Определение № 1518 от 29.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2566/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Х. А., лично и като управител на Фондация „П. и А. х.П.“, срещу решение №260514/23.03.2023г., постановено по в.гр.д.№3843/2021г. по описа на СГС, с което е:

• потвърдено решение №48760/23.02.2020г., постановено по гр.д.№8181/2018г. на СРС, поправено с решение от 15.01.2021г., с което са отхвърлени предявените от Д. Х. А. и Фондация „П. и А. х.П.“ срещу „ЧЕЗ Разпределение България“АД, искове с правно основание чл.108 от ЗС и чл.59 от ЗЗД за: установяване по отношение на ответника „ЧЕЗ Разпределение България“АД, че ищците са собственици при квоти 150/180 за Д. А. и 30/180 за Фондация „П. и А. х.П.“ на магазин №2 на ниво 2, ет.1 с площ от 26.49кв.м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор №..., в който е разположено енергийно съоръжение, собственост на ответното дружество, както и за осъждането му да предаде владението върху имота; осъждане на „ЧЕЗ Разпределение България“АД да заплати на ищците сумата от 15 300лв., представляваща обезщетение за ползване на съсобствения им имот за периода 29.12.2012г. до 29.12.2017г., разпределена съобразно квотите им в правото на собственост – 12 750лв. за Д. А. и 2 550лв. за Фондация „П. и А. х.П.“;

• потвърдено е допълнително решение №25012574 от 15.01.2021г., постановено по гр.д.№8181/2018г. на СРС, с което е оставено без уважение искането за допълване на основното решение чрез произнасяне по предявено алтернативно основание на иска с правно основание чл.59 от ЗЗД – за присъждане на обезщетение в размер на 15 300лв., от които за Д. А. – 12 750лв., а за Фондация „П. и А. х.П.“ – 2 550лв., за неплатена цена за достъп, изчислена по Методиката на ДКЕВ по чл.117, ал.7 и 8 от ЗЕ, по средни пазарни цени за процесния обект за периода 29.12.2012г. до 29.12.2017г.

Постъпил е отговор от „Електроразпределителни мрежи запад“ЕАД /„ЧЕЗ Разпределение България“АД/, в който се оспорват предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, и е подадена от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел от фактическа страна, че от договор за доброволна делба от 29.12.2009г., вписан в Служба по вписванията – София на 29.12.2009г. под акт № 124, том XV, № от вх. рег. 63730/29.12.2009 г. се установява, че в дял на Р. Н. С., Д. Х. А., Фондация „П. и А. П.“ и М. И. П. са поставени следните недвижими имоти, находящи се в [населено място], [улица]: два магазина, заедно със зимниците под магазините, две вътрешни стаи, съединени непосредствено с двата магазина и един вътрешен склад, съединени с улицата чрез един вътрешен коридор, с врата към улицата и нужник вътре в единия магазин, находящи се в партерния етаж на пететажна жилищна сграда, с обща квадратура от 224.50 кв.м., заедно с 1/3 от ид.ч. от общите части на сградата и 75/100 ид.ч. от УПИ, съставляващ по скица парцел II-2, от кв. 207 по плана на [населено място], местност „Западно направление“, идентична с местност „Зона Б2-3а“, а съгласно предходни документи за собственост, с площ от 228.00 кв.м., при граници по скица: [улица], УПИ №..., УПИ №... и УПИ №..., при квоти 120/180 ид.ч. за Р. Н. С., 30/180 ид.ч. за Д. Х. А., 18/180 ид.ч. за Фондация „П. и А. П.“ и 12/180 ид.ч. за М. И. П..

От Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, вписан в Служба по вписванията – София на 23.06.2010 г., под акт № 168, том L., № от вх. рег. 26690/23.06.2010г. се установява, че Р. С. е продала на ищцата Д. А. притежаваните от нея 120/180 ид. ч. от описаните недвижими имоти.

От Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, вписан в Служба по вписванията – София на 23.11.2011 г., под акт № 49, том C., № от вх. рег. 51360/23.11.2011 г. се установява, че М. П. е продала на ищеца Фондация „П. и А. П.“ притежаваните от нея 12/180 ид. ч. от описаните недвижими имоти.

По делото е представен Акт за частна държавна собственост № 05141/18.08.2005 г., издаден на основание чл. 5, ал. 1, вр. с чл. 73 и чл. 2, ал. 4 от ЗДС, за имот: Трафопост дисп. № 21-739, вграден партерен без пл. номер, със застроена площ от 30.00 кв. м., заедно със съответното право на строеж, конструкция на сградата – масивна, въведен в експлоатация 1985г., находящ се в [населено място], район „В.“, [улица], на първи етаж в югозападния ъгъл на пететажна сграда.От съдържанието му се установява, че бивш собственик на имота е „Електроснабдяване“, като имотът е предоставен за управление и е включен в капитала на „Електроразпределение-Столично“ЕАД на основание Заповед № ДВ-123-А от 24.04.2000 г. на Председателя на ДАЕЕР, Окончателен разпределителен протокол от 2000г. между „НЕК“ЕАД и „Електроразпределение-Столично“ЕАД, утвърден от Председателя на ДАЕЕР и Решение № 1 от 27.04.2000 г. на СГС-ФО, ф. д. № 6358/2000г.

С решение № 21 от 29.01.2008 г., постановено по ФД № 6358 по описа за 2000 г. на СГС в Регистъра на търговските дружества е вписана промяна в наименованието от „Електроразпределение-Столично“ЕАД на „ЧЕЗ Разпределение България“ЕАД.

От показанията на свидетеля Е. П. се установява, че същата е домоуправител в ЕС на процесната сграда от 1981г., нито ответникът, нито предишни дружества са заявявали право на собственост на обект в ЕС.Ответникът не е участвал в разходите по поддръжка на помещението, в което се намира трафопоста, респ. не участва в поддържането на общите части на сградата.Според свидетеля, трафопостът е поставен в края на седемдесетте или в края на осемдесетте години на 20 век.Помещението представлява бивш магазин и на негово място е изграден трафопост.П. етаж се поддържа от ищцата Д. А., последната участва и в разходите на общите части на сградата.

От показанията на свидетеля М. Ц. се установява, че същата работи при ответника от около 9-10 години на длъжност инженер разпределение ел. енергия, процесният трафопост се намира на партерния етаж на сградата, находяща се на [улица].Същият захранва почти целия квартал.

От показанията на свидетеля С. Б. се установява, че същият е служител при ответника от 21 години, поддържа и ремонтира електрически съоръжения, в това число и процесния трафопост. Последният се намира на кота нула и достъпът е от улицата, като трафопостът е отделен от другите помещения, заключва се с ключалка тип „енерго“.

От заключението на назначената по делото съдебно-техническа експертиза /СТЕ/, депозирано на 20.03.2019г., което въззивният съд е кредитирал като обективно и компетентно дадено, се установява, че спорният имот представлява трафопост № 21-739, находящ се на партерния етаж на [улица], със застроена площ от 30.00кв.м., въведен в експлоатация през 1985г., включен в баланса на ответника. Трафопостът захранва както процесната сграда, така и други сгради в района.Вещото лице посочва, че трафопостът представлява съвкупност от сграда и ел. уредба – трансформатор и ел. кабели с определена мощност. Пазарният наем за периода от 29.12.2012 г. до 29.12.2017 г. възлиза на 17 098лв.Процесното помещение е идентично с помещението, в което е изграден трафопостът, предмет на АЧДС № 05141/2005 г.

Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е формирал следните правни изводи:

Предявени са за разглеждане обективно съединени искове с правно основание чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД.

Въззивният съд е приел, че от съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства и заключението на СТЕ от 03.06.2019г. следва, че трансформаторният пост представлява съвкупност от електрическите съоръжения и сградата или помещението, в които са монтирани същите.Съоръжението е изградено през 1985г. при действието на Закона за електростопанството (ЗЕ) в сила от 1.07.1976г.Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от ЗЕ електрическите централи за производство на електрическа енергия и електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия са държавна собственост, като в това число попада и трафопостът като енергиен обект.Иначе казано съществувала е забрана за придобиването на такъв обект чрез деривативна сделка, тъй като същият е бил изключен от гражданския оборот.Относно собствеността на енергийните обекти, принципът залегнал в законодателството е, че те трябва да принадлежат на лицата, получили лиценз за осъществяване на дейности в областта на енергетиката, което се извежда от анализ на разпоредбите на чл. 58 и § 67, ал. 2 и ал. 9 от ПЗР на отменения Закон за енергетиката и енергийната ефективност от 16.07.1999г. и чл. 40, ал. 1, т. 2 и § 4 от ПЗР на действащия, вкл. към момента на покупко-продажбата, с която се легитимират ищците /съответно от 2010 г. и от 2011г./ Закон за енергетиката .Изключението на чл. 2, ал. 2 от Закона за електростопанството – кооперативни и други обществени организации да придобиват и притежават отделни електроенергийни обекти, въззивният съд е приел, че легитимира единствено същите, като техни собственици и след влизане в сила на Закона за енергетиката, но и за тези обекти отсъства правна възможност да бъдат последващо придобити от други правни субекти, освен притежаващите лиценз за осъществяване дейности в областта на енергетиката.Ищците не установяват такава легитимация – лицензиант на дейност в областта на енергетиката – предоставяща му право да придобие енергиен обект.Именно липсата на това качество към момента на придобивното основание, както у ищците, така и у техния праводател, изключва транслативния ефект на сделката, досежно собствеността на енергийния обект, предвид изключването му от гражданския оборот.

Въззивният съд е съобразил, че съобразно Тълкувателно решение № 4 от 7.07.2010 г. по т. д. № 4/2009 г. на ОСГК на ВКС, изключването на една вещ от гражданския оборот се изразява както в забрана за извършване на разпоредителни действия от притежаващото право на собственост върху такава вещ лице, така и в забрана това право да бъде придобито и притежавано от друг правен субект, различен от този, по отношение на когото с императивна правна норма е установено, че следва да бъде единствения носител на това право.

