Определение № 3991 от 22.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2988/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. Г. С., чрез адв. Г. Г., срещу определение № 333/29.04.2026 г. по възз. ч. гр. д. № 170/2026 г. на Окръжен съд – Ловеч, с което е потвърдено определение № 37/15.01.2026 г. по гр. д. № 352/2023 г. на Районен съд – Ловеч, с което на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е върната исковата молба на жалбоподателя и е прекратено производството по делото. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно и се иска отмяната му. В изложението си за допускане на касационното обжалване КОНПИ се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1) „Счита ли се, че отказът от дължимо произнасяне по ТР 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ВКС за нищожност на нотариален акт за част от България е акт на уронване престижа на съдебната власт и акт, с който се неглижира националната сигурност на територията на българите“; 2) „Следва ли магистрати за неизпълнение на задължение, произтичащо от ТР на ВКС, да бъдат дисциплинирно наказани, в какъв размер и по кой начин“; 3) „Какъв е срокът за произнасяне след сезиране за неизпълнено задължение по ТР №1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ВКС“; 4) „След изтичане на срока за дължимо произнасяне за нищожност по ТР №1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ВКС, счита ли се, че непроизнасянето е акт на излизане от функционалния имунитет на магистрат по чл. 132 на Конституцията, респективно попадане под отговорност на чл. 294, ал. 4 на НК, и кой е органът, длъжен да подведе провинил се магистрат под отговорност с обратна сила от датата на информирането за нищожност“. Бланкетно се сочи и нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: Първоинстанционното производство е образувано след постановено на основание чл. 210, ал. 2 ГПК разделяне (с протоколно определение от 10.03.2023 г. по гр. д. № 2173/2018 г. на Районен съд – Ловеч) в отделно производство на подадените от В. С. „възражение с вх. № 262322/28.05.2021 г. за отмяна на съдебни решения чл. 270, ал. 2 ГПК“ и допълващите го - „молба с вх. № 263035/09.07.2021 г. по чл. 270, ал. 2 ГПК на основание чл. 75, ал. 2 ЗН“ и „възражение с вх. № 264031/09.12.2021 г. за нищожност“. Поискано е прогласяване нищожността на решение № 225/ 16.05.2019 г. по гр.д. № 2173/2018 г. на РС – Ловеч, решение № 13/21.01.2020 г. по възз. гр. д. № 510/2019 г. на ОС – Ловеч и определение № 41/01.02.2021 г. по гр. д. № 1808/2020 г. на ВКС, II г. о. Ищецът поддържа, че съдебните актове, чиято нищожност претендира, не отговарят на основното процесуално изискване за валидност, тъй като са постановени от съдилищата „извън пределите на правораздавателната им власт“. Твърди също, че допуснатата от съда делба по гр. д. № 2173/2018 г. на РС – Ловеч е нищожна, поради неучастие на един от съсобствениците (Ц. Ш.), като решението по нищожната делба не е формирало сила на пресъдено нещо и с оглед на това няма пречка да се извърши нова делба с участието на всички съделители. С разпореждане № 745/20.04.2023 г. първоинстанционният съд е оставил без движение исковата молба (озаглавена „възражение за отмяна на съдебни решения чл. 270, ал. 2 ГПК“) и е указал на ищеца в едноседмичен срок от получаване на съобщението да отстрани констатираните нередовности, а именно: да мотивира правния си интерес от предявяване на иск за нищожност на съдебните актове; да посочи пороците, с оглед на които се претендира тяхната нищожност; ответниците по иска и адресите им; да представи доказателства за внесена държавна такса и преписи от исковата молба според броя на ответниците. На страната е съобщено, че при неизпълнение на дадените указания, производството ще бъде прекратено. Разпореждането е връчено лично на ищеца на 22.05.2023 г. Производството по гр. д. № 352/2023 г. на РС – Ловеч два пъти е спирано и впоследствие възобновявано (след отпадане на пречките по чл. 229, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК), като и при двете възобновявания исковата молба е оставяна без движение за отстраняване на нередовностите по разпореждане № 745/20.04.2023 г., съответно – на ищеца са давани указания и нови срокове, в които да поправи тези нередовности. След последното лично връчване (на 13.10.2025 г.) на указанията на съда, ищецът е подал молба, в която е посочил, че са представени „достатъчно доказателства за нищожност на съдебните актове“. С определение № 37/15.01.2026 г. по гр. д. № 352/2023 г. районният съд е приел, че нередовностите на исковата молба не са отстранени и е прекратил производството по делото. Въззивният съд е потвърдил определението на първата инстанция, като е посочил, че само указанията за обосноваване на правен интерес от завеждането на иска са ненадлежни. Останалите дадени от съда указания са в съответствие с процесуалните изисквания на чл.127, ал. 3 т. 2, т. 4 и т. 5, респ. чл. 128, т. 2 и т. 3 ГПК за редовност на исковата молба (чл. 129, ал. 2 ГПК). Посочено е, че в обстоятелствената част ищецът е изложил оплаквания само за неправилност на съдебните актове, но в петитума се претендира прогласяването им за нищожни, т. е. - налице е противоречие между основание и петитум. Липсват изложени фактически твърдения, относими към твърдяната нищожност на двете решения и определението на ВКС. Прието е също, че ищецът не е изпълнил и указанията да посочи лицата, срещу които предявява иска (ответниците) и техните адреси; не са представени необходимия брой преписи от исковата молба (според броя на ответниците), както и липсват доказателства за внесена по сметката на съда държавна такса. В заключение е направен извод, че исковата молба е останала нередовна и правилно е разпоредено връщането й на ищеца и прекратяване на производството по делото - чл. 129, ал. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното определение. Формулираните в изложението въпроси не обуславят селектирането на жалбата – същите са поставени без всякаква връзка с решаващите изводи на въззивната инстанция и са изцяло неотносими. Отделен е въпросът, че те са и съдържателно неясно зададени. Цитираната от касатора задължителна практика – ТР №1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК, няма никаква връзка с настоящия спор. Претенцията на ищеца касае обявяване нищожността на постановени съдебни актове, а тълкувателното решение разрешава правния въпрос в кои случаи и при какви предпоставки съдът е длъжен да следи служебно за нищожността на правни сделки. Очевидно е, че процесуалноправният въпрос за редовността на подадена до съда искова молба няма никаква връзка с предмета на ТР №1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК. Досежно цифровото позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК следва да се посочи, че не се констатира вероятност обжалваното определение да е нищожно или недопустимо, нито е възможно съдебният акт да се оцени като очевидно неправилен. Във фазата по селектиране на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, страната не е аргументирала наличието на такъв тежък порок на определението, който да може да се установи пряко от съдържанието му. Нормите на чл. 127 – чл. 129 ГПК са приложени от въззивния съд според точния им смисъл и съдържание, вложени от законодателя и при съобразяване с установената по приложението им практика на ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение