Определение № 3140 от 20.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4746/2023 г.

Образувано е по касационна жалба на В. В. В., чрез адв. Ем. С., срещу Решение № 923 от 21.07.2023 г. по в. гр. д. № 1095/2023 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено Решение № 260023/28.02.2023 г., постановено по гр. д. № 7030/2020 г. по описа на РС - Варна, 14 състав. С първоинстанционното решение В. В. В. е осъден да заплати на С. А. А. сумата от 15 015 лева, представляваща припадащата се част от задължението на ответника, платено в полза на кредитора „Банка ДСК“ ЕАД по Договор за кредит от 19.04.2017 г., сключен между банката кредитор и „Био вода“ ООД, ЕИК:[ЕИК] – кредитополучател, обезпечен с поръчителството на страните по делото С. А. и В. В. по Договор за поръчителство от 19.04.2017 г., ведно със законната лихва от подаване на молбата – 26.06.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 145 от ЗЗД. С първоинстанционното решение е отхвърлено заявеното от В. В. срещу С. А. възражение за прихващане на основание чл. 103 от ЗЗД със сумата от 15 786,74 лева, представляваща половината от заплатените от него суми в качеството на солидарен длъжник по Договор за кредит между „Банка ДСК“ ЕАД и „Био вода“ ООД, ЕИК:[ЕИК], от 15.03.2016 г. и Договор за поръчителство от 15.03.2016 година.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, позовавайки се на очевидна неправилност.

Ответникът по касационната жалба С. А. А. е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните по спора са съдружници и управители в „Био вода“ ООД, ЕИК:[ЕИК]. Въз основа на договор за кредит от 19.04.2017 г. и Анекс № 1/03.05.2018 г. „Банка ДСК“ ЕАД (банката) предоставило на „Био вода“ ООД кредит в размер на 30 000 лева за срок от 2 години за рефинансиране на кредит, отпуснат на „Био вода“ ООД по договор за кредит със същата банка от 15.03.2016 г., а остатъкът – за оборотни средства (съгласно чл. 1 от договора от 19.04.2017 г). Съгласно чл. 8 от договора обслужващата кредита разплащателна сметка била № [банкова сметка]. В деня на сключване на договора за кредит между банката, от една страна, и С. А. А. и В. В. В., от друга, бил сключен договор за поръчителство, с който поръчителите А. и В. се задължили спрямо банката за изпълнение на задълженията на „Био вода“ ООД по договор за кредит от 19.04.2017 година. Действието на договора за поръчителство било продължено до 19.04.2019г. с изрична договореност между страните от 03.05.2018 година. На 19.04.2019 г. ищецът С. А. А. наредил от собствената си сметка [банкова сметка] с две нареждания за кредитен превод суми в размер на 15 030 лева и 15 000 лева в полза на „Био вода“ ООД по обслужващата договора за кредит от 19.04.2017 г. сметка № [банкова сметка], като в основание за плащане посочил „погасяване като поръчител на кредит на „Био вода“ ООД от 19.04.2017г.“

Размерът на кредита, отпуснат от същата банка на „Био вода“ ООД на 15.03.2016 г., бил 19000 лева и краен срок на погасяване 15.03.2018 година. Средствата по кредита били предоставени по разплащателна сметка на кредитополучателя № [банкова сметка] – същата, по която бил обслужван и кредитът от 19.04.2017 година. Вземането и по този договор от 15.03.2016 г. било обезпечено с договор за поръчителство от 15.03.2016 г., сключен между С. А. А. и В. В. В. в качеството на поръчители и „Банка ДСК“ ЕАД в качеството на кредитор.

Въз основа на заключението към съдебно-счетоводната експертиза, изслушано в производството пред районния съд, въззивният съд приел, че сумата от 30 000 лева по договора за кредит от 19.04.2017 г. била усвоена от кредитополучателя на 24.04.2017 г. по сметка № [банкова сметка]. Към 19.04.2019 г. задължението е било в размер на 30 033,75 лева (30 000 лева – главница, и 33,75 лева – лихва) и същото било погасено със средства от два броя банкови превода от 19.04.2019 г., извършени от личната сметка на ищеца С. А. по разплащателната сметка на „Био вода“ ООД в „Банка ДСК“ ЕАД със сумите 15 030 лева и 15 000 лева. Главницата от 19 000 лева по договора за кредит от 15.03.2016 г. била усвоена по сметка № [банкова сметка], а към 19.04.2017 г. по него била погасена чрез плащания главница в размер на 9 913,08 лева. Дължимият остатък възлизал на 9 122,06 лева (9 085,92 лева – главница, и 35,14 лева – лихва). Сумата от 9 122,06 лева била погасена (рефинансирана) с част от сумата, отпусната с договора за кредит от 19.04.2017 година. По сметката на „Био вода“ ООД № [банкова сметка] В. В. направил преводи общо в размер на 19 500 лева с посочено основание „захранване“, от които 10 903,50 лева (9 913,08 лева – главница, 279,13 лева – такси, и 711,29 лева – лихви) били погашения по договора за кредит от 2016 година. По левовата сметка на „Био вода“ ООД постъпвали и суми от други източници, поради което категоричен извод кои точно постъпления са извършвани за погасявания на задълженията по кредита било невъзможно да се обоснове. Ответникът по исковете В. внасял суми и по сметката в USA на „Био вода“ ООД, но от нея погашения по процесните договори за кредит не били извършвани. Общият размер на направените вноски от ищеца С. А. по сметката на „Био вода“ ООД № [банкова сметка] бил 30 785 лева, от които с 30 279, 33 лева било погасено задължение по договор за кредит от 2017 г. (30 000 лева – главница, и 279,33 лева – лихви). От устните разяснения на вещото лице в съдебно заседание въззивният съд установил, че през левовата банкова сметка на „Био вода“ ООД в „Банка ДСК“ ЕАД преминавали плащания на дружеството с различно основание (фирмени разходи), в това число от нея автоматично със служебно инкасо банката изтегляла на падежа дължимите суми по кредитите. Кредитите били обслужвани само от левовата сметка на дружеството, а сметката в щатски долари била използвана само във връзка с дейността на дружеството.

Съдът приел, че след като сумите били наредени от личната сметка на ищеца А. и в тях било посочено основание „погасяване като поръчител на кредит на „Био вода“ ООД от 19.04.2017г.“, логично следвал изводът, че с тях било извършено плащане на задължението на дружеството кредитополучател с лични средства на поръчителя ищец С. А.. Възраженията на ответника, че преводите от 19.04.2019 г. били извършени със средства на самото дружество и били наредени от ищеца в качеството му на управител на „Био вода“ ООД, а не в лично такова, съдът приел за недоказани. С извършеното на 19.04.2019 г. плащане на задължението на кредитополучателя „Био вода“ ООД по договора за кредит от 19.04.2017 г. въззивният съд счел, че поръчителят С. А. погасил изцяло обезпечения дълг, в резултат на което се суброгирал в правата на кредитора и в негова полза възникнало валидно вземане срещу другия поръчител (ответник по иска) за половината от платеното.

След като обосновал извод за основателност на претенцията на ищца, въззивният съд намерил правопогасяващото възражение на ответника за прихващане с негово насрещно вземане в размер на 15 786,74 лева – сбор от извършени плащания на задължения на „Био вода“ ООД по договорите за кредит с „Банка ДСК“ ЕАД от 15.03.2016 г. и от 19.04.2017 г. в качеството му на поръчител - за неоснователно. Възражението на ответника, че двата договора за кредит били източник на едно правоотношение, възникнало през 2016 г. и продължено с договора от 2017 г., въззивният съд приел за неоснователно, мотивирайки се, че макар и сключени между едни и същи страни и с почти идентични клаузи, двата договора за кредит (от 15.03.2016 г. и от 19.04.2017 г.) били източник на самостоятелни правоотношения. Обстоятелството, че част от сумата по кредита от 2017 г. послужила за погасяване на кредитното задължение по договора от 2016 г. не променяло този извод, доколкото самото рефинансиране по същността си предполагало съществуването на повече от едно кредитно правоотношение. Въззивният съд намерил за недоказано, че наредените от ответника касатор парични преводи в общ размер от 31 573,48 по сметките на дружеството „Био вода“ ООД – левова и в щатски долари, в периода от 13.04.2016 г. до 09.07.2018 г. представлява плащане, извършено от ответника в лично качество като поръчител по договорите за кредит от 2016 г. и от 2017 година. Посочил е, че съгласно заключението към приетата съдебно-счетоводна експертиза сметката на дружеството в щатски долари не е обслужвала договорите за кредит и плащанията по нея не са погасявали кредитните задължения, поради което сумата в размер на общо 28 663,79 лева, внесена от ответника В. В. по сметката в USA, не е заплатена в качеството му на поръчител. Вноските, направени от ответника по сметката в лева в „Банка ДСК“ ЕАД с № [банкова сметка] в общ размер на 19 500 лева, били с вписано основание „захранване“, от което извод, че плащанията са извършени от поръчител също било невъзможно да се обоснове. Въззивният съд приел за недоказано чия била собствеността върху парите, с които била захранвана фирмената сметка – лични на ответника В. или пък собственост на самото дружество, реализирани от дейността му. По тези съображения окръжният съд отхвърлил възражението за прихващане.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Как следва да се тълкуват два идентични договора между банката и задълженото лице, сключени в две последователни години, от които е видно, че се извършва преструктуриране на дълга по първоначалния договор, като единствената разлика е в размера на отпуснатата сума поради обстоятелството, че с част от нея се погасява заемната сума по предходния договор, и намира ли чл. 20 ЗЗД приложение за установяване на обстоятелството, че възникналите разчети между спорещите поръчители почиват на едно и също правоотношение?";

2. „Длъжен ли е съдът да уважи възражение за прихващане, когато от материалите по делото се установява, че от ответника като вносител са постъпили суми по банковите сметки, обслужващи текущ банков кредит, с част от които е извършено погасяване, и може ли да отхвърли възражението единствено поради обстоятелството, че в основание на вносната бележка е вписано „захранване на сметка“, а не „погасяване на кредит от поръчител“, и следва ли само от обстоятелството, че другият поръчител е наредил дължимите по кредита вноски от своя лична банкова сметка да се счита за доказано, че той е направил това с лични средства, а не със средства от касата на задълженото дружество?";

3. „Следва ли въззивният съд да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали за извършат пред първата инстанция поради непълнота и неточност на доклада и дадените указания, и ако не е сторил това, има ли право да формира вътрешно убеждение, че страната не е посочила доказателства, които биха установили факти и обстоятелства, опровергаващи представените от другата страна частни свидетелстващи документи?“;

4. „Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства или да укаже на страната, че не сочи такива, ако несъбирането им от първоинстанционния съд е оставило делото неизяснено от фактическа страна или е довело до необоснованост на фактическите изводи, или ако тяхното събиране е необходимо за служебно прилагане на императивна материалноправна норма, и ако не е сторил това, може ли да се позовава в мотивите си, че страната не е доказала твърденията си?“;

5. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и да изложи собствени прави и фактически изводи?“

6. „Следва ли страната да установява отрицателни факти или да установява косвени положителни факти, касаещи спорното правоотношение, когато това не й е указано нито в първата, нито във въззивната инстанция, а въззивният съд е формирал мотиви, почиващи на този „пропуск“?“;

7. „Може ли съдът да позове решението си единствено на база приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза без да взема под внимание останалите събрани доказателства?“;

8. „Може ли въззивният съд да тълкува неравнопоставено качество на управител на дружество, длъжник по банков кредит, на двете спорещи страни, всяка от тях поръчител като физическо лице по договор за банков кредит, като възприеме, че средствата на ищеца са лични, само защото са тръгнали от личната му банкова сметка с основание „погасяване на кредит като поръчител“, а тези на ответника не са негови лични (с презумпция, че са дружествени), само защото същият регулярно ги е внасял като физическо лице по банкови сметки на дружеството, обслужващи и обезпечаващи кредита, с основание във вносната бележка „захранване“, и доколко вписаното в платежния документ основание обективира действителната воля на вносителя в случай, че същият няма други отношения с кредитиращата банка, освен по договор за поръчителство?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че първите седем въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС – Решение № 175 от 25.02.2016 г. по т. д. № 2602/2014 г. на II ТО, Решение № 96 от 22.08.2022 г. по гр. д. № 2007/2021 г. на IV ГО (по първия въпрос), ТР № 2/2020 от 18.03.2022 г. на ОСГТК, Решение № 50030 от 10.05.2023 г. по т. д. № 2708/2021 г. на I ТО, Решение № 50160 от 13.02.2023 г. по т. д. № 1391/2021 г. на II ТО (по втори въпрос), ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОКГТК (по трети, четвърти и шести въпрос), Решение № 76/16.05.2017 г. по гр. д. № 2926/2016 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 298/28.04.2010 г. по гр. д. № 3973/2008 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 392/10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на ВКС, I ГО, Решение № 68/22.02.2012 г. по гр. д. № 748/2011 г. на ВКС, II ГО, Решение № 50169/02.12.2022 г. по гр. д. № 2939/2021 г. на III ГО, Решение № 50183/14.07.2023 г. по гр. д. № 2161/2021 г. на I ГО, Решение № 56/21.07.2022 г. по т. д. № 400/2021 г. на II ТО (по пети въпрос), ТР № 6/2013 от 15.07.2014 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГК, ТР № 1/2014 от 02.04.2014 г. по т. д. № 1/2014 г. на ОСГТК (по шести въпрос) и Решение № 117/22.01.2022 г. по т. д. № 1409/2019 г. на I ТО (по седми въпрос).

По осми въпрос се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че произнасянето на ВКС би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото.

Първият от поставените въпроси не е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд. Той е свързан с оплакванията в касационнана жалба за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния закон и за необоснованост. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът е приел, че източниците на облигационни правоотношения между „Банка ДСК“ ЕАД и „Био вода“ ООД са два, а не един – договорът от 2016 г. и договорът от 2017 г., всеки от които, обезпечен с договор за поръчителство между банката и страните по спора. Поради отсъствие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно обсъждането налице ли е допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е обуславящ и вторият от въпросите, който не е отнесен към тълкуване на конкретна правна норма. По начина, по който е формулиран, той съдържа оплакване, че въззивният съд е счел възражението за прихващане за неоснователно, позовавайки се на вписаните основания в платежните документи, с които ответникът е нареждал плащания. Решението на въззивния съд съдържа анализ на всички събрани доказателства. Дали приетото от въззивния съд действително се подкрепя от събраните доказателства в настоящото производство не може да се провери, тъй като във фазата по селекция на касационните жалби е недопустимо Върховният касационен съд да разглежда касационните оплаквания по чл. 281 ГПК (т. 1 ТР № 1/09.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС). Изложеното изключва общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Въпроси трети, четвърти и шести също не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото нито във въззивната жалба, нито в отговора на въззивната жалба, са въведени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада на делото, за да възникне задължение за въззивния съд да ги отстрани – арг. от т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът е основал тези процесуалноправни въпроси изцяло на съдържащите се в жалбата и възпроизведени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения. Изводът на въззивния съд, че не е доказано възражението за прихващане, е основан на съдържанието на платежните нареждания и заключението към съдебно-счетоводната експертиза и не съдържа констатация за непълнота на ангажираните от ответника доказателства или за необходимост от попълване на делото с доказателства, установяващи фактическите му доводи. Въззивният съд не е изисквал от ответника - управител на дружеството кредитополучател - да доказва отрицателни факти, а съобразно възприетото от него съдържание на платежните документи и заключението към съдебно-счетоводната експертиза е приел, че наредените от ответника плащания не са извършени в качеството му на поръчител. Поставените от касатора процесуалноправни въпроси са насочени към оспорване на правилността на изводите, до които е достигнал съдът. Поради несъответствие на въпросите с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК касационно обжалване по тях не може да се допусне.

Въпрос пети и седми, имплицитно включен във въпрос пети, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства от значение за делото и всички доводи и възражения на страните, както и да формулира собствени мотиви по тях, са обуславящи изхода на спора, но не се установява соченото противоречие със съдебната практика. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е обсъдил всички възражения, въведени от страните, като е отчел всички релевантни за спора факти, установими от доказателствата по делото. В този смисъл въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите и възраженията на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Последният от поставените въпроси не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е поставен във връзка с тълкуване на конкретна правна норма. Този въпрос е насочен само към оспорване на правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд, поради което касационно обжалване по него не може да се допусне.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

В обобщение – касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на ответника по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1 400 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,