Определение № 1991 от 17.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2529/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. В. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 71 от 12.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 545/2024 г. на Монтанския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 266 от 03.09.2024 г. по гр. д. № 1580/2022 г. на Ломския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора против С. С. Г. искове с правна квалификация чл. 108 и чл. 109 ЗС – да бъде осъден ответникът да отстъпи собствеността и предаде на ищеца владението върху частта с площ от 10,10 кв. м от собствения на ищеца имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], която част е отразена графично на комбинираната скица към СТЕ, изготвена от в. л. В. В., и се намира между зелената линия, образувана от т. 9, т. 10 и т. 11 и линията на кадастралната граница, отразена на скицата, издадена от АГКК, а именно ивицата с ширина 0,63 кв. м при т. 9; 0,65 кв. м при т. 10 и 0,26 кв. м. при т. 11, както и да бъде осъден ответникът да премахне за своя сметка портата и оградата в северозападната част за ПИ с идентификатор *** между двата имота. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че по силата на договор за дарение, обективиран в нот. акт № 36/2017 г. ищецът в първоинстанционното произвоство К. К. се легитимира като собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-5/26.01.2009 г. на изп.директор на АГКК, с адм. адрес: [населено място], [улица], с площ от 468 кв. м, а ответникът притежава съседния поземлен имот с идентификатор *** по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 29/2021 г., като прехвърлител и по двата договора е едно и също лице /св. М. Ф./. Спорът между страните е в кой от двата имота се намира ползваната от ответника врата откъм улицата и има ли навлизане чрез изградената между двата имота ограда в имота на ищеца. Анализирайки събраните по делото доказателства, съдът е приел за установено, че между двата имота винаги е имало ограда, която е строена преди 1991 г. Тази ограда е поставена от предишните собственици, като преди е била от дъски, а сега е с циментова основа и мрежа, но не е местена. Вратата също е направена преди повече от 20 г., в началото дървена, а след това метална, като винаги от нея се е влизало в двора на ответника. Съгласно заключенията на вещите лица по приетите по делото две експертизи площите на имотите по двете кадастрални скици и по кадастралните данни са идентични. Установената площ съответства на площта и на двата имота съгласно документите за собственост. По кадастралната карта имот № * изцяло е навлязъл в имот № *, като според вещите лица е налице грешка в кадастралната карта от 2009 г., тъй като при нейното изготвяне и одобряване не са взети предвид нито съществуващото на място фактическо положение, в частност съществуващата ограда, която да се отрази като кадастрална граница, нито действащият към този момент и понастоящем регулационен план от 1991 г. При лицето на имотите границите на място и границите по РП съвпадат, като тръгват от една точка. Това, което трябва да е по кадастрална карта, и това, което е по РП, се различават с 98 см. По средата разликата е 76 см, а в дъното е почти 120 см. Според РП и КК ПИ с идентификатор *** навлиза в ПИ с идентификатор ***. Съгласно регулационния план ПИ с идентификатор *** трябва да има лице – точно тези 98 см, които са предвидени за лице, където да има вход към ПИ с идентификатор ***, и затова в началото има съвпадение с фактическото положение. По кадастрална карта е обратното, като е заснето плътно до сградата. Съгласно регулационния план ПИ *** навлиза в ПИ *** в началото, откъм улицата, и обратно – ПИ с идентификатор *** навлиза в ПИ с идентификатор *** в дъното. Ако се гледа само кадастралната карта, ПИ с идентификатор *** навлиза в ПИ с идентификатор ***. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че заснемането на имотите в кадастралната карта не според границите на правото на собственост няма за последица промени в това право. Такова действие нямат и плановете, одобрени при действието на ЗУТ, при възприетия от този закон принцип за ненамеса на администрацията в правото на собственост върху поземлените имоти. Урегулирането на имотите е свързано само с устройствения им режим, като вътрешните регулационни линии следват имотните граници - чл. 17, ал. 1 ЗУТ. Да се запази невярното отразяване на границите без взаимното съгласие на заинтересуваните собственици, означава да се придаде на подробния устройствен план отчуждително действие занапред, каквото по ЗУТ той няма. Затова, ако в производството по иск за собственост се констатира непълнота или грешка в кадастралната карта, те следва да се съобразят при произнасянето на съда, въпреки че претендираната от ищеца част представлява по плана реална част от урегулирания поземлен имот на ответника, като се извърши преценка дали кадастралната карта отразява вярно границите на имота. Съгласно § 5, ал. 1 ПЗР на ЗКИР регулационните линии по приложен дворищнорегулационен план се отразяват в кадастралната карта като имотни граници на поземления имот. Затова в производството по иск за собственост подлежи на изследване положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има прилагане на регулацията по тях, което би обусловило трансформиране на регулационните граници в имотни. От установеното следва да се направи извод дали има несъответствия между отразеното в одобрената кадастралната карта и действително притежаваното от ищеца право на собственост /ТР № 8 /2014 г. на ОСГК на ВКС/. Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че е налице грешка в кадастралната карта, но не и твърденията на ищеца за право на собственост върху процесните части от имота, както и че и ЗТСУ и ЗУТ установяват правилото, че в урегулираните територии всеки собственик на имот притежава правото на собственост в рамките, очертани от регулационния план. По тези съображения искът по чл. 108 ЗС е приет за неоснователен. По отношение на иска по чл. 109 ЗС са изложени съображения, че той е на разположение на собственика с оглед защита правото му на собственост от неоснователни действия или създадени състояния, които му пречат да упражнява пълноценно правото си на собственост. Основателността на иска по чл. 109 ЗС предпоставя установяване на две предпоставки - че ищецът е собственик, както и че ответникът извършва действия или поддържа състояния, с които създава пречки, недаващи възможност на собственика да ползва имота си според предназначението му. Прието е, че в случая ищецът не е доказал, че оградата и вратата са построени в неговия имот. Самата ограда нито е незаконно построена, нито пречи на ищеца да ползва имота си – напротив, по делото е установено, че той и предишният собственик на имота на ответника са я изградили заедно. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а именно ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, т. 3, ТР № 1/2001 г. на ОСГК, т. 12, ТР № 8/2014 г. на ОСГК, т. 4, както и с решение № 102 от 18.06.2019 г. по гр. д. № 2251/2018 г., I г. о., решение № 89 от 30.09.2020 г. по гр. д. № 3827/2019 г., IV г. о., и решение № 97 от 02.05.2019 г. по гр. д. № 3457/2018 г. на IV г. о., но конкретен въпрос не е формулиран. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: „Възможно ли е съдът да отнеме от едно лице (първо лице) правото му на собственост на идеални части от поземлен имот или на реално обособени идеални части от този поземлен имот, като това първо лице е заплатило целия поземлен имот, за което има нотариален акт за собственост, в който поземлен имот са включени тези части и да ги даде/постанови в собственост на друго лице, което друго лице не е заплатило тези части, няма нотариален акт за тях, т.е. другото лице да ги получи безвъзмездно, с което първото лице обеднява за сметка на другото лице, т.е. второто лице се обогатява за сметка на първото лице“. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес формулирането на правния въпрос е задължение на касатора, като този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни и конкретизира този въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не са налице, тъй като касаторът не е формулирал правен въпрос, който според него е решен в противоречие с цитираната задължителна и незадължителна практика на ВКС, а вместо това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са направени общи оплаквания за неправилност на постановеното решение, които не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Наред с това изводите на съда не са в противоречие със сочената от него практика на ВКС. По отношение на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се отбележи, че поставеният въпрос е формулиран според защитната теза на касатора и не кореспондира на данните по делото и на решаващите изводи на въззивния съд, посочени по-горе, поради което този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Отделно от това не са изложени и никакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, а именно за обосноваване на значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които в случая не са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не е налице и релевираното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като предпоставят обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 1500 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 766,94 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,