Определение № 3708 от 23.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4030/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 10992/22.06.2023 г. и касационна жалба с вх. № 12627/17.07.2023 г., подадени от ответниците по делото Д. Н. и Д. Ш. Н. (граждани на Чешката република), чрез процесуалния им пълномощник адв. П. Т., съответно – срещу решение № 621/19.05.2023 г. и срещу решение № 804/05.07.2023 г., двете постановени (с второто по реда на чл. 247 от ГПК е поправено първото) по въззивно гр. дело № 442/2023 г. на Бургаския окръжен съд (БОС). С въззивното решение № 621/19.05.2023 г. е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение № 195/25.11.2022 г. по гр. дело № 828/2021 г. на Поморийския районен съд, вместо което БОС е постановил следното: приел е за установено по отношение на жалбоподателките-ответници, че сключеният между Р. Н. и ищеца А. Н. Р. договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 107, том І, рег. № 1487, дело № 95/15.07.2010 г. на нотариус с рег. № 556, по силата на който ищецът А. Р. е продал на Р. Н. следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда – жилище, апартамент с идентификатор № 57491.502.267.2.2, с административен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, ведно със североизточното избено помещение и със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж (имотът е подробно описан ведно с принадлежностите му), след което следва осъждане на жалбоподателките-ответници да заплатят на ищеца разноските за двете съдебни инстанции по делото. С постановеното от БОС решение № 804/05.07.2023 г., по реда на чл. 247 от ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение № 621/19.05.2023 г., като на страница 13 от същото (в диспозитива), след думите „от 293 кв.м.“ (след описанието на процения имот) се допълва текста: „е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД поради противоречие със закона, а именно – поради противоречие със забраната на чл. 152 от ЗЗД“.

Двете касационни жалби на ответниците Н. са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащи на касационно обжалване решения на въззивния съд. В жалбата си с вх. № 10992/22.06.2023 г. касаторите излагат оплакване за нищожност на въззивното решение № 621/19.05.2023 г., като в тази връзка поддържат, че с него е прието за установено неясно какво, без посочване какво е прието за установено, като само в мотивите на решението е коментирано, че процесният договор за продажба е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД – поради противоречие със забраната на чл. 152 от ЗЗД, но не и в диспозитива на решението. При условията на евентуалност жалбоподателките излагат оплаквания и доводи за неправилност на това решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В жалбата си с вх. № 12627/17.07.2023 г. жалбоподателките заявяват, че поддържат оплакванията си по чл. 281, т. 3 от ГПК в предходната си касационна жалба – за неправилност на основното въззивно решение № 621/19.05.2023 г. заедно с постановеното по реда на чл. 247 от ГПК решение № 804/05.07.2023 г. за поправката му.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба с вх. № 12627/17.07.2023 г. жалбоподателките препращат към изложението към първоначалната им касационна жалба и молят съда да допусне касационното обжалване на двете постановени от БОС решения на изложените там основания за това.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към първоначалната касационна жалба с вх. № 10992/22.06.2023 г., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, от страна на жалбоподателките, чрез адв. Т., са формулирани следните въпроси: 1) достатъчно ли е за преценката при иск по чл. 152, във вр. с чл. 26 от ЗЗД, страната, която се позовава на цитираната норма, да твърди само наличие на заемно правоотношение, без никаква друга конкретика; 2) не се ли накърнява правото на защита на ответната страна, ако отговорът на предходния въпрос е положителен; 3) при твърдение за наличие на заемно правоотношение, относно твърдението за такова, за разкриване действителните отношения на страните, това твърдение трябва ли да е конкретно, като е индивидуализирано поне по размер, а и сключването му по време; 4) достатъчно ли е твърдението за заемно правоотношение да се установява с косвени доказателства – свидетели, които твърдят, че знаят за такава уговорка, дори и един от тях да се заявява като очевидец на уговорката, при въвеждане от негова страна на недостоверни твърдения – за факти отпреди 10 години; 5) с ъдът обвързан ли е при преценката за допустимост на исканите от страната-ищец гласни доказателства, от твърдението на самия ищец, че обследваната сделка е „симулативна“; 6) к акво е правното значение на такова твърдение от ищцовата страна и то влияе ли на доказателствената тежест и на допустимостта на гласните доказателства при отсъствие на писмени такива; 7) твърдение на ищеца – още в исковата молба, че сделката, прогласяване на нищожността за която желае, е „симулативна“, не ограничава ли доказателствените му средства и това налага ли съобразяване с ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК за симулативните сделки; 8) има ли отношение към решаващия извод на съда неучастието на трето за твърдяното заемно правоотношение лице, придобило собственост по силата на съпружеска имуществена общност (СИО), и при неизвестно за нея и неустановявано по делото да `и е известно заемно правоотношение, то обвързва ли я; 9) д лъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства, твърдения и възражения на страните в тяхната съвкупност и да извърши цялостна преценка на доказателствения материал по указания в т. 19 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК начин, както и в това число – и твърдения и оспорвания още от завеждане по делото пред първата инстанция и доказателствата, събрани пред нея; 10) има ли задължение въззивният съд да изпълни изискването по чл. 235, ал. 2 и ал. 4 и чл. 12 от ГПК, като изложи мотиви, в които да обсъди твърденията и разгледа възраженията на жалбоподателя, за да основе решението си на приетите за установени обстоятелства, а изводите му да намерят отражение в мотивите; 11) следва ли и как да се цени заявеното в отговора на ответниците, опровергаващо ищцовите твърдения, когато то не е оспорено от ищцовата страна, макар и да сочи различни от твърдяните от ищеца факти и отношения; 12) т ози факт – напускането на имота с изключение само на една стая от него, в който от 2015 г. е допуснат ищеца – приживе на наследодателя ни, както и обстоятелството, че след сделката е извършен ремонт на целия имот – пак само от наследодателя на касаторите, има ли и какво отношение към разкриване на действителните отношения между страните и следва ли да се съобрази от съда при установяване наличие или не на заемни правоотношения, обезпечени с обсъжданата сделка; 13) п ри обсъждане на доказателствата съдът следва ли ясно да посочи въз основа на кои доказателства приема, че е сключен договор за заем, т .е. да установи наличието на самото заемно правоотношение, и второ, – че съглашението за обратно изкупуване е постигнато преди или едновременно със сключения договор за заем, или е достатъчно само да приеме наличие на заемно правоотношение въз основа на свидетелски твърдения от лица, които съобщават факти по начин, по който житейски е недостоверно да помнят по съобщавания начин; 14) достатъчни ли са свидетелските показания само на тези свидетели, твърдящи, че установяват факти отпреди 10 години, за да се приеме, че страните – ищецът и наследодателят ни са сключили заемно правоотношение, връщането на сумите по което са обезпечени с прехвърлянето на имот, при наличието на диаметрално противоположни свидетелски твърдения; 15) при тези противоречия между свидетелите, те следва ли да се обсъдят от съда; 16) у местно ли е приложена нормата на чл. 165, ал. 2 от ГПК, както това е сторил въззивният съд, или в случая е следвало съдът да се съобрази със забраната по чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК, както по процесуалния въпрос за допустимост на гласните доказателства; 17) може ли съдът да обоснове извода си за наличие на заемно правоотношение само въз основа на такова общо твърдение на ищеца, въпреки че същото е в противоречие с негово признание в нотариален акт за извършено плащане на приблизително половината от продажната цена и налична уговорка пак в нотариалния акт за плащане на остатъка по нея – по сделката – периодично след това, които периодични плащания по сделката съвпадат по време и с времето на погасяване задълженията на ищеца, за които твърди, че искал заема, но не и по време със самата сделка; и 18) как следва да се цени сключеният между страните по сделката – около 40 дни след нея – нов предварителен договор между страните, и от това не произтича ли извод, различен от решаващия на съда – за начилие на заемно правоотношение, и при произнасянето по спора съдът следва ли да съобрази поредността на установените пред него сделки.

По отношение на въпроси №№ 1-4, 9-11 и 16-18 жалбоподателките навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК, като поддържат, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както следва: въпроси №№ 1-4 – в противоречие с решение № 109/08.06.2011 г. по гр. дело № 1896/2009 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 33/28.05.2018 г. по гр. дело № 2112/2017 г. на ІV-то гр. отд.; въпроси №№ 9-11 – в противоречие с т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК и решение № 135/12.12.2018 г. по гр. дело № 4288/2017 г. на ІІІ-то гр. отд.; въпрос № 16 – в противоречие с решение № 39/02.05.2018 г. по гр. дело № 1859/2017 г. на І-во гр. отд. и въпроси №№ 17 и 18 – в противоречие с решение № 211/07.11.2017 г. по гр. дело № 4793/2016 г. на ІV-то гр. отд. По отношение на въпрос № 8 касаторите навеждат допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 на от ГПК, като твърдят, че по този въпрос не са открили практика на ВКС и излагат съображения същият да има отношение към точното прилагане на закона – разкриване точния смисъл на правната норма на чл. 152 от ЗЗД в хипотезата, визирана във въпроса. По отношение на останалите въпроси №№ 5-7 и 12-15 в изложението си жалбоподателките не сочат никоя от допълнителните предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Предвид оплакванията си в касационната жалба с вх. № 10992/22.06.2023 г. за нищожност на основното въззивно решение № 621/19.05.2023 г., в изложението си към тази жалба касаторите навеждат и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Насрещната страна – ищецът А. Н. Р., в подадените чрез процесуалния му пълномощник адв. Ж. Х., отговори на двете касационни жалби, излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбите.

По наведените от жалбоподателките основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното:

Както вече беше посочено, жалбоподателките не са заявили самостоятелни основания за допускане на касационното обжалване на постановеното по реда на чл. 247 от ГПК решение № 804/05.07.2023 г., което – с допуснатата с него поправка на очевидната фактическа грешка в основното въззивно решение № 621/19.05.2023 г., се инкорпорира в същото. Поради това основанията, наведени с първоначалното изложение (към което жалбоподателките и изрично препращат с второто си изложение), са основания за допускане на касационното обжалване и на двете решения на въззивния съд – като единно (цялостно) решение.

Именно предвид извършената от въззивния съд поправка на допуснатата от него очевидна фактическа грешка в основното му решение, нито то, нито двете решения като единно цяло, не са абсолютно неясни (неразбираеми), респ. – не е налице и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК – вероятна нищожност. Както и самите жалбоподателки сочат, в мотивите към основното въззивно решение № 621/19.05.2023 г. окръжният съд е формирал воля, че процесният договор за продажба е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД – поради противоречие със забраната на чл. 152 от ЗЗД, но не е обективирал тази воля в диспозитива на решението, което не може да обуслови извод за нищожност на съдебния акт, а за допусната в него очевидна фактическа грешка, която е поправена с постановеното по реда на чл. 247 от ГПК решение № 804/05.07.2023 г.

При извършената и служебна проверка, съдът намира, че не е налице и друго (ненаведено от жалбоподателките) основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Касационното обжалване не следва да се допуска и по формулираните от страна на жалбоподателките въпроси №№ 5-7 и 12-15, по отношение на които не е наведена никоя от допълнителните предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Касационната инстанция не е задължена, а и обективно не би могла да извършва служебна преценка – без посочване от страна на касаторите на конкретни съдебни актове, дали тези въпроси са разрешени с въззивното решение в противоречие или не с цялостната практика (включително задължителната такава) на ВС и ВКС, или с цялостната практика на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, нито пък следва да се извършва служебна преценка дали някой от тези множество въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, материалноправният или процесуалноправният въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон или на съдопроизводствените правила или поради необоснованост представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Поради това, оплакванията на жалбоподателя (касационните основания), дори и да са формулирани във въпросителна форма, не могат да бъдат обсъждани като основания за допускане на касационното обжалване в селективната фаза по чл. 288 от ГПК, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК.

В случая формулираните от страна на жалбоподателките въпроси №№ 1, 3 и 8 не са обсъждани в мотивите към обжалваното въззивно решение, респ. – въззивният съд не е дал разрешение на тези въпроси и те не са обуславящи правните му изводи по спора по делото, поради което тези три въпроса не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Въпросите №№ 2, 11, 16, 17 и 18 също не удовлетворяват тази обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като съставляват формулирани във въпросителна форма касационни оплаквания на жалбоподателките или техни становища по делото, изискващи преценка относно правилността на фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, или преценка на конкретни твърдения, доказателства и/или правнорелевантни факти по делото, а не са материалноправни или процесуалноправни въпроси от обуславящо значение за правните изводи и съображения в обжалваното решение. Така – въпрос № 16 изисква отговор дали въззивният съд правилно („уместно“) е приложил нормата на чл. 165, ал. 2 от ГПК или е следвало да се съобрази със забраната по чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК. Въпрос № 2 изисква отговор дали е накърнено правото на защита на ответниците-касатори във връзка с отговора на въпрос № 1, който, както стана ясно, не е и обсъждан от въззивния съд. Въпрос № 11 изисква преценка и съпоставка на твърденията на страните – на ответниците в отговора на исковата молба и на ищеца в исковата му молба. Въпрос № 18 изисква преценка на конкретни обстоятелства по делото и на връзките между тях – сключването на процесния договор за продажба и на последващия – 40 дни след него – нов предварителен договор между страните; както и преценка за правилността на извода на въззивния съд за наличие на заемно правоотношение. Въпрос № 17 изисква преценка за правилността на същия извод за наличието на заемно правоотношение, както и преценка и съпоставка на конкретни твърдения на ищеца и на негови изявления („признания“) в нотариални акт и на връзките между тях. Формулировката на въпрос № 4 е некоректна, тъй като въззивният съд е приел за установено наличието на заемно правоотношение между ищеца и неговия брат Р. Н. (наследодателя на ответниците), не само въз основа на косвени доказателства – свидетелски показания, каквато е основната постановка на този въпрос. Съдът е установил наличието на това заемно правоотношение (както и уговорките между ищеца и брат му за обезпечаване на заема с процесната продажба и за обратно изупуване на имота) пряко от показанията на разитаните във въззивното производство двама свидетели И. И. и Д. И., при съвкупната им преценка с писмените доказателства (процесния нотариален акт и последващия предварителен договор) и с показанията на разпитаните в първоинстанционното производство други двама свидетели А. и К., като само относно последните показания – тези на А. и К. – съдът е приел, че и те сдържат косвени данни за същите обстоятелства. При тази некоректна формулировка, която не кореспондира с приетото от въззивния съд, въпрос № 4 също не е от обуславящо значение за правните изводи в обжалваното решение, като и този въпрос съдържа в края си касационен довод на жалбоподателките – за недостоверност на показанията на свидетеля-очевидец.

Останалите два поставени от жалбоподателките процесуалноправни въпроса №№ 9 и 10, са такива по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК – относно мотивирането на въззивното решение, правно-значими са за всяко въззивно исково производство, респ. обуславящи са правните изводи на окръжния съд в обжалваното въззивно решение и са от значение за крайния изход на спора по делото, поради което удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По тези процесуалноправни въпроси е формирана многобройна и трайно установената практика на ВКС, основана на разясненията в мотивите към т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, каквато е и посочената от жалбоподателките практика по чл. 290 от ГПК. В нея се приема, че въззивният съд следва да обсъди и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните правно-релевантни оплаквания, доводи и възражения, включително развитите във въззивната жалба, от които зависи разрешаването по същество на правния спор по делото, като изложи свои собствени мотиви по преценката на събраните по делото доказателства и установените от тях правно-релевантни факти по делото. Въззивният съд е такъв по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото, както и твърденията, възраженията, доводите и оплакванията на страните, които са от значение за разрешаването на спора. Въззивната инстанция следва да извърши самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съобразно инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания, и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции. Именно по този начин въззивният съд, в качеството си на втора по ред инстанция по съществото на материалноправния спор, дава и отговор на оплакванията, доводите и възраженията на страните, а не като изследва пряко, дали са налице или не нарушения на първата инстанция.

В случая въззивният съд изцяло се е съобразил с тази практика на ВКС – обсъдил е поотделно всички допустими и относими писмени и гласни доказателства, събрани по делото пред двете съдебни инстанции, след което ги е преценил и в тяхната съвкупност, въз основа на което е приел за установени правно-релеватните обстоятелства по делото – наличието на заемно правоотношение за сумата 30 000 EUR между ищеца и неговия брат Р. Н. (наследодателя на ответниците), както и че двамата са се разбрали, като обезпечение за заема, ищецът да прехвърли на брат си с процесната продажба процесния имот, и след като му върне заема, брат му да му върне имота, като и в нотариалния акт и в сключения 40 дни след него предварителен договор, с който е било уговорено обратното изкупуване, е била записана като договорена продажна цена сумата 58 430 лв. – малко под 30 000 EUR – и с един и същи уговорен падеж за плащането `и. Предвид така приетите за установени обстоятелства въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е достигнал и до решаващия си извод по делото, че действителната воля на страните по процесния договор за продажба е била чрез прехвърлянето на собствеността на процесния имот, да се обезпечи връщането на заетата от ищеца сума – в нарушение на забраната по чл. 152 от ЗЗД, поради което и процесният договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. С така изложените мотиви по съществото на правния спор, въззивният съд, в качеството си на втора по ред инстанция по съществото на материалноправния спор, е дал и отговор на оплакванията, доводите и възраженията на страните. В тази връзка отново следва да се отбележи, че съгласно разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на жалбоподателките с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните им оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване и в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, след като не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по поставените процесуалноправни въпроси №№ 9 и 10 по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК относно мотивирането на въззивното решение.

В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение