Определение № 4031 от 02.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1196/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. М. Г., чрез пълномощника му, срещу решение № 217 от 31.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 464/2024 г. по описа на Окръжен съд - Ловеч, с което първоинстанционното решение № 101/28.05.2024 г., постановено по гр. д. № 370/2023 г. по описа на Районен съд – Троян, е обезсилено в частта, в която e отхвърлен иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на законна лихва върху сумата от 8000 лева, считано от 10.09.2017 г. до 29.12.2021 г., и е отменено в частта, в която е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от М. С. Й. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД във вр. с чл. 265, ал. 2 ЗЗД за осъждане на Г. М. Г. да заплати сумата от 5602,20 лв., дължима на отпаднало основание поради разваляне на договор от юли 2017 г. за извършване на ремонтни дейности в къща, собственост на ищеца, находяща се в [населено място], като вместо това искът е уважен и касаторът е осъден да заплати сумата от 5 602, 20 лв. на ищцата. В останалата отхвърлителна част решението на Районен съд-Троян е потвърдено.

В касационната жалба е посочено, че въззивното решение се обжалва в частите му, с които е отменено първоинстанционното решение и ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от 5 602,20 лв., както и в съответната част за разноските. Поддържа се твърдение за наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Навежда се оплакване, че съдът не е обсъдил всички доводи и възражения на страните, както и не е извършил преценка на събраните доказателства поотделно и в съвкупност. Оспорва се като неправилен извода на съда относно обема на уговорените между страните строително-ремонтни дейности.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните два процесуалноправни въпроса:

1. „Трябва ли въззивният съд в своето решение точно и ясно да посочи върху кои доказателства основава приетата от него за установена фактическа обстановка?“ и

2. „Трябва ли въззивният съд в своето решение да обсъди и съобрази всички относими доказателства по делото и да отговори на всички доводи и възражения на страните?“.

Твърди се наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е посочена и конкретна съдебна практика, на която, според касатора, изводите на въззивната инстанция противоречат. Поддържа се още, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от М. С. Й., в който се поддържа, че въззивното решение е правилно и законосъобразно, както и че не са налице основания за допускането му до касационно обжалване.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК.

Въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за сумата 7 762,51 лв., /до който размер ищцата е поддържала иска си пред въззивната инстанция/, представляваща заплатена на отпаднало основание поради разваляне на сключен с ответника договор за изработка от юли 2017 г. От твърденията и изявления на страните, поддържани в хода на процеса, съдът е приел за безспорно, че между страните е бил сключен валиден договор за изработка – в устна форма и с предмет ремонт-реставрация на сграда, собственост на ищцата, в [населено място], по силата на който ищцата е била възложител, а ответникът – изпълнител. Приел е, че по делото страните не са спорили, че договорът е бил развален след 06.08.2017 г. Констатирал е, че ищцата е доказала, че е извършила банков превод в полза на ответника на обща стойност 5050 евро. Въззивният съд е определил, че основният спорен въпрос касае обема на договорените между страните СМР и действително извършените от ответника дейности. От приетата по делото техническа експертиза, съдът е приел, че общата стойност на извършените СМР, признати и от самия ответник в депозирания от него отговор, възлиза на 2 160,31 лв. Аргументирал се е, че действително извършените ремонтни дейности се потвърждавали и от свидетелските показания на свидетелите Н., В., И., С. и М., които е преценил като конкретни, точни и възпроизвеждащи непосредствените им впечатления от ремонти на къщата. Съдът изрично е посочил, че не приема за дължими разходите за демонтаж на дюшеме с пълнеж на първи надземен етаж на стойност 215.18 лв., сваляне на стара мазилка от вътрешни и външни стени на стойност 1272.41 лв., както и за транспортни и дневни разходи за двама работници на обекта за две седмици на стойност 2 356.33 лв. Във връзка с последното се е аргументирал, че в хода на производството не са били представени доказателства от ответника, който носи доказателствената тежест за това, че страните са договорили заплащане на транспортни разходи и дневно възнаграждение на други работници, които са участвали в ремонта, независимо, че от свидетелските показания е било установено, че двама работници действително са били на обекта за период от две седмици. Посочил е, че с оглед характера на сключения договор, изпълнителят се е задължил да постигне определен трудов резултат – извършване на определени СМР, като начинът, по който ще го направи, не е елемент от облигационната връзка, поради което ищцата не следва да заплаща възнаграждения и да поема разходите му във връзка с наетите от него работници. По отношение на сумите от 215.18 лв. и 1272.41 лв. е посочил, че ищцата още в исковата молба е поддържала, че признава извършването на тези ремонтни дейности и не ги претендира, поради което ги е приспаднала от преведената сума, в резултат на което претендира остатъка.

В заключение съдът е направил извод, че сумата получена от ответника над 2160,30 лв. до пълния поддържан размер на претенцията от ищцата, а именно 7 762,51 лв., тоест сумата в размер на 5 602,20 лв. е недължима, като дадена на отпаднало основание /след развалянето на договора/, поради което ответникът дължи връщането ѝ и искът следва да бъде уважен до този размер.

Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения:

Не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по двата поставени въпроса. Съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК съдът основава решението си върху установените по делото обстоятелства и върху закона, като излага своите изводи в мотивите към решението. В мотивите към решението съдът следва да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните си изводи – така чл. 236, ал. 2 ГПК. В настоящия случай въззивният съд е изпълнил задълженията си съобразно закона и съдебната практика, включително и посочената от касатора. Изложил е собствени мотиви, които са пълни и ясни - изяснил е кои релевантни за спора факти приема за установени и кои не, изследвал е възраженията и доводите на страните, включително е обърнал изрично внимание на насрещните им твърдения и признания на обстоятелства във връзка с обема на действително извършените СМР и е изложил съображения по всички относими към решаването на спора по същество въпроси. Обсъдил е в съвкупност и поотделно събрания доказателствен материал – свидетелски показания и експертно заключение - и въз основа на него е посочил ясно и точно до какви правни заключения е стигнал. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с правните изводи на въззивния съд за частична основателност на претенцията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД не сочи на основание за допускане на касационно обжалване. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи.

Не се установява обжалваното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационния контрол. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Следва да се посочи, че очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване, в каквато насока са твърденията на касатора в представеното изложение. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

В заключение, въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, поради липса на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

С оглед изхода на делото и направеното в депозирания отговор изрично искане в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени направените разноски. Доколкото обаче не е представен нито договор за правна защита и съдействие, установяващ уговаряне на възнаграждение за представителство пред касационната инстанция, нито са представени други доказателства за реалното заплащане на адвокатско възнаграждение, то искането не следва да бъде уважено.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение