Определение № 842 от 23.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 991/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК. С решение № 1156 от 14.11.2024 год. по гр. д. № 2646/2023 год. въззивният Софийски апелативен съд е отменил първоинстанционното решение от 5.08.2023 год. по гр. д. № 1194/2021 год. на Софийски градски съд в частта, в която е отхвърлен предявеният от М. К. Б. против М. И. К. иск по чл. 45 ЗЗД до размер 4 500 лв. и вместо това постановил друго, с което осъдил М. К. да заплати на М. Б. сумата от 4 500 лв., ведно със законната лихва от 8.11.2020 год. до окончателното изплащане, представляваща обезщетение за търпени неимуществени вреди от три публикации в публичния личен профил на ответницата в социалната мрежа Фейсбук от 7.11.2020 год. и 8. 11.2020 год., които съдържат неверни, клеветнически и обидни твърдения и целят уронване доброто име на ищеца и да настроят общественото мнение в негативен аспект спрямо него. В останалата обжалвана част решението на първоинстанционния съд е потвърдено със същото въззивно решение. Същото е обжалвано с касационни жалби и от двете страни: С касационна жалба от 17.12.2024 М. И. К., чрез адв. Ив. Н., обжалва въззивното решение изцяло като неправилно поради наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и иска неговата отмяна, като се отхвърлят предявените срещу нея искове. В приложеното към жалбата изложение се релевира основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с довод за необоснованост на въззивното решение в контекста на постановения от първоинстанционния съд диспозитив и изложените от въззивния съд мотиви, които според касаторката са неразбираеми. Това е довело до постановяване на диспозитив, който не отговаря на мотивите на решението или е налице несъответствие на постановения диспозитив с обективираната в мотивите воля на съда. Освен това поддържа и нередовност на исковата молба с оглед предявените обективно съединени искове, които не са разграничени по основание и петитум, което прави произнасянето на въззивния съд недопустимо - основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Релевирано е и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводи за противоречие с цитираната практика на ВКС по формулираните правни въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да постанови акта си след анализ на представените по делото доказателства в тяхната съвкупност и на тази база да обоснове крайните си изