Определение № 448 от 29.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2268/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ТРАКИЯ АРТ ТЕЙБЪЛ“ ООД, представляван от адв. Л. В., срещу решение № 139 от 24.04.2019г. по в.т.д. № 116/2019г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, I състав, с което е потвърдено решение № 323 от 07.06.2018г. по т.д. № 703/2016г. на Пловдивски окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение е обявена за относително недействителна на основание чл.135 ЗЗД по отношение на П. С. И. извършената продажба от „Тракия-Експорт“ ООД на касатора „Тракия Арт Тейбъл“ ООД на недвижими имоти, находящи се в [населено място], извършена с нот.акт № 079, том I, рег. № 7075, дело 65/2015г. на нотариус М. З., рег. № 642 на НК: поземлен имот с идентификатор 56784.533.67 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], целият с площ от 10 085 кв.м., а по доказателствен акт: 10 087 кв.м., трайно предназначение на територията земеделска, начин на трайно ползване: за хранително-вкусова промишленост, номер по предходен план: 101.1, заедно с построените в поземления имот сгради: сграда с идентификатор 56784.533.67.1, със застроена площ от 139 кв.м., а по доказателствен акт 132 кв.м., брой етажи: 1, предназначение: промишлена сграда, описана в доказателствения акт като Битова сграда, масивна, представляваща част от административна офис сграда с битови по одобрения Генплан от Община Пловдив, разположена в западната част от дворното място; сграда с идентификатор 56784.533.67.2, със застроена площ от 139 кв.м., а по доказателствен акт 924 кв.м., брой етажи: 1, предназначение: селскостопанска сграда, описана в доказателствен акт като склад входящи суровини и манипулационна, масивна сграда, представляваща част от производствена сграда № 1 – I етап по одобрения Генплан от Община Пловдив, разположена в средната част на дворното място.

Касаторът излага оплаквания за неправилност на въззивното решение. Счита за неправилен извода на въззивния съд за наличие на знание за увреждането у него като трето лице към датата на сключване на окончателния договор, обоснован с обстоятелството, че данни за възникналото вземане на ищеца по чл.125, ал.3 ТЗ се съдържат в обявените ГФО на дружеството – продавач за 2009г., 2010г., 2011г., 2012г., 2013г. и 2014г.. Твърди, че никъде в отчетите няма данни ищецът да има вземане към дружеството, а единствено е обявено прекратяването на участието на съдружника, което не означава, че същият има вземане и не дава сведение дали отношенията с този бивш съдружник са уредени. Сочи, че за уважаване на иска следва да бъде доказано, че още при сключване на договора за покупко-продажба на недвижимите имоти длъжникът и приобретателят са целели да увредят кредитора. Излага подробни съображения в подкрепа на твърденията си, че ищецът не е имал качеството на кредитор с ликвидно вземане към датата на сключване на предварителния и окончателния договор, както и че от датата на сключване на предварителния договор до получаване на исковата молба по настоящото дело касаторът не е знаел, че има лице, което може да има някакви претенции върху имота. Сочи, че не е доказано твърдението за явно неизгодни условия на извършената продажба. В касационната жалба и в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. С какви доказателства следва да бъде доказано знанието у приобретателя, че със сделката се увреждат права на кредитор на продавача? Касаторът се позовава на решение № 86 от 30.06.2017г. по гр.д. № 1164/2015г. на ВКС, IV г.о.

2. Следва ли съдът да разграничи понятията „участие в уставния капитал“, „участие в имуществото на дружеството“ и „Дялово участие“? Касаторът излага съображения в подкрепа на тезата си, че е възможно стойностното изражение на дела на ищеца да бъде отрицателно, ако дружеството е на загуба, и в тази връзка се позовава на решение № 82 от 13.03.2006г. по т.д. № 316/2005г. на ВКС, ТК, I т.о.

Ответникът по касация П. С. И., представляван от адв. И. Д. и адв. Е. П., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като, от една страна, първият поставен въпрос е обоснован със съображения за неправилност на въззивното решение, които не могат да обосноват допускане на касационен контрол, а вторият въпрос не е обсъждан от въззивния съд, а от друга страна, посочените от касатора решения не обосновават допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Сочи, че по отношение на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК обосновка не е изложена. Възразява, че не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Ответникът „Суно трейд“ ЕООД /в ликвидация/ не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за установени следните обстоятелства: 1/ че на 25.06.2015г., с нот.акт №079, том I, peг. №7075, д. 65/2015 на нотариус М. З., peг. №642 на НК, „Тракия - Експорт“ ООД /сега „Суно трейд“ ЕООД/ е продало на „Тракия Арт Трейбъл“ ООД описаните в нотариалния акт недвижими имоти; 2/ че е безспорно установено качеството на кредитор на ищеца по отношение на дружеството – прехвърлител към момента на сключване на договора, като от приложеното в цялост т.д. №701/2010г. по описа на СГС /образувано по иск по чл.517 ал.3 от ГПК срещу „Тракия - Еспрот“ ООД/, както и решение №532/24.03.2015г. по т.д. №5122/2013г. на СГС, е установено, че вземането на ищеца произтича от прекратяване членството му в посоченото дружество и е равностойността на притежаваните от него дружествени дялове; 3/ че прекратяването на членственото правоотношение е настъпило на 05.10.2009г., на която датата дружеството е получило уведомление от ЧСИ В. И., с което е връчено предизвестие за прекратяване участието на ищеца в дружеството на основание чл.517 ал.3 от ГПК, и е възникнало вземането му спрямо дружеството за изплащане на равностойността на дела му, при което и с оглед разпоредбата на чл.125 ал.3 от ТЗ вземането е станало изискуемо считано от 01.11.2009г.; 4/ че с решение №532/24.03.2015г. по т.д. №5122/2013г. по описа на СГС, влязло в сила на 16.04.2018г., „Тракия Еспорт“ ООД /„Суно трейд“ ЕООД - в ликвидация/ е осъдено да заплати на ищеца 515 480 лв., представляваща паричната равностойност на притежавания от него дружествен дял при прекратяване участието му в дружеството и съдебни разноски в размер на 36 168 лв.; 5/ че ищецът е кредитор и с вземане, представляващо мораторно обезщетение за забава върху горепосочената сума за периода 18.09.2013г. - 31.03.2014г. в размер на 23 529.94 лв., както и съдебни разноски в размер на 2 176.20 лв. – присъдени с решение по гр.д. №934/2016г. на PC Петрич.

Въззивният съд е изложил съображения, че кредитор по смисъла на чл.135 от ЗЗД е лицето, което по начало има вземане, без дори да е необходимо то да е установено с влязло в сила съдебно решение, като за целите на производството по този иск не е необходимо и вземането да е изискуемо и установено по размер при извършването на действията, с които кредиторът е увреден. Посочил е, че в случая с оглед представените писмени доказателства не може да се приеме друго, освен че вземането произтича от твърдените от ищеца факти, а понастоящем е и ликвидно, и изискуемо. Поради това не е възприел, а е счел и за неотносими доводите на жалбоподателя, наведени във въззивната жалба, относно хипотетична възможност стойностното изражение на дружествения дял към релевантния за определянето му момент да е отрицателна величина. Въз основа на изложеното е заключил, че по категоричен начин е установено качеството на ищеца на кредитор като материална предпоставка, тъй като е налице действително вземане към момента на сделката – 25.06.2015г., дори и то да не е установено по размер, което вземане не е прекратено или погасено по давност.

Въззивният съд е приел за неоснователен довода на жалбоподателя, че разпоредителното действие не е увреждащо кредиторите, като е посочил, че разпоредителната сделка – продажба намалява значително възможността за удовлетворяване на кредиторите. Изложил е съображения, че съгласно чл.133 от ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори и кредиторът разполага с възможност да избира от кое имущество да се удовлетвори, при което всяко действие на длъжника, намаляващо имуществото му, е увреждащо кредитора. Позовал се е на постоянната практика на ВКС, според която е правноирелевантно с какво имущество разполага длъжникът и на каква стойност е то след извършеното разпореждане.

Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването, че по делото не е установено наличието на знание у лицата, представляващи търговските дружества, за увреждащи последици от сделката по отношение на кредиторите на дружеството – продавач и конкретно – за увреждането на ищеца. По отношение на дружеството – продавач е взел предвид, че прекратяването на членственото правоотношение на ищеца е настъпило на 05.10.2009г., което хронологично предхожда и датата на сключване на предварителния договор, и който факт автоматично поражда задължението за изплащане равностойността на дружествените дялове, както и воденото исково производство по т.д.№5122/2013г. по описа на СГС, по което постановеното на 24.03.2015г. решение е обжалвано от „Тракия Експорт“ ООД. С оглед на това е отрекъл възможността да се приеме, че извършвайки разпоредителната сделка на 25.06.2015г., включително и при сключването на предварителния договор за същата на 04.12.2009г., на който предварителен договор се позовава жалбоподателят, дружеството - продавач не е действало със знанието, че уврежда кредитора, като е посочил, че намерение за увреждане не е необходимо.

Въззивната инстанция е споделила изцяло и изводите на първоинстанционния съд за знание и у приобретателя по сделката относно увреждащия кредиторите характер на същата, както и че меродавен за този факт е моментът на сключване на сделката, а не моментът на сключване на предварителния договор - 04.12.2009г. с нотариална заверка на подписите, доколкото транслативен ефект има само прехвърлителната сделка. Изложил е съображения, че тази материална предпоставка има субективен характер и е в тежест за доказване на ищеца, като поради субективния й характер ищецът рядко разполага с преки доказателства за установяването й. Посочил е, че независимо от това се изисква пълно доказване, което може да бъде проведено както чрез преки, така и с косвени доказателства, които в тяхната съвкупност биха могли да създадат сигурно убеждение у съда и да обосноват извод, че и двамата ответници са съзнавали увреждането на ищеца кредитор при сключване на процесния договор. Позовал се е на съдебната практика, обективирана в решение №61/01.03.2016г. по гр.д. №578/2015г. по описа на ВКС, IV г.о., решение №13/19.02.2015г. на ВКС по гр.д. №4606/2014 г., IV г.о., според която, за да е налице знание за увреждането, не е необходимо третото лице по сделката да познава кредитора и длъжника, както и по делото да са доказани обстоятелствата кога и как е узнал за техните отношения, а е достатъчно да са му известни обстоятелствата, от които произтича вземането на кредитора. Посочил е, че под знание за увреждането по смисъла на чл.135 ал.1, изр.2 от ЗЗД не следва да се разбира умишлено действие за злепоставяне на кредитора, а единствено знание, че със сключването на сделката могат да бъдат засегнати негови имуществени интереси. Изтъкнал е, че косвените доказателства за знание дават указания за основния факт косвено, като установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че такъв факт, установяващ знанието у приобретателя относно релевантния за Павловия иск факт - обстоятелствата, от които произтича вземането на кредитора, е че данни за възникналото вземане на ищеца по чл.125 ал.3 от ТЗ се съдържат в обявените годишни финансови отчети на дружеството - продавач за 2009г., 2010г., 2011г., 2012г., 2013г. и 2014г., като в приложенията към ГФО за посочените периоди последователно и изрично е описано задължението на дружеството за изплащане равностойността на дружествените дялове на съдружника с прекратено членствено правоотношение по реда на чл.517, ал.3 от ТЗ. Посочил е, че търговският регистър е публичен и добросъвестността изисква информираност за вписаните в него обстоятелства. Приел е, че допълнителни аргументи и косвени факти в тази насока е обстоятелството, че годишните финансови отчети за 2015г. както на дружеството прехвърлител, така и на дружеството приобретател, са изготвени и подписани от едно и също лице, както и обстоятелството, че към релевантния момент и двете дружества са с един и същ адрес на управление. Въззивният съд е преценил като доказателство за съществуващи предходни отношения между страните по сделката и представеният при първоинстанционното разглеждане на делото НА №87, т. втори, рег. №4123, д. №264/2009г. от 26.11.2009г., по силата на който „Тракия - Експорт“ ООД продава на „Тракия Арт Тейбъл“ ООД друг собствен недвижим имот, което, ако не пряко доказателство, е индиция за информираност на приобретателя.

Като допълнителни съображения въззивният съд е изложил и че може да бъде разколебан дори и изводът на първоинстанционния съд относно липсата на знание у приобретателя към момента на сключване на предварителния договор, като е взел предвид значително дългия период от време между уговорения в същия срок за сключване на окончателен договор – 10.12.2009г. и датата на сключване на окончателния договор – 25.06.2015г., независимо от сочените от жалбоподателя причини за това, както и с оглед наличието на несъответствие между уговорената продажна цена и данъчната оценка на имотите, независимо че договорянето на продажната цена е през 2009г., а данъчната оценка е относима към момента на изповядване на сделката. Обсъдил е представената нотариална покана peг. №891, том 1, акт 31 на Нотариус peг. №425 за изпълнение на задълженията по предварителния договор, Констативен протокол от 15.03.2010г. на нотариус М. К. и сключеното на 11.08.2011г. допълнително споразумение, с което са уговорени последиците от отказ на купувача и е предвидено всяко предоговаряне на срокове и цена да става само по взаимно съгласие на договарящите се страни, към датата на сключване на което по партидата на дружеството – продавач са били обявени вече ГФО за 2009г. и 2010г., съдържащи горепосочените данни. Достигнал е до извод за наличие на поредица от косвени доказателства, обуславящи извода за знание за увреждането у ответника – приобретател по атакувания с иска по чл.135 от ЗЗД възмезден вещно-прехвърлителен договор.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до доказателствата, с които следва да бъде доказано знанието у приобретателя, че със сделката се увреждат права на кредитора на продавача, е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице обаче соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По поставения въпрос е формирана постоянна практика на ВКС – решение № 61 от 01.03.2016г. по гр.д .№ 4578/2015г. но ВКС, ГК, IV г.о., според което материалноправната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД - "знание за увреждането" у ответника-приобретател по атакувания с иска по чл. 135 от ЗЗД възмезден вещно-прехвърлителен договор, има субективен характер и е в тежест на доказване за ищеца. Именно предвид този неин субективен характер ищецът, който следва да проведе пълно главно доказване на тази материалноправна предпоставка, много рядко разполага с преки доказателства за обстоятелството, дали ответникът-приобретател по възмездния вещно-прехвърлителен договор е знаел за увреждането на ищеца. Верига от косвени доказателства, преценени в съвкупност помежду им и/или с други подобни индициращи обстоятелства, установени по делото, биха могли да създадат сигурно убеждение у съда и да обусловят извод, че и двамата ответници са осъзнавали увреждането на ищеца-кредитор при сключването на процесния по иска по чл. 135 от ЗЗД договор. Преценката на такива косвени доказателства и дали те в своята съвкупност са достатъчни за установяването на главния доказателствен факт, в случая - знанието за увреждане по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, съдът следва да извършва по свое вътрешно убеждение, предвид конкретиката на всеки отделен случай, съгласно чл. 12 и чл. 235 от ГПК. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с тази практика, като е обсъдил в съвкупност събраните по делото косвени доказателства и е приел, че създават у него сигурно убеждение за наличие на знание у приобретателя за увреждането на кредитора при сключването на процесния договор. Доколко тази преценка е обоснована с оглед конкретните доказателства, събрани по делото, касае правилността на обжалваното решение и не може да бъде обект на проверка в производството по чл.288 ГПК. Решение № 60 от 20.04.2017г. по гр.д. № 3094/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о., на което се позовава касаторът в касационната жалба, е неотносимо, тъй като касае доказване на намерение за увреждане в хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД, какъвто въпрос по настоящото дело не е разглеждан с оглед приетото от въззивния съд, че вземането на ищеца е възникнало преди сключване на увреждащия договор. Неотносимо е и решение № 86 от 30.06.2017г. по гр.д. № 1164/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., тъй като е постановено в хипотеза на приложена презумпция по чл.135, ал.2 ЗЗД.

Вторият материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е поставен общо и не е съобразен в конкретните факти по делото. В настоящия случай въззивният съд е взел предвид представените по делото влезли в сила решения, с които дружеството – прехвърлител е осъдено да заплати на ищеца сумата 515 480 лв., представляваща паричната равностойност на притежавания от него дружествен дял при прекратяване участието му в дружеството и съдебни разноски в размер на 36 168 лв., както и сумата 23 529.94 лв., представляваща обезщетение за забава върху горепосочената сума за периода 18.09.2013г. - 31.03.2014г. и съдебни разноски в размер на 2 176.20 лв. и е приел, че вземането на ищеца е ликвидно и изискуемо, поради което са неотносими доводите на касатора относно хипотетичната възможност стойностното изражение на дружествения дял на ищеца към релевантния момент да е отрицателна величина. С мотивите на въззивния съд и конкретните факти по делото не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения материалноправен въпрос.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,