Определение № 3700 от 23.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1681/2024 г.

Производството е образувано по частни касационни жалби, както следва: 1/ вх. № 2672/27.03.2024 г. от Комисия за Отнемане на Незаконно Придобитото Имущество (КОНПИ), чрез А. П. (инспектор – юрист), срещу определение № 98/13.03.2024 г. на Пловдивския апелативен съд по в. ч. гр. д. 113/2024 г. Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Излага, че не са налице предвидените в чл.38, ал.2 от ЗА предпоставки за присъждане на адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ, тъй като ответниците не са материално затруднени. От доказателствата се установява, че предмет на производството е отнемане на имущество в размер над 403 050лв. Дори да се приеме, че страните имат право на безплатна правна помощ, то извършените от процесуалния им представител действия са в минимален обем и присъденото му възнаграждение е прекомерно. Депозираният писмен отговор е бланкетен и са проведени две открити съдебни заседания, в които е производството е било спряно, а след това прекратено. По същество претендира за отмяна на обжалваното определение. Насрещната страна адвокат В. Д., пълномощник на К. И. К. и М. М. К., оспорва жалбата. Твърди, че няма основания за допускане на обжалването, тъй като определението е постановено в съответствие с установената практика на ВКС. В условие на евентуалност оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че са налице предвидените в чл.38, ал.2 от ЗА предпоставки за присъждане на възнаграждение за осъщественото процесуално представителство, а обемът на извършените действия е значителен. Постъпила е и частна касационна жалба вх. № 2790/29.03.2024 г. на от адвокат В. Д., пълномощник на К. И. К. и М. М. К., срещу определение № 98/13.03.2024 г. на Пловдивския апелативен съд по в. ч. гр. д. 113/2024 г. В жалбата се твърди, че определението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Със същото въззивният съд е определил следващото се на процесуалния представител възнаграждение в занижен размер, при несъобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото и обема на извършената работа. По същество претендира за неговата отмяна и постановяване на друго, с което възнаграждението за осъщественото процесуално представителство да бъде определено съобразно обема на делото, неговата фактическа, правна сложност и материален интерес. Насрещната страна КПКОНПИ с писмен отговор, чрез А. П. (инспектор – юрист), оспорва жалбата. Твърди, че няма основание за присъждане на възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА, тъй като ответниците не са материално затруднени лица. По същество претендира за отхвърляне на жалбата. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частните жалби са допустими, подадени в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представени са и изложения на основанията за допускане на касационно обжалване. В изложението на КОНПИ е направено искане за допускане на обжалването в хипотезите на: 1/ чл.280, ал.1 от ГПК по въпрос, който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение №189/27.12.2018г. по г.д.№588/2018г. на ІІІ г.о.; определение №400/15.10.2020г. по ч.т.д.№1826/2020г. на ІІ т.о.; определение №253/19.06.2020г. по ч.г.д.№1154/2020г. на ІІІ г.о.; определение №60429/30.11.2021г. по ч.т.д.№308/2021г. на І т.о.; определение №50050/21.03.2023г. по т.д.№2662/2021г. на ІІ т.о. и 2/ на чл.280, ал.1, т.3 по правния въпрос: Може ли съдът да определя адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.1, т.2 ЗАдв., когато по делото са налични доказателства, изрично и категорично опровергаващи посоченото основание, респективно установяващи, че лицето, на което е оказана безплатна правна помощ, не е материално затруднено? Твърди се, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Претендира се допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на определението – чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. В изложението към частната касационна жалба на адвокат В. Д. е направено искане за допускане на обжалването по следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства, приети по надлежния ред по делото, както и всички факти, за които са приети доказателства? Твърди се, че поставения въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 235 ГПК обективирана в решение № 331 по гр.д. № 257/2009 г. на IV г.о.; решение № 445 по гр.д. № 1733/2010 г. на IV г.о.; решение №27 по г.д.№4265/2014г. на ІV г.о.; решение № 134 по т.д. № 34/2013 г. на II т.о.; решение №75/20.06.2016г. по т.д.№1608/2015г. на ІІ т.о.; решение № 94/13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на II т.о.; решение №161/04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на II т.о.; решение № 202/25.01.2018 г. по т.д. № 1826/20164 г. на I т.о.; решение № 8/19.01.2018 г. по т.д. № 2435/2016 г. и др. При твърдения, че въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че процесуалното представителство е започнало през 2020г.; материалите по делото са в обем от 28 тома; няколкократното продължаване на срока за отговор; депозираните по делото две частни жалби против определението за допускане на обезпечение; подадената молба за спиране на производството. 2/ Въз основа на какви критерии и при каква тежест за всеки един от тях следва да се извършва преценка за фактическата и правната сложност на делото и за съответствието ѝ със заплатеното адвокатско възнаграждение? Твърди се, че поставения въпрос е разрешен в противоречие със задължителните разяснения по приложението на чл. 78, ал.5 ГПК обективирани в т. 5 на ТР №6/2013 г. на ОСГТК и определение № 460/28.07.2014 г. по гр.д. № 3559//2014 г. на I г.о.; определение № 359/25.07.2016 г. по ч.т.д. № 647/2016 г. на I т.о. 3/ Каква е относителната тежест на критерия „размер на материалния интерес“ в преценката на съда относно определяне на адвокатско възнаграждение? Твърди се, че поставения въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в определение № 50004/29.02.2004 г. по гр.д. № 4028/2021 г. на IV г.о.; определение № 50007/06.03.2024 г. по гр.д. № 1756/2022 г. на IV г.о.; определение № 572/09.02.2024 г. по гр.д. № 342/2024 г. на IІІ г.о.; определение № 1065/08.03.2024 г. по ч.гр.д. № 29/2024 г. на IV г.о.; определение № 138/15.03.2021 г. по ч.т.д. № 2085/2020 г. на I т.о.; определение № 312/13.02.2024 г. по т.д. № 382/2023 г. на I т.о.; определение № 1059/07.03.2024 г. по гр.д. № 982/2023 г. на IV г.о.; определение № 565/08.02.2024 г. по гр.д. № 649/2023 г. на IІІ г.о.; определение № 1059/07.03.2024 г. по гр.д. № 982/2023 г. на IV г.о.; определение по ч.т.д. № 338/2024 г. на I т.о.; определение № 553/11.03.2024 г. по т.д. № 241/2023 г. на I т.о.; определение № 1359/21.03.2024 г. по гр.д. № 2359/2023 г. на IІІ г.о. Претендира се допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на определението – чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. За да се произнесе, съставът на върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд, след отмяна на определение № 260102/07.11.2023 г. по гр.д. № 2746/2018 г. на ОС – Пловдив, постановил друго, с което осъдил КОНПИ да заплати на адвокат В. М. Д. от АК – Пловдив сумата 5 000 лв. – адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА за предоставената от него безплатна адвокатска защита на К. И. К. и М. М. К. по прекратената част от предявените искове по гр.д. № 2746/2018 г. по описа на Пловдивския окръжен съд. За да постанови този резултат съдът приел, че производството пред първостепенния съд било образувано по искова молба от КОНПИ срещу К. И. К. и М. М. К. за отнемане на подробно описано незаконно придобито имущество, на обща стойност 11 056 014, 87 лв. С протоколно определение от 18.10.2023 г., на основание чл. 233 от ГПК, производството по делото било прекратено по отношение на предявените искове за отнемане в полза на Държавата на подробно описано имущество в общ размер на 10 652 964,87 лв. Определението влязло в сила на 26.10.2023 г. В съдебното заседание процесуалният представител на ответниците направил искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за оказаната от него безплатно правна помощ, в размер определен по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът констатирал, че адвокат В. Д. е депозирал писмен отговор на исковата молба и се е явил в проведените две открити съдебни заседания на 26.10.2022г., когато делото било спряно и на 18.10.2023г., когато производството било частично прекратено. Съдът отчел размера на исковете, за които производството по делото било прекратено: от 10 385 426,78лв. по отношение на К. К. и 267 538,09лв. по отношение на М. К.. Посочил, че са представени договори за правна защита и съдействие (л.6629 и л.6630), в които е уговорено процесуалния представител да окаже безплатна правна помощ, по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Въззивният съд посочил, че преценката за наличието на материално затруднение у представляваните лица е предоставена на процесуалния представител, не на съда, поради което не е разгледал наведените в този смисъл възражения. Приел, че в конкретния случай е неприложима разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, доколкото пълномощникът на ответниците се е явил в проведените открити съдебни заседания. Посочил, че размерът на възнаграждението следващо се на адвоката, осъществил безплатно процесуално представителство, следва да бъде определен при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото, неговия обем и извършените в първоинстанционното производство процесуални действия, в т.ч. обстоятелството, че то е завършило с определение за прекратяване в етап, в който не са били събрани доказателства (с изключение на писмените такива). Посочил, че размерите по Наредба №1/2004г. следва да се приемат за примерни, отразяващи представата на адвокатурата за справедливото заплащане на положения от адвокатите труд. С оглед на изложеното, съдът направил извод, че на адвокат Д., като процесуален представител на ответниците, следва да се определи възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА в размер на 5 000 лв., от което за К. К. 4 500 лв. и за М. К. – 500 лв. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: По жалбата на КОНПИ: Съобразно разпоредбата на чл.274, ал.3 от ГПК допускането до разглеждане на касационната жалба е обвързано от наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, а именно: точно и ясно посочване на правния въпрос от касационния жалбоподател, който е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Върховният касационен съд не е длъжен да извежда въпроса от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. В конкретния случай, касаторът не е формулирал въпрос, отговарящ на посочените по-горе изисквания, за който твърди да е решен в противоречие с посочената практика на ВКС, което води до извод за липса на основание за допускане на касационно обжалване ( т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Касационната инстанция няма задължение да извлича и формулира въпроса от посочените в изложението съдебни актове. Поставеният в изложението въпрос (Може ли съдът да определя адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.1, т.2 ЗАдв., когато по делото са налични доказателства, изрично и категорично опровергаващи посоченото основание, респективно установяващи, че лицето, на което е оказана безплатна правна помощ, не е материално затруднено) е некоректно зададен, тъй като е обоснован с несъгласието на жалбоподателя с изводите на въззивния съд. В обжалваното определение съдът не се е произнесъл по възражението за липса на материално затруднение на ответниците, като е посочил, че преценката за това се извършва от процесуалния представител, а между него и ответниците е налице постигнато съглашение за предоставяне на безплатно процесуално представителство, предвид представените по делото договори за правна защита и съдействие. С оглед на това не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Не са налице основания за допускане на обжалването и по подадената от адвокат В. М. Д. жалба. Поставеният в изложението въпрос свързан със задължението на съда да мотивира решението си, съобразно правилата на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото, е принципно значим по всяко исково производство. По него е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл. 235, ал. 2 от ГПК/. В конкретния случай, при постановяване на обжалваното определение въззивният съд е обсъдил доказателствата по делото относими към предмета на производството (наличието на представени договори за безплатно процесуално представителство). Останалите възражения относно фактическата и правна сложност на делото и обема от извършени процесуални действия са свързани с оплакванията за необоснованост на постановения съдебен акт, поради което същите са по същество на повдигнатия с жалбата спор. Последните поставени въпроси (Въз основа на какви критерии и при каква тежест за всеки един от тях следва да се извършва преценка за фактическата и правната сложност на делото и за съответствието ѝ със заплатеното адвокатско възнаграждение? и Каква е относителната тежест на критерия „размер на материалния интерес“ в преценката на съда относно определяне на адвокатско възнаграждение?) са свързани с критериите, въз основа на които следва да се определи възнаграждението за осъщественото процесуално представителство в хипотезата на чл.38 от ЗА. По същите е налице формирана съдебна практика (част от която са определение ч.гр. дело № 1205/2024г. на ВКС, ІV г.о.; определение по ч.г.д.№4123/2023г. на ВКС, ІV г.о. и др.). Според дадените в същата разрешения, размера на следващото се адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, се определя от съда при съобразяване на Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, фактическата и правна сложност на делото; действително извършената работа и цената на иска, когато предмет на производството са искове, които не са за обезщетение за неимуществени вреди. Съдът не е обвързан от минималните размери, предвидени в Наредба №1/09.07.2004 г. на ВАдвС. Действително, в конкретния случай мотивите на въззивния съд не са прецизни, като същият не е посочил относителната тежест на всеки един от посочените критерии при определяне на присъденото в полза на адвокат Д. възнаграждение, но крайния му извод за размера на същото е съобразен с установената съдебна практика. При осъществяване на процесуалното представителство по конкретното дело представляваните от адвокат Д. страни/ответници имат един и същ интерес и за осъществената от процесуалния представител защита на всеки от тях са извършени едни и същи действия: депозирана е молба за спиране на производството; общ писмен отговор, в който е направено възражение за погасяване на вземанията по давност и е оспорена презумпцията за незаконно придобито имущество с позоваване на практиката на СЕС; не са направени искания по доказателствата; по делото са били проведени две открити съдебни заседания: в първото производството по делото било спряно по взаимно съгласие на страните, а във второто същото било частично прекратено поради депозирания отказ от исковете от ищеца. Процесуалният представител на ответниците е подал и частни жалби срещу определението за допускане на обезпечение на предявените искове. Обемът от приложения и доказателства е значителен, но от исковата молба е видно, че по-голямата част от имуществото, предмет на исковете, не е налично в края на периода (обосновало и частичния отказ от предявените искове), поради което и възраженията на ответниците са сведени до погасяване на вземанията по давност и оспорване презумпцията за незаконност, без да са направили искания по доказателствата. Въззивният съд е отчел обстоятелствата, че: прекратяването на производството е осъществено след размяната на книжата и депозирания писмен отговор, в който ответниците е следвало да изчерпят възраженията си по иска; не са били събирани доказателства; били са проведени две открити заседания, в които процесуалният представител на ответниците се е явил, както и цената на исковете по отношение, на които е прекратено производството. С оглед на изложеното, по отношение на поставените въпроси не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Не са налице предвидените в чл.280, ал.2 от ГПК основания за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция, както и очевидна неправилност на оспорения съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, тъй като въззивното определение е мотивирано и обосновано. При постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на определението, нито да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,