Определение № 2096 от 26.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3809/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от името на Г. И. Ч. чрез адв.Г. И. касационна жалба с вх.№ 5879 от 18.07.2023 г. срещу решение № 113 от 27.06.2023 г., постановено от Апелативен съд - Пловдив по в.гр.д. № 254/2023 г. по описа на същия съд, с което е потвърдено решение № 126 от 03.02.2023 г. на Окръжен съд - Пловдив по гр.д. № 2174/2021 г. за отхвърляне на предявения от Г. Ч. против С. Ч. ревандикационен иск за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението върху собствения му имот 1/2 идеална част от ПИ с идентификатор *** по действащата КККР на [населено място] на основание чл.108 ЗС. Касаторът счита за неправилен извода на въззивния съд, че процесният недвижим имот не е индивидуализиран въпреки представената скица по делото, заснемането му и служебната бележка за идентичност на местности. Неправилно е прието, че не може да тече давност в полза на страните по делото. Инвокирано е нарушение на процесуалните правила при отказа на първоинстанционния съд да постанови неприсъствено решение, въпреки наличие на предпоставките по чл.238 ГПК. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като във въззивното съдебно решение съдът се е произнесъл по формулираните процесуалноправни и материалноправни въпроси неправилно, необосновано и несправедливо: Въпрос 1: Допустимо ли е след представяне пред административен орган на влязло в сила съдебно решение, неизвършването от административния орган на дължимите процесуални действия да се вменява в ущърб на страната? Посочени са Решение № 1361/21.11.2019г. по гр.д.№ 1329/2019г., II гр.с., ПОС и Решение № 261993/15.07.21 г. по гр.д.№ 13637/2019г., X гр.с., ПРС. Въпрос 2: Допустимо ли е съдът да приема, че не е възможно да се придобива по давност от част от наследници при наличие на неформално споразумение между наследниците при положение, че от тяхна страна и страна на административния орган съществува бездействие. Въпрос 3: Допустим ли е отказ от страна на съда да постанови неприсъствено решение по чл.238 ГПК, когато ответникът не е отговорил в срока по чл.131 ГПК на исковата молба, не се е явил в нито едно заседание пред първата и втората инстанция и ищецът е направил искане пред двете инстанции за постановяване на неприсъствено решение? Съдебни решения: решение от 24.06.2016г. на Никополски РС, III гр.с. по гр.д.№ 87/2016г.; Решение № 2505/20.07.2020г., ПРС, XXI гр.с., д.№ 14938/2019г., Решение № 2504/20.07.2020г., Гражданско отделение, XXI гр.с., ПРС, по гр.д.№ 14376/2019г., Решение от 20.08.2019г. на РС- Стара Загора, VII гр.с. по гр.д.№ 576/2019г. Твърди се очевидна неправилност на решенията на двете инстанции. Ответникът по касация не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Г. И. Ч. е предявил против С. Ч. ревандикационен иск за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението върху собствения му имот 1/2 идеална част от ПИ с идентификатор *** по действащата КККР на [населено място]. Твърденията в исковата молба са следните: след издаденото през 1996 г. в полза на наследниците на С. И. Ч. (починал през 1964 г.) съдебно решение за възстановяване с план за земеразделяне на правото на собственост върху 12 дка земеделска земя в землището на [населено място] ищецът и неговият брат С. Ч. започнали да владеят за себе си със съгласието на останалите наследници на общия наследодател процесния имот, нанесен в помощния план на м.“А. “, идентичен с имот № *** по КК от 5570 дка. От месец ноември 2020 г. ответникът започнал да пречи на ищеца да ползва имота, поради което ищецът, който счита, че двамата са придобили имота по давност при равни права, е предявил ревандикационен иск срещу съсобственика си за предаване на владението на 1/2 идеална част от процесния имот. За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, въззивният съд е констатирал, че след постановяване на съдебното решение от 1996 г., с което правото на собственост на наследниците на С. Ч. върху земеделска земя от 12 дка е възстановено с план за земеразделяне, не е издадено решение по чл.27, ал.1 ППЗСПЗЗ. Обсъдено е заключението на вещото лице по приетата съдебнотехническа експертиза, според което посоченият от ищеца имот попада в строителните граници на [населено място]; имотът е нанесен в кадастралната карта на [населено място] заедно с други имоти, възстановени с решения на Общинска служба „Земеделие“ в стари реални граници, но за процесния имот липсват данни за собственост в кадастъра. По регулационния план от 1984 г. имотът попада в отреждане за улица, но регулацията на е приложена. Направен е извод, че след като за имота не е издадено решение на административния орган по земеделска реституция с индивидуализирането му по действащия план; не е издадена скица и удостоверение по чл.13 ППЗСПЗЗ, нито е проведена процедурата по чл.20-25 ППЗСПЗЗ, приключваща с решение по чл.27, ал.1 ППЗСПЗЗ, същият не е индивидуализиран като обект на собственост, върху който маже да бъде упражнявано владение и да бъде придобит по давност. Обосновал е извод, че преди да е завършена процедурата по възстановяване правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ върху имота не може да тече придобивна давност. Посочил е, че за земя, възстановима с план за земеразделяне, началният срок на давността е от индивидуализиране на имота с постановяването на решение по чл.27 ППЗСПЗЗ. Тъй като по делото няма данни за постановяване на такова решение с описание на неговото местоположение, граници, съседи и пр., давността за придобиването му не е започнала да тече. При така изложените от въззивния съд съображения и данните по делото следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Формулираните въпроси са поставени във взаимно изключващи се хипотези на допустимост на касационното обжалване по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК и без никакво обосноваване на хипотезата по т.2 чл.280, ал.1 ГПК. Първият въпрос не е разрешен в обжалваното решение, доколкото последиците от незавършената административна процедура са приложени правилно от съда, който не е вменявал вина на ищеца за тези последици. Касаторът не е посочил в коя конкретна хипотеза на чл.280, ал.1 ГПК поставя въпроса, но ако се приеме, че се позовава на т.1, предвид цитирани към въпроса съдебни решения, същите нито са представени, нито има данни да са влезли в сила, ето защо не е налице и допълнителната предпоставка за допускано на касационно обжалване по поставения първи въпрос. Вторият въпрос може да се свърже с решаващите мотиви за извода на съда, че поради недовършване на административната процедура по възстановяване на земята не е започнала да тече придобивна давност. Липсва обосновка на основанието за допускане до касация по този въпрос извън общото позоваване на всички възможни хипотези, но за пълнота ще се посочи, че въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, изразена както в цитираните от него съдебни решения, така и в решение № 373 от 21.05.2010 г. по гр.д. № 396/2009 г. на ВКС, І г.о., в което е прието, че владението, установено върху земеделска земя, би могло да доведе до придобиването й по давност само, ако към датата на установяване на това владение имотът вече е бил възстановен на бившите му собственици /само ако е приключила предвидената в ЗСПЗЗ административна процедура по възстановяване на собствеността/. Изводът произтича от намерилият конкретно проявление в множество разпоредби на закона /чл.115 ЗЗД, чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ, чл.5, ал.2 ЗВСВОНИ, чл.19 ЗСПЗЗ и др./ общ принцип, че срещу този, който не може да води иск, давност не тече. Настоящият състав напълно споделя посоченото разрешение, което е залегнало и в мотивите на въззивния съд. По третия въпрос е налице постановена устойчива практика, наличието на която изключва необходимостта касационната инстанция да се произнесе по него, за да допринесе за точно прилагане на закона или за развитието на правото, освен ако не е налице необходимост от промяна на установената практика, каквито твърдения не се сочат от касатора. Не се сочи и практиката, на която въззивното решение противоречи (няма данни цитираните от касатора съдебни решения да са влезли в сила, а същите не са и представени). Според установената практика, за да се постанови неприсъствено решение, не е достатъчно да е направено искане от ищеца в тази насока, а разпоредбата на чл. 239, ал. 1, т. 2 ГПК поставя допълнителни изисквания по същество – искът да е вероятно основателен с оглед посочените в исковата молба обстоятелства и представените писмени доказателства. При направено искане от ищеца за постановяване на неприсъствено решение съдът следва да извърши преценка на основателността на иска само въз основа на направените твърдения и представените с исковата молба писмени доказателства и ако не са налице посочените предпоставки, може да отхвърли искането за постановяване на неприсъствено решение. Следователно въззивният съд не се е отклонил, а е действал в съгласие с практиката като не е постановил неприсъствено решение в конкретния случай. Изложеното изключва допустимост на касационното обжалване по поставения въпрос. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и поради очевидна неправилност. От мотивите на въззивното решение не се установява порок, който да следва без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и на събраните доказателства и тяхното съдържание. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика. В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение