Определение № 2557 от 21.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 83/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. В. П. и по насрещна касационна жалба на Р. П. К. и Е. Ж. К. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд № 926 от 09.08.2024 г. по гр.д.№ 66/ 2024 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски окръжен съд по гр.д.№ 321/ 2023 г. и по този начин Р. П. К. и Е. Ж. К. са осъдени да заплатят на Г. В. П. по 8 442 евро, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от неизпълнение на сключен между страните комисионен договор от 08.11.2011 г., със законната лихва от 10.02.2024 г., като исковете са отхвърлени за разликата над 8 442 евро, представляващо пълното дължимо обезщетение за претърпени имуществени вреди от неизпълнение на сключен между страните комисионен договор от 8.11.2011 г. до пълния предявен размер от 13 000 евро, а изцяло са отхвърлени исковете за осъждане на всеки от ответниците да заплати на ищеца сумата 1 016,79 лв. представляваща лихва за забава върху главницата за период от 20.07.2021 г. до 10.12.2021 г. и е разпределена отговорността за разноските в производството. Първоначалната жалба е подадена от ищеца Г. П. срещу въззивното решение в частта, в която предявените от него искове са отхвърлени. Искането за допускане на касационен контрол обосновава с твърдения за очевидна неправилност на обжалвания акт поради нелогичност на извода на въззивния съд, че размерът на обезщетението не може да е по-голям от това, което самите ответници са получили. Поддържа, че уговорената престация е била апартамент в натура и че при договарянето никой не е очаквал да се стигне до определяне на парично обезщетение. Затова не можело уговореното плащане на ответниците от трето лице да бъде критерий за размера на обезщетението. Счита също така, че „… направените от въззивния съд изводи стоят в противоречие с еднопосочната практика на ВКС по въпроса …“, без обаче да е формулиран конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Ответниците Р. П. К. и Е. Ж. К. оспорват жалбата на ищеца П., като поддържат, че не е налице очевидна неправилност на обжалвания акт. Определянето на размера на обезщетението било съобразено със закона и с неписаните правила за дейностите по посредничество с недвижими имоти. Във връзка с твърдението на касатора за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС поддържат, че касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, поради което обжалването не следва да бъде допуснато. Излагат и съображения по същество, като поддържат, че въззивното решение не страда от твърдените от ищеца пороци. Ответниците Р. и Е. К. са подали насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, в която претенциите на ищеца са частично уважени. В приложено към жалбата изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК те поставят процесуалноправните въпроси „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба, съгласно нормата на член 269 ГПК?“; „Длъжен ли е въззивният съд да извърши проверка относно нищожността на процесния договор поради невъзможен предмет, ако тази нищожност произтича пряко от сделката и от събраните по делото доказателства?“; и „При оценката относно еквивалентност на насрещните престации, при възражение за нарушение на добрите нрави, следва ли съдът да извърши преценката като вземе предвид обичайните за процесната сделка възнаграждения, базата на която се изчисляват такива възнаграждения и общоприетите неписани правила?“. Ответниците считат, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Ищецът Г. П. не взема становище по насрещната жалба. Съдът намира жалбата на ищеца за допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно, съответно насрещната касационна жалба не подлежи на разглеждане по същество. При мотивиране на обжалваното решение въззивният съд приел за установено, че между страните е действал комисионен договор от 08.11.2011 г. и че с допълнително споразумение към него страните удостоверили, че задълженията на комисионера са изпълнени. Съдът отхвърлил възраженията за нищожност на договора, като посочил, че ответниците са възложили на ищеца - комисионер извършване на конкретни действия, постигане на конкретен резултат и след подписване на договор със строителя, са приели работата за изпълнена. Нито възложената работа, нито договореното възнаграждение противоречали на добрите нрави и морала. С договора ответниците възложили на ищеца да съдейства при сключване на предварителен договор за учредяване на право на строеж върху поземлен имот * от кв.* по плана на [населено място], м... – изток, целия с площ от 2131 кв.м., срещу възнаграждение. Поръчката се смятала за изпълнена когато на ответниците се учреди право на строеж за изграждане в имота им на две жилищни сгради съгласно одобрен архитектурен проект и разрешение за строеж, изграждани поетапно. Комисионерът имал право да получи комисионно възнаграждение в размер на 1,5 от РЗП-то на двете сгради, построени в имота /около 5 000 кв.м./, а възнаграждението следвало да се изплати като апартамент от първата построена сграда не по-късно от два месеца от получаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация. Към този договор било подписано споразумение от 12.12.2011 г., като страните приели, че с подписване на договор за поръчка от 07.12.2011 г. между собствениците на мястото /ответниците по делото/ и строителя „Вием Билдинг“ ЕООД задълженията на комисионера са изпълнени. В т.3 било прието, че при нереализиране на предмета на договора за поръчка с „Вием Билдинг“ ЕООД от 07.12.2011 г. се анулира комисионният договор от 08.11.2011 г. и произтичащите от него задължения на страните. С договора за поръчка от 07.12.2011 г. строителят се задължил да промени предназначението на имота от ПИ в УПИ и да извърши всички необходими действия по придобиване на разрешение за строеж за имота в срок от 18 месеца, след което собствениците се задължили да учредят право на строеж за изграждане на сградите съгласно одобрен архитектурен проект и разрешение на строеж. Срокът за построяване на първата сграда бил 24 месеца от откриване на строителната площадка и изтичал с издаване на акт 15. Обезщетението за собствениците било в тази първа сграда. Изграждането на втората сграда не се обвързвало със срок и било уговорено тя да е изцяло за сметка и в полза на строителя „Вием Билдинг“ ЕООД. Договорено било за собствениците 21 % обезщетение от общата РЗП по окончателно договорените проекти при цена на 1 кв.м. 300 евро. Съдът не възприел доводите на ответниците, че през 2012 г. са подписали нов договор за поръчка и предварителен договор за учредяване право на строеж, със същия строител, поради което договорът за поръчка от 2011 г. бил прекратен. Не се касаело за нов договор, тъй като условията по втория договор за поръчка от 2012 г. били същите, като при първия от 2011 г., с единствена разликата, че бил конкретизиран размерът на възнаграждението, което се плаща на довереника - строител за промяна предназначението на имота, изработване на инвестиционните книжа и издаване на разрешение за строеж /35 000 евро/. Останалите условия били видни от съдържането на предварителния договор за учредяване право на строеж също от 12.10.2012 г. и те съвпадали с посоченото в договора за поръчка от 2011 г. относно предмета на възложеното и относно обезщетението на ответниците. В нотариалния акт, с който било учредено правото на строеж за имотите, били конкретизирани 11 % обезщетение в натура или конкретните имоти получавани от собствениците на дворното място и отделно било предвидено за 10 % от обезщетението, че се изплаща в брой, в 14 дневен срок от извършване изместването на ел.кабелите за средно и високо напрежение. Разликата от около 5 000 евро, по-малко между договорената цена през 2011 г. и тази през 2016 г., платима в брой като обезщетение от 10 % съгласно нотариалния акт, била незначителна. Затова не се касаело за изцяло нов договор, а за конкретизиране на условията по първоначалната поръчка между възложители и строител. Затова и комисионерът, след като възложителите приели писмено, че е изпълнил възложеното, имал право на договореното възнаграждение. Обаче и двата получени от ответниците апартамента били прехвърлени на трети лица и договореното било неизпълняемо. Затова на ищеца се следвало обезщетение в размер на пропуснатото възнаграждение на основание чл.79 вр. чл.82 ЗЗД. По отношение на размера на дължимото съдът посочил, че в разрешението за строеж № 34 от 2018 г. били определени два размера, но относим бил само този, който касаел жилищната площ, тъй като по волята на страните по комисионния договор възнаграждението било уговорено като жилище. Разрешеното РЗП в размер на 3 752,29 кв., касаещо само жилищната площ, отнесено към 1,5 %, съставлявало 56,28 кв.м. жилищна площ. Оценяването на равностойността на тази площ следвало да се извърши не по пазарните цени към момента на въвеждане на сградата в експлоатация, а съобразно приетата стойност на квадратния метър по договора за поръчка от 07.12.2011 г. - 300 евро за 1 кв.м. Същата стойност била посочена и в договора за поръчка от 2012 г. и в предварителния договор и в нотариалния акт за учредено право на строеж от 2016 г. Нямало правна и житейска логика, възнаграждението, респективно обезщетението за неизпълнението му, да е по-голямо по размер от това, което самите възложители щели да получат. Следователно пълния размер на дължимото обезщетение на ищеца възлизало на 16 884 евро, дължими общо от двамата възложители. Отговорността им не била солидарна, а разделна, затова всеки от тях дължал на ищеца по 8 442 евро. По отношение на претендираната лихва съдът приел, че не се касаело за възнаграждение по комисионния договор, за което имало уговорен срок за изпълнение. Претендирано било обезщетение за неизпълнение, което ставало изискуемо от момента на поканата, а такава не била пращана преди подаване на исковата молба. Затова исковете за лихви били неоснователни. Така мотивираното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационен контрол по твърденията на касатора – ищец, че е „очевидно неправилно“. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая касаторът-ищец не излага твърдения, които да попадат в посочените хипотези, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, той е преповторил доводите си от касационната жалба. Тези доводи са за неправилност на правните изводи на съда при определяне на размера на дължимото обезщетение - касационни основания по чл.281 т.3 ГПК, а не основания за достъп до касационен контрол по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Поради това касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК не може да бъде допуснато. Доколкото не съществува вероятност въззивно решение да е нищожно или недопустимо, а в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК няма формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационното обжалване не може да бъде допуснато и по твърденията на касатора, че направените от въззивния съд изводи стоят в противоречие с еднопосочната практика на ВКС. Във връзка с тези твърдения няма формулиран конкретен правен въпрос, а както е изяснено в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, поставянето на такъв въпрос е ангажимент на касатора. Върховният касационен съд не може служебно да повдига правен въпрос в случаите по чл.280 ал.1 ГПК, по който обжалването да бъде допуснато, тъй като това би било в нарушение на принципа на диспозитивното начало и би довело до недопустимо подпомагане от съда на една от страните в процеса. В случая в изложението на жалбоподателя - ищец по чл.284 ал.3 т.1 ГПК няма формулирано питане, по което обжалването да бъде допуснато, изложени са само доводи за неправилност на обжалвания акт, които в производството по чл.288 ГПК не подлежат на обсъждане. Поради това по касационната жалба на ищеца обжалването не следва да бъде допуснато, а съгласно чл.287 ал.4 ГПК в този случай насрещната касационна жалба не се разглежда. По изложените съображения съдът