Определение № 4877 от 28.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4570/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат И. Д., като пълномощник на Т. М. Б., срещу въззивно решение № 776 от 02.07.2024 г., постановено по гр. д. № 1200/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът в касационното производство А. Н. Ч., чрез процесуалния си представител, изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която Г. К. В. и Т. М. Б. са осъдени, на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 48 ЗЗД, при условията на солидарност, да заплатят на А. Н. Ч. сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва от 12.08.2018 г. до окончателното й изплащане. С първоинстанционното решение искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 90 000 лв., като в тази част същото е било предмет на насрещна въззивна жалба от ищеца. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържат тези по чл. 280, ал. 2, изр. 2 ГПК - недопустимост на обжалваното въззивно решение и по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Първоинстанционното производство е образувано по предявен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 48 ЗЗД срещу Т. М. Б. и Г. К. В. за присъждане на обезщетение за претърпени от А. Н. Ч. неимуществени вреди от причинените му увреждания, изразяващи се в наранявания в ляво на нивото на четвърто междуребрие, на нивото междуребрената дъга вляво, на лявата предмишница с дължина 2 см. и прободна рана в областта на гърба в ляво, на нивото на 6-то междуребрие, с дължина на раната 4 см. и нараняване на левия бял дроб с излив на кръв и въздух в лявата гръдна кухина, в резултат на осъществено на 15.08.2016 г. противоправно поведение на Т. М. Б., който през това време като непълнолетен се е намирал под надзора на своя родител – Г. К. В.. По делото е установено, че с влязла в сила присъда Т. М. Б. е признат за виновен в това, че на 15.08.2016 г., около 21.30 - 22.00 часа, в с. Бистрица, на кръстовището на ул. „Стефан Стамболов“ и ул. „Никола Крушкин –Чолака“, като непълнолетен, но способен да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, чрез нанасяне на удар с нож, причинил на А. Н. Ч. тежка телесна повреда, изразяваща се в прободно-порезно нараняване, разположено отзад на лявата гръдна половина, на ниво шесто междуребрие, с дължина на кожната рана 4 см., като ножът е проникнал в лявата гръдна кухина и по пътя си е наранил левия бял дроб с излив на кръв и въздух в лявата гръдна кухина, които притиснали и свили левия бял дроб към хилуса, изключвайки го от функцията, представляваща по медико-биологичната си характеристика постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота-престъпление по чл. 128, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 НК. Ответникът – касатор е въвел възражение, че не е легитимиран да отговаря, тъй като към момента на извършване на противоправното деяние е бил непълнолетен, както и възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. В обжалваното въззивно решение въз основа на медицинската експертиза съдът е приел, че по тялото на ищеца още са налични белези от рани, които имат траен характер. Същите се получават при проникване на остро оръжие в гръдния кош, довело до засягане на плеврата – т. нар. плевропулмонален шок, който се характеризира със силна болка. Впоследствие при зарастване на нараняването на белите дробове и раната се е образувало срастване, при което при вдишване се изпитват болки и страдания в гръдния кош, като във времето срастването се отпуска и болките намаляват, но самото срастване не изчезва. Около година и половина след подобно нараняване се получава отпускане от разтягането, от който момент пострадалият вече е възможно да спре да изпитва болки. Възстановителният период на настъпилите сраствания е около 2-3 месеца, след който период пострадалият се счита за хирургически здрав, но дискомфортът от срастванията продължава около година. Съдът е кредитирал показанията на свидетелите Д. - майка на ищеца и Й. - приятел на ищеца, от които се установява, че в резултат на инцидента са му били причинени четири прорезни рани, три от които в областта на гръдния кош и една на ръката. Болничното му лечение е продължило 5 дни, като след него е бил в отпуск поради временна неработоспособност в продължение на месец и 5 дни, в който период е изпитвал болки и не е бил в състояние да се обслужва сам, като огромен дискомфорт и болка му създавали поставените плеврални дренажи. Към настоящия момент прорезната рана на ръката продължавала да му създава проблеми. Изпитвал страх при провеждането на разпит и се притеснявал да не загуби работата си заради случилото се. Инцидентът повлиял негативно и върху емоционалното състояние на Ч. - станал по-затворен, избягвал да говори за случилото се, притеснявал се да излиза сам. Възстановяването му продължило дълго време, което го карало да се чувства безсилен и зависим, тъй като не бил в състояние самостоятелно да извършва елементарни дейности. Приел е за установено от тези показания още и че заради причинените му увреждания на белия дроб дълго време не можел да бъде физически активен по начин, който подхождал на млад човек. Физическото и емоционалното му възстановяване отнели много време, като и към момента на провеждане на разпита ищецът не бил надживял случилото се и не се бил възстановил напълно. След изминал значителен период от време след инцидента той споделял, че го болят гърдите и се задъхвал. В обжалваното решение са изложени съображения, че във въззивното производство са спорни размерът на обезщетението за причинените неимуществени вреди и евентуално наличие на съпричиняване от страна на пострадалия. Във връзка с възражението за съпричиняване на вредоносния резултат е посочено, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за този резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. В случая не е доказано поведение на пострадалия, което да води до обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. Дори да се приеме за установено поведение на ищеца, с което той е предизвикал афект у ответника, нанасяйки му удари през отворен прозорец на автомобила му, същото не е обусловило настъпването на вредоносния резултат. В обобщение въззивният съд е намерил за обоснован извода на първоинстанционния съд, че липсва съпричиняване по смисъла на цитираната норма. Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, затова не може да се допусне обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 2 ГПК. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Такова е решението, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или наличността на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо. В изложението към касационната жалба недопустимостта на обжалваното въззивно решение е изведена от следните негови пороци: Твърди се, че произнасянето на въззивния съд е извън допустимия предмет на въззивната проверка - без подадена въззивна жалба и в необжалвана от страната част. Касаторът сочи, че с въззивното решение насрещната жалба на ищеца е оставена без уважение, като първоинстанционното решение е потвърдено в отхвърлителната му част. Първоинстанционният съд не е присъдил обезщетение за вреди от преживян стрес, а за такива, изразяващи се в силен страх и шок. Същевременно, при определяне на размера на дължимото обезщетение въззивният съд е взел предвид преживените силен стрес и шок от пострадалия. Определяйки обезщетение за вреди от преживян силен стрес, въззивният съд е присъдил обезщетение за вреди, настъпили на различно основание. Не се разкрива твърдяната недопустимост на обжалваното решение. Обезщетението за неимуществени вреди е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. В исковата молба тези вреди са описани като изразяващи се в „голям уплах и стрес, силни болки и страдания“, които са конкретизирани както следва: „изпитване на силен стрес и шок от целия инцидент, изживяване на безпокойство, стрес и психическо напрежение, заживяване в страх и дискомфорт от случилото се“. Налице е един деликт, от който се твърди настъпване на неимуществени вреди от различен вид, в който случай обезщетението е общо, а различните проявления на неимуществено увреждане, продължителност и интензитет на различните страдания, са от значение за приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливия общ размер на паричното обезщетение. Цитираното от касатора решение № 68 от 08.09.2014 г. по т. д. № 3610 от 2013 г. на ВКС, второ т. о., е относимо към хипотеза, в която въззивният съд е извършил проверка на първоинстанционното решение в необжалваната му част, в която е влязло в сила. В случая въззивното производство е било образувано както по жалба на ответника, така и по насрещна въззивна жалба на ищеца, поради което въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по същество по отнесения пред него за разглеждане в цялост материалноправен спор. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е мотивирана с разглеждането на възражение за съпричиняване от въззивния съд, въпреки че първоинстанционният съд не е обосновал липсата на съпричиняване. Касаторът твърди, че въззивната инстанция е приела, че произнасянето на наказателния съд по отношение на това, че подсъдимият не е действал в състояние на афект, е обвързващо за него при формиране на извода налице ли е съпричиняване. Изложените доводи не кореспондират с установеното по делото. Първоинстанционният съд изрично е посочил, че констатациите на присъдата относно размера на причинените вреди и поведението на пострадалия са задължителни за съда, който решава гражданското дело, когато размерът на вредата и поведението на пострадалия като елемент на установяване на извършеното от дееца са елемент от престъпния състав, но в случая те не са такъв елемент. Изследвал е поведението на пострадалия, за да прецени дали е налице съпричиняване, като е посочил, че това поведение не е създало предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите, нито е улеснило настъпването им, които изводи са споделени от въззивния съд. Директно от мотивите на въззивното решение не се разкрива очевидна неправилност, произтичаща от направения извод за липса на съпричиняване на вредоносния резултат. Този извод не е явно необоснован. Напротив, същият е направен въз основа на установената липса на причинна връзка между поведението на касатора и настъпилия вредоносен резултат, изразяващ се в причинена тежка телесна повреда. При изследване механизма на увреждането не са кредитирани показанията на свидетелите Г. и Ф., тъй като те са възприети като едностранчиви и некореспондиращи с останалия доказателствен материал, като преценка на тези показания не може да се извърши в настоящото производство. Това основание не се разкрива и при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Същият е съобразен с трайната съдебна практика, според която при определяне на обезщетението следва да бъдат взети предвид характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, възрастта на пострадалия. При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е отклонил от формираната практика, като е взел предвид възприетите критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил съображения, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с тежестта на причиненото на ищеца телесно увреждане; механизмът на неговото настъпване; вида на лечението /спешно оперативно лечение/ и неговата продължителност; продължилия оздравителен процес; изпитаните от ищеца болки, страдания, страх, безпокойство, стрес и психическо напрежение; възрастта на ищеца; икономическите условия в страната към момента на увреждането. Липсата на медикаментозно лечение за психично заболяване, сама по себе си, не може да обуслови по-нисък размер на дължимото обезщетение. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. В полза на ответника по жалба следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 1 600 лв. /за адвокатско възнаграждение/. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,