Решение № 204 от 08.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 1175/2013 г.

Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Руска С. Д., [населено място] срещу решение № 1282 от 19.10.2012г. по т.д. № 649/2012г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2 от 08.07.2011г. по т.д. № 491/2010г. на Старозагорски окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено по отношение на касаторката, че дължи на [фирма] сумата 36 094,65 лева, от които главница в размер на 35 735,34 лева и просрочена лихва за периода от 20.04.2010г. до 20.05.2010г. в размер на 359,31 лева по договор за банков кредит № 045-022-005/04.12.2007г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение № 225/20.05.2010г. и изпълнителен лист от 27.05.2010г. по ч.гр.д. № 288/2010г. на Р. и касаторката е осъдена да заплати на [фирма] разноски съобразно уважената част от иска. Първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният по реда на чл.422 ГПК иск за разликата над 36 094,65 лева до 36 725,15 лева като погасен чрез плащане не е обжалвано пред въззивния съд и е влязло в сила. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено при съществени процесуални нарушения - съдът е обсъждал доказателства, които не е следвало да цени, тъй като са допускани и събирани извън установените за това срокове, а в същото време не е обсъдил всички изложени в жалбата доводи, които са от значение за спорното право и не е извършил анализ и преценка на всички събрани по делото доказателства, които да обосноват решаващите правни изводи. Касаторката твърди още, че в нарушение на материалния закон и трайната практика на ВКС въззивният съд е приел, че в случая съгласно клаузата на чл.6 от договора за банков кредит при просрочване на две вноски за банката - кредитор е възникнало правото едностранно да обяви кредита за предсрочно изискуем и това свое право тя е упражнила с подаване на заявлението по чл.417 ГПК. Поддържа, че нито от исковата молба, нито от представеното в заповедното производство извлечение от сметка може да се установи какво е неизпълнението на ответницата по договора за кредит, кога е налице неизпълнение и поради какво, кога цялата сума по кредита е станала изискуема. Твърди, че тъй като по никакъв начин не й е било съобщено за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, в края на май 2010г. е внесла на банката-кредитор 630,50 лева, които първоинстанционният съд е намалил от размера на претенцията, като е уважил иска частично. Счита, че ако се отчете тази сума, просрочие няма, тъй като, въпреки че вноската е направена след подаване на заявлението по чл.417 ГПК, тя е преди узнаването на длъжника, че банката - кредитор „е направила кредита” предсрочно изискуем. Поддържа, че присъдената сума не е изискуема, поради което моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен. Ответникът по касация [фирма] оспорва касационната жалба. Поддържа, че твърденията за необоснованост на въззивното решение са неоснователни, тъй като съдът правилно е преценил всички събрани по делото писмени доказателства и е приел, че са налице предпоставките за признаване на вземането на банката за безспорно установено. Счита за неоснователно и оплакването за допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон. В писмената си защита поддържа, че е изпълнил всичките си задължения, произтичащи от договора за банков кредит, относно предсрочната изискуемост на отуснатия кредит съгласно действащото законодателство и преобладаващата съдебна практика към 2010г.. Поддържа, че нито в закона, нито в договора за банков кредит е посочено задължение на банката да изпрати изрично допълнително уведомление до кредитополучателя относно предсрочна изискуемост на отпуснатия банков кредит, в който са договорени дати на плащане. Твърди още, че в договора страните изрично са договорили, че подобно уведомление не следва да се изпраща, законът не го предвижда, но въпреки това е уведомил кредитополучателката устно и писмено при проведена среща във връзка с констатирани неизпълнения. Счита, че вменяването на задължение на банката чрез ТР № 4/2013г. на ОСГТК за извършване на действие през 2010г. е както незаконосъобразно, така и в пълно противоречие с принципите на правото на Европейския съюз – принципите на правна сигурност, на защита на оправданите правни очаквания и на пропорционалността. В тази връзка поддържа, че към 2010г. за банката не е съществувала дори и теоретична възможност да се запознае със свое задължение, посочено като такова през 2014г. и още по-малко да действа съобразно с това задължение, тъй като то не е било предвидимо. Поради това счита, че би било в пълно противоречие с принципа на правната сигурност и трайната практика на Съда на Европейския съюз банката да бъде лишена от вече изцяло получените чрез принудително и доброволно изпълнение суми единствено защото към 2010г. може би не е изпълнила задължение, което се вменява на банките през 2014г. и то в друга законова хипотеза. Поддържа още, че в тълкувателното решение не е посочено, че то се прилага за правоотношения, които са се развили 4 години преди приемането му, при които вече има влезли в сила актове и придобити права от трети лица, включително проведена публична продан с влязло в сила постановление за възлаганане, заличени възбрани на имотите, служещи като обезпечение на кредита и т.н.. Счита, че това противоречи на принципа за забрана на обратното действие, който е основен принцип на правото на Европейския съюз. Поради това моли касационната жалба да бъде оставена без уважение и да му бъдат присъдени разноски. С определение № 374 от 19.06.2014г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по релевантния за изхода на спора правен въпрос: Изискуемо ли е в хипотезата на чл.422, ал.1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от банката – кредитор? Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, в която е уважен предявеният от [фирма] против Руска С. Д. иск по чл.422 ГПК, въззивният съд е приел, че от представените по делото писмени доказателства и съдебно-счетоводна експертиза е установено, че по сключения между страните на 04.12.2007г. договор за банков кредит сумата 40 000 лева е с краен срок за издължаване на 20.09.2021г., че приетият погасителен план предвижда погасяване на кредита на 166 месечни погасителни вноски, платими ежемесечно на 20-то число и че ответницата е просрочила издължаването на две от вноските за месеците април и май 2010г., като вноската, дължима към 20.04.2010г. в размер на 459 лева е погасена частично чрез плащане на сумата 200 лева на 04.05.2010г., а вноската от 459 лева, дължима до 20.05.2010г., е погасена на 01.06.2010г., ведно с остатъка от вноската, дължима за месец април 2010г. С оглед на това въззивният съд е приел за установено по делото неспазване от страна на кредитополучателя на приетия с договора за кредит погасителен план за плащане на дължимите вноски по кредита, изразяващо се в неплащане на две от погасителните вноски, всяка една в размер на 459 лева, на падежа, настъпил съответно на 20.04.2010г. и на 20.05.2010г.. Достигнал е до извода, че при това неизпълнение и съгласно клаузата на чл.6 от договора за банков кредит, сключен на 04.12.2007г., за банката-кредитор е възникнало правото едностранно да обяви кредита за предсрочно изискуем и това свое право тя е упражнила с подаване на 20.05.2012г. на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417, т.2 ГПК. Въззивният съд е изложил съображения, че никакво друго изявление до кредитополучателя и покана за плащане не са предвидени като условие за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Решението е постановено в отклонение от задължителната практика на ВКС – ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно даденото в т.18 на ТР № 4/2013г. разрешение в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си, без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В тази хипотеза вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. В контекста на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 7 от 15.04.2015г. по т.д. № 4196/2013г. на ВКС, ТК, I т.о. е даден отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване и по настоящото дело, като е прието, че в хипотезата на предявен иск по чл.422 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банка-кредитор, изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания /неустойки, лихви/, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги. По същество на касационната жалба: Даденото от въззивния съд разрешение, че волеизявлението на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем се съдържа в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и от този момент е настъпила предсрочната изискуемост, е в противоречие с възприетото в ТР № 4/2013г. на ОСГТК разрешение, поради което обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и следва да се отмени. Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, настоящият състав на ВКС следва да се произнесе по съществото на спора. Със заявлението по чл.417 ГПК е направено искане за издаване на заповед за изпълнение за парично вземане: главница в размер на 36 365,84 лева, просрочена лихва 359,31 лева за периода от 20.04.2009г. до 20.05.2010г. и законна лихва от 20.05.2010г. Със заявлението е представено извлечение от счетоводните книги на банката към 20.05.2010г. включително, в което е посочен общ размер на дълга 36 725,15 лева, от които 36 365,84 лева – просрочена главница и 359,31 лева – просрочени лихви за периода от 20.02.2010г. до 20.05.2010г. включително. В заявлението и в исковата молба е въведено твърдение, че поради неизплащане на дължимите вноски по договор за банков кредит от 04.12.2007г. и въпреки изпратените покани за доброволно изпълнение кредитополучателката не е погасила просрочията и банката е обявила кредита за предсрочно изискуем. Със сключения между страните договор за кредит № 045-022-005/04.12.2007г. на ответницата – настоящ касатор, е отпуснат банков кредит в размер на 40 000 лева, който следва да бъде издължен в срок до 20.09.2021г., като погасяването следва да се извърши на 166 анюитетни погасителни вноски, платими ежемесечно на 20-то число. Размерът на анюитетните вноски за периода от 20.12.2008г. до 20.08.2021г. е 459 лева. Въззивният съд, като е обсъдил писмените доказателства и съдебно-счетоводната експертиза, е приел, че ответницата е просрочила издължаването на две от вноските за месеците април и май 2010г., като вноската, дължима към 20.04.2010г., в размер на 459 лева е погасена частично чрез плащане на сумата 200 лева на 04.05.2010г., а вноската от 459 лева, дължима до 20.05.2010г., е погасена на 