изложил, че съгласно разпоредбата на § 4, ал. 1 ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ търговците и клоновете на чуждестранни търговци, вписани в търговския регистър и в регистъра на кооперациите при окръжните съдилища, са длъжни да се пререгистрират по този закон в срок до 31.12.2011 г., като съгласно § 5, ал. 2 ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ дейността на търговските дружества и кооперациите, за които не е направено искане за пререгистрация в срока по § 4, ал. 1 или имат влязъл в сила отказ за пререгистрация, се прекратява на 01.01.2012 г. Приел е, че последното, предвид приетите по делото доказателства, се отнася за „Джон енд Франсис“ ООД, което е било с прекратена дейност, считано от 01.01.2012 г. Посочил е, че съгласно § 5г, ал. 4 ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ търговските дружества с прекратена дейност, които към 31.01.2017 г. не са пререгистрирани, се смятат за заличени. Разпоредбата на § 5а ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ дава възможност на определена категория лица, включително кредитори, да подадат заявление за пререгистрация на непререгистрирано търговско дружество в срок до 31.01.2015 г. По силата на § 5г, ал. 5 ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ такава възможност е предвидена за определена категория лица за заличено търговско дружество и след 31.01.2017 г., но не по-късно от 31.12.2022 г., по реда на чл. 273, ал. 2 ТЗ, ако бъде открито имущество.

Въззивният съд е визирал, че от извършената служебна справка в търговския регистър се установява, че дружество-ответник по исковата молба е с прекратена дейност и не е пререгистрирано към 31.01.2017 г., поради което по силата на закона то се счита за заличено без правоприемство. Позовал се е на практика на ВКС, в която е прието, че след заличаването му от търговския регистър, търговското дружество губи своята правосубектност и престава да съществува в правния мир, а процедурата по чл. 273, ал. 2 ТЗ съставлява назначение ad hoc на временен ликвидатор, който да извърши необходими действия, обслужващи само ликвидацията; възобновяването по реда и на основание чл. 273, ал. 2 ТЗ на ликвидационното производство не означава възобновяване дейността на дружеството (то си остава заличено), още по-малко на органите му; дейността на ликвидатора не е заместваща дейността на органите на дружеството, а е насочена само към обслужване на ликвидационното производство; заличено търговско дружество не би могло да бъде надлежна страна в процеса; същински исков процес срещу такова дружество е недопустим. Ето защо, съдът е заключил, че с изтичане на срока по § 5г, ал. 4 ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ и със заличаването му, „Джон енд Франсис“ ООД е загубило качеството на юридическо лице и качеството на надлежна страна по смисъла на чл. 26 ГПК. Наличието на насрещна правосубектна страна в процеса е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска и на процеса, а отсъствието й обуславя недопустимост на иска и прекратяване на производството по спора.

Допълнително въззивният съд е посочил, че не споделя изложените в определението на Районен съд - Балчик съображения за неотстраняване на указаните от последния нередовности на исковата молба.

Жалбоподателят счита определението на въззивния съд за неправилно.

В частната касационна жалба се съдържа и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейските общности по следните въпроси:

1. „Дали чл. 17, § 1 от Хартата, вр. с чл. 8, вр. с чл. 1, § 1, пр. последно (... или ликвидация), вр. с чл. 2, т. 1) „колективни производства“ от Регламент (ЕС) 2015/848 на ЕП и Съвета от 20.05.2015 г., трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска, заради компрометиране точния баланс между обществения интерес и изискването за защита на правото на собственост, национална правна уредба като тази по чл. 273, ал. 2 ТЗ, вр. с § 5г, ал. 5 от ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ и съпровождащата ги цитирана в определението практика на ВКС, вр. с т. 2 от ТР № 1 от 9.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК, предвиждащи недопустимост на упражняването на правото по чл. 79, ал. 1 ЗС от частно лице във връзка с недвижим имот на дружество в ликвидация, в условията на висящност на процеса по осребряване на откритото имущество на дружеството, обект на иска по чл. 79, ал. 1 ЗС“;

2. „Дали чл. 17, § 1 от Хартата, вр. с чл. 8, вр. с чл. 1, § 1, пр. последно (... или ликвидация), вр. с чл. 2, т. 1 „колективни производства“ от Регламент (ЕС) 2015/848 на ЕП и Съвета от 20.05.2015 г., трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като тази по чл. 273, ал. 2 ТЗ, вр. с § 5г, ал. 5 от ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ и съпровождащата ги цитирана в Определението практика на ВКС, вр. с т. 2 от ТР № 1 от 9.07.2019 г. на ВКС по ТД № 1/2017 г., ОСГТК, даваща възможност да бъде отнет чрез публична продан (в случая - вероятно „станала“, не разполагаме с данни) недвижим имот, собственост на лице, придобило имота по давност, без на лицето - собственик да бъде осигурен пряк достъп до правосъдие с цел излагане на гледната му точка и доказателствата за изтеклата придобивна давност чрез гарантираното му с изрична правна норма право на иск по чл. 79, ал. 1 ЗС“.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по въпросите:

