Определение № 575 от 09.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3896/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Св. Влад“ ЕООД, чрез пълномощника му адв. Х. Р., против определение № 1581 от 28. 06. 2023 г. по гр. д. № 1534/2023 г. на ОС - Пловдив, потвърждаващо определение № 4723 от 24. 04. 2023 г. по гр. д. № 1639/2021 г. на РС – Пловдив, с което е прекратено като недопустимо, на основание чл. 130 ГПК, исковото производство, образувано по предявен от „Св. Влад“ ЕООД против И. С. Н., З. Г. Н. и М. Н. М. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване владението върху едноетажна еднофамилна жилищна сграда с площ от 65 кв.м., с идентификатор ***, и сграда с площ от 29 кв.м., с идентификатор ***по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място]. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за разглеждане на предявените искове. Подаден е отговор на частната касационна жалба от ответниците З. Г. Н. и М. Н. М., в който са развити съображения за неоснователност на същата и законосъобразност на обжалваното определение. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Частната жалба е допустима – подадена е от лице имащо право на жалба, в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съответства на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК. Не са налице основания по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното определение. За да потвърди първоинстанционното определение въззивният съд е приел, че по отношение на ответника И. С. Н. исковото производство е недопустимо, тъй като исковата молба е подадена на 29. 01. 2021 г., след смъртта на лицето, настъпила на 10. 03. 2020 г., и с оглед разясненията, дадени в точка 2 от ТР № 1/09. 07. 2019 г. по т.д. № 1/2017 г. на ВКС, ОСГТК, според които липсата на правосубектна страна към завеждане на делото води до липса на валидно възникнало процесуално правоотношение, недопустимост на процеса и невъзможност за приложение на чл. 227 ГПК. Достигнал е до извод за недопустимост и на исковете на „Св. Влад“ ЕООД срещу ответниците З. Г. Н. и М. Н. М.. В тази връзка е прието, че спорният имот е бил собственост на „Св. Влад“ ЕООД, длъжник по изпълнително дело № 8306/2015 г. по описа на ТД на НАП – Бургас, изнесен е на публична продан и продаден на И. С. Н., през време на брака му със З. Г. Н., по предвидения в чл. 258 ДОПК специален ред за продажба на съсобствени вещи за задължение на някои от съсобствениците (чрез предлагането му на съсобственика недлъжник за изкупуване в 30 - дневен срок), като с нотариален акт от 13. 03. 2018 г. имотът е продаден от И. и З. Н. на М. М.. Прието е, че исковите претенции се основават на твърдения за незаконосъобразност на проведената публична продан и на издаденото по реда на чл. 258 ДОПК възлагателно постановление, но ищецът е изчерпал предвидения ред за обжалване законосъобразността на публичната продан по реда на чл. 268 ДОПК, тъй като с окончателно решение от 22. 01. 2019 г. по адм.д. № 1762/2018 г. на Административен съд – Бургас жалбата му срещу възлагателното постановление е оставена без уважение. Поради това и разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ГПК е неприложима. Прието е, че съгласно разпоредбите на чл. 239, ал. 2 и чл. 246, ал. 8 ДОПК купувачът е станал собственик на продадената недвижима вещ, дори и длъжникът да не е бил собственик на същата, тъй като до изтичане на една година от обнародването в „Държавен вестник“ на постановлението за възлагане, не е предявен иск за собственост, както и че прехвърлителното вещноправно действие на постановлението за възлагане е настъпило от датата на постановлението, което се е стабилизирало след изтичане на едногодишния срок по чл. 239, ал. 2 ДОПК. Прието е, че ищецът не е трето лице, чието право е засегнато от изпълнението, по смисъла на чл. 269 ДОПК, за да претендира, че е действителен собственик на имота, възложен на ответника И. Н. по реда на чл. 258 ДОПК. В частната касационна жалба, съдържаща и изложение на основанията по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, е поставен въпросът: „Допустимо ли е исково производство в хипотезата, при която един от посочените в исковата молба ответници е починал преди предявяването на иска, по отношение на останалите ответници“. Твърди се разрешаването му в противоречие с определение № 436 от 28. 09. 2010 г. по ч. гр. д. № 313/2010 г. на ВКС и решение № 51 от 02. 02. 1995 г. по гр. д. № 2197/1993 г. на ВКС, 4 г.о. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по така поставения въпрос, тъй като същият няма връзка с изводите на въззивния съд, съдържащи се в мотивите към обжалваното определение, в частта им относно преценката за допустимост на иска срещу ответниците З. Н. и М. М.. Искът по чл. 108 ЗС по отношение на посочените лица е приет за недопустим не поради недопустимост на иска по отношение на починалия преди предявяването му ответник И. Н., а поради изчерпан ред на ищеца за защита срещу постановеното по реда на чл. 258 ДОПК възлагателно постановление в полза на И. Н.. Поради изложеното и с оглед разясненията, дадени в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК, т. 1, въпросът не покрива изискванията на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд в частта им, касаещи допустимостта на исковете срещу З. Н. и М. М., и отговорът на същия не би повлиял на изхода на делото в частта му по иска по чл. 108 ЗС срещу посочените ответници. С оглед на горното, не следва да се обсъжда наличие на специалните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 ГПК. В останалата част частната жалба съдържа множество оплаквания за неправилност на въззивното определение, но не е формулиран друг правен въпрос, освен посочения по-горе. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд може само да уточни и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК. Обжалваното определението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се осъществява само в случай на допускане до касационно обжалване на определението. В случая обжалваното определение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, тъй като изводите на въззивния съд съответстват на събраните доказателства и не противоречат на правилата на формалната логика. Посочените в изложението пороци на решението, представляващи оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, дори и да съществуват, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта, изводима от съдържанието му. Изложените в частната жалба множество оплаквания за неправилност на въззивното определение не следва да се обсъждат, тъй като във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо извършване преценка правилността на въззивното определение и основателността на частната касационна жалба. С оглед изхода на делото, жалбоподателят „Св. Влад“ ЕООД следва да бъде осъден да заплати на адв. С. К., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 11 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, сумата 400 лв. възнаграждение за изготвяне на отговор на подадената частна жалба, като пълномощник на ответниците З. Г. Н. и М. Н. М.. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,