Въззивният съд е отчел, че всяка една от страните в процеса се легитимира като собственик въз основа на представени документи за собственост, т. е. налице е конкуренция на придобивни основания, в която хипотеза всяка от тях следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното придобивно основание /в този смисъл мотивите на Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК/.Въз основа на това е приел, че собственик на процесния енергиен обект, съставляващ съвкупност от техническите съоръжения и помещението, в които те са монтирани, е ответното дружество/.По отношение на ищците е била налице законова забрана да придобият процесният трафопост, респ. се установи, че не са материалноправно легитимирани собственици на процесния обект.

Горното е обусловило извод за неоснователност на предявения ревандикационен иск.В разглеждания случай основателността на иска по чл. 59 от ЗЗД е обусловена от тази на иска по чл. 108 от ЗС .Доколкото ревандикационната претенция на ищците е неоснователна, неоснователна се явява и тази с правно основание по чл. 59 от ЗЗД.

Въззивният съд е приел, че въззивната жалба срещу решение № 25012574 от 15.01.2021г., постановено по гр.д.№ 8181 по описа за 2018г. на СРС, е неоснователна, тъй като не е налице твърдяната непълнота на първоинстанционното решение.Според ищците СРС не е обсъдил вариантите на претендираното обезщетение по чл. 59 от ЗЗД и не са разграничени алтернативните основания на исковете по чл. 59 от ЗЗД в диспозитива на основното решение, в проекто-доклада не бил отразен иска по чл. 59 от ЗЗД, съдът е следвало да формулира отделен диспозитив за всяко едно основание.

В процесния случай с постановеното на 23.02.2020 г. съдът се е произнесъл по целия спорен предмет, като обхваща изцяло заявеното от ищеца спорно право.Оплакванията във връзка с пропуски на първата инстанция по доклада не представляват основание за допълване на решението по реда на чл. 250 от ГПК .Освен това СРС в открито съдебно заседание, проведено на 19.02.2019 г. е допълнил проекта си за доклад, като е включил и иска по чл. 59 от ЗЗД .Както вече бе посочено основателността на исковата претенция по чл. 59 от ЗЗД в разглеждания случай е обусловена от основателност на тази по чл. 108 от ЗС .Доколкото ищците не се легитимират като собственици на процесния енергиен обект като съвкупност от помещение и монтирани в него електрически съоръжения, то за тях отсъства правна възможност да претендират обезщетение по чл. 59 от ЗЗД. Липсва и законово изискване по всеки един иск съдът да се произнася с отделен диспозитив, а е възможно, както е в случая, съдът да формулира един общ диспозитив, в който същият да се произнесе по цялото искане на ищеца.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси като твърди, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1от ГПК:

1/Какъв е статута на „трафопоста“ по действащия Закон за енергетиката.

2/Чия е доказателствената тежест за доказване правото на собственост в случаите, когато ищецът се легитимира с нотариален акт, а ответника с акт за държавна собственост.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по първия от поставените въпроси, тъй като обжалваното въззивно решение не е постановено в отклонение на посоченото в изложението решение на тричленен състав на ВКС.С решение №291/27.02.2015г. по гр.д.№4016/2014г., І г.о. е разрешен спор за собственост между физически лица и лицензирано енергийно предприятие относно част от сграда, която е била построена през 1969г., а помещението се ползва като трафопост от 2003г.Съдът е приел, че това помещение е собственост на ищците, а съобразно действащия §4, ал.4 от Закон за енергетиката ответникът има право да изкупи помещението, като до тогава дължи обезщетение за предоставения му достъп, определено по методика на КЕВР.Това решение е неотносимо към процесния случай, в който процесният трафопост е бил изграден и въведен в експлоатация пред 1985г., когато е действал Закона за електростопанството от 1975г., който е предвиждал, че електрическите централи за производство на електрическа енергия и електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия са държавна собственост.Единственото изключение е случаят, в който кооперативни и други обществени организации с разрешение на Асоциация „Енергетика“ могат да придобиват и притежават отделни електроенергийни обекти по предходната алинея за задоволяване на собствените си нужди от електрическа енергия/чл.2, ал.2/.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по втория поставен въпрос, тъй като посочените в изложението решение №87/01.08.2018г. по гр.д.№2714/2017г. на ВКС, І г.о. и решение №81/24.07.2018г. по гр.д.№66/2019г. на ВКС, І г.о. са разглеждали въпроса чия е доказателствената тежест за доказване правото на собственост по предявен положителен установителен иск за собственост /или ревандикационен иск/ в случаите, в които ищецът се легитимира с констативен нотариален акт по давност по чл. 587 ГПК, а ответниците - с акт за общинска или държавна собственост и договор за придобиване на собствеността от общината или държавата, докато в процесния случай ищците извеждат правото си на собственост въз основа на доброволна делба и продажба.Отделно от това въззивният съд е изложил подробни мотиви по отношение на твърдяното придобивно основание на всяка една от страните, като е приел, че ищците не биха могли да придобият валидно правото на собственост въз основа на спорната вещ.

По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на въззивното решение.

В полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 100лв.

Предвид горното, Върховният касационен съд