1. Допустим ли е иск по чл. 79, ал. 1 ЗС като средство за защита на правото на собственост по наследяване и давностно владеене на недвижим имот от частно лице, който недвижим имот е бил предходно собственост на дружество, заличено и в процес на ликвидация към датата на предявяване на иска;

2. В случай на отрицателен отговор на първия въпрос, длъжен ли е сезираният с иска по първия въпрос национален съд да укаже правилните процесуални средства за защита на материалноправните последици на давността, в условията на изрично волево изявление по смисъла на чл. 120 ЗЗД, във вр. с чл. 81 ЗС във връзка с имота, обект на ликвидацията;

3. Връщайки исковата молба като недопустима, допуснал ли е съдът нарушение на правото по чл. 7, § 1 от Хартата, гарантирано с чл. 1 от Протокол № 1 от Конвенцията, предвид забраната за засягане на вещни права на трети лица в производства по ликвидация на дружества, въведена с чл. 8, във вр. с чл. 1, § 1, пр. последно, във вр. с чл. 2, т. 1 от Регламент (ЕС) 2015/848 на ЕП и Съвета от 20.05.2015 г., като не е дадена възможност на ищеца да впише исковата молба с цел участие в гражданския оборот и противопоставяне на правото му на собственост в производството по ликвидация;

4. Връщайки исковата молба като недопустима, допуснал ли е съдът нарушение на правото по чл. 47 от Хартата, гарантирано с чл. 6 и чл. 13 от Конвенцията, предвид забраната за засягане на вещни права на трети лица в производства по ликвидация на дружества, въведена с чл. 8, във вр. с чл. 1, § 1, пр. последно, във вр. с чл. 2, т. 1 от Регламент (ЕС) 2015/848 на ЕП и Съвета от 20.05.2015 г., без да бъде осигурен пряк достъп до правосъдие с цел излагане на доводите и доказателствата на ищеца за изтеклата придобивна давност, чрез упражненото и гарантирало с изрична правна норма право на иск по чл. 79, ал. 1 ЗС.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното:

Частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване.

Съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК).

Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

В конкретния случай определението на Окръжен съд – Добрич е валидно и допустимо. Същото е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в изискуемата се писмена форма, подписано е и е ясно мотивирано.

Определението не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Определението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното определение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Неотносимо към предмета на делото се явява искането, свързано с отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейските общности. Формулираните в това отношение въпроси не кореспондират на предмета на делото и на решаващите съображения на въззивния съд. Визираните в тях разпоредби на чл. 273, ал. 2 ТЗ и § 5г, ал. 5 ПЗР на ТРРЮЛНЦ уреждат възможността за осребряване на открито след заличаване на дружеството имущество и неговото разпределяне между правоимащите лица, и са неотносими към наличието или не на правосубектност на дружеството и възможността то да участва като надлежна страна в процеса по иск за собственост.

По отношение на въпросите, по които се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, жалбоподателят не е обосновал наличието на нито една от така изброените законови хипотези – не се констатира противоречие на въззивното определение с цитираната в изложението задължителна практика и практика по чл. 290 ГПК на ВКС; не са посочени актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, на които атакуваният пред настоящия съд акт да противоречи; липсват доводи, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно дадените в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Същевременно изводът на Окръжен съд – Добрич, че производството по делото е недопустимо, тъй като единственият ответник е заличено търговско дружество, е съобразен с установената практика на ВКС, обективирана в решение № 124/26.11.2009 г. по т. д. № 152/2009 г., I т. о., решение № 2/17.02.2010 г. по т. д. 401/2009 г., I т. о., решение № 58/31.07.2012 г. по т. д. № 49/2011 г., II т. о., определение № 23/19.01.2021 г. по ч. гр. д. № 2512/2020 г., І т. о. и др., където е прието, че когато търговското дружество е заличено от ТРРЮЛНЦ, то губи своята правосубектност и не би могло да бъде надлежна страна в процеса, като дори в хипотезата на чл. 273, ал. 2 ТЗ не се възстановява правосубектността му, а назначаването на ликвидатор цели единствено извършването на действия, които ползват ликвидационното производство. Затова, когато заличеното дружество е единствен ищец или ответник, същинският исков процес, състезателен по характер, е недопустим и производството по делото следва да бъде прекратено.

В т. 10 на ТР № 1/03.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСТК на ВКС изрично е разяснено, че със заличаването му от търговския регистър търговецът-юридическо лице загубва своята правосубектност, т. е. настъпва неговата юридическа смърт.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,