01.06.2010г., ведно с остатъка от вноската, дължима за месец април 2010г. Съгласно клаузата на чл.6 от договора банката може едностранно да прекрати договора и да обяви кредита за предсрочно изискуем при неспазване от страна на кредитополучателя на определения в договора погасителен план; при изпадане в състояние на неплатежоспособност и/или предприети срещу кредитополучателя действия за принудително изпълнение от страна на трети лица; при друго нарушение на условията на договора. Тълкуването на посочената клауза налага извода, че банката – кредитор не е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с изрично волеизявление, което да е достигнало до длъжниците – кредитополучатели. Представените с исковата молба уведомителни писма до кредитополучателката съдържат единствено уведомление за наличието на просрочени задължения и покана за плащане, но не съдържат изрично изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Поради това и съгласно разясненията в т.18 на ТР № 4/2013г на ОСГТК не е налице изискуемост на целия остатък от кредита. Към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение са били изискуеми и неплатени единствено част от вноската за април 2010г. и вноската за май 2010г., които впоследствие – с извършени на 04.05.2010г. и на 01.06.2010г. плащания, са били погасени. Поради това искът в частта за тези вноски е бил отхвърлен и решението в тази част е влязло в сила като необжалвано. Към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е била изискуема и просрочена лихва по чл.3.7 от договора за банков кредит в размер на 359,31 лева за периода от 20.04.2010г. до 20.05.2010г., която е посочена в представеното извлечение от счетоводните книги. С оглед дадения отговор на поставения правен въпрос, искът за установяване съществуването на това вземане е основателен и следва да бъде уважен. Поради това въззивното решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за признаване за установено на основание чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК, че касаторката дължи на ответната банка сумата 359,31 лева, представляваща просрочена главница за периода от 20.04.2010г. до 20.05.2010г., следва да бъде потвърдено, а в останалата му част следва да бъде отменено и искът за главницата следва да бъде отхвърлен поради неизискуемост на вземането на основание предсрочна изискуемост. Настоящият състав намира за неоснователен изложения от ищеца – ответник в касационното производство довод, че в случая е налице първата от предвидените в чл.60, ал.2 ЗКИ хипотези, поради което е без значение обстоятелството дали банката е обявила кредита за предсрочно изискуем. Предмет на предявения иск е установяване съществуването на вземане и за вноски, чийто падеж не е настъпил, а не на вноски, които не са издължени на договорените дати за плащане, поради което не е налице посочената хипотеза. Неоснователни са и изложените от ответника по касация доводи, че прилагането на тълкувателно решение с обратно действие – за правоотношения, които са се развили преди приемането му, противоречи на принципите на правото на Европейския съюз – на принципите за правна сигурност, за защита на оправданите правни очаквания, на пропорционалността и на забрана на обратното действие. Чрез приемането на тълкувателни решения ВКС упражнява правомощието си по чл.124 от Конституцията на Република България да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, при констатирана противоречива или неправилна практика по прилагането на закона. Тези актове по силата на чл.130, ал.2 ЗСВ са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. Тълкувателните решения са задължителни за съдилищата, които са длъжни да се съобразят с даденото задължително тълкуване на закона при разрешаване на висящите към момента на приемането му спорове. С оглед на това е неоснователна поддържаната от ответника по касация теза, че ТР № 4/2013г. на ОСГТК не намира приложение по настоящото дело, чийто предмет е правоотношение, развило се преди приемането му. Изложените в тази връзка доводи за недопустимост на обратното действие на правните норми са неотносими – правният спор по настоящото дело следва да бъде разрешен при съобразяване на действащите към момента на възникване на правоотношението правни норми, но при тълкуването им съдът, пред който делото е висящо, е длъжен да съобрази дадените с тълкувателното решение задължителни разяснения. Задължението за банката да е упражнила с изрично изявление преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем не е наложено с приетото през 2014г. тълкувателно решение, а произтича от действащата към момента на сключване на договора за банков кредит разпоредба на чл.60, ал.2 ЗКИ. С оглед изхода на делото ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца разноски за заповедното производство съобразно уважената част от иска в размер на 7,19 лева, както и разноски за първоинстанционното производнство в размер на 6,53 лева. На ищеца не се присъждат разноски за касационното производство, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени. С оглед изхода на спора на ответницата – касатор в настоящото производство, следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и за касационното производство съобразно отхвърлената част от иска в размер на 5 941,30 лева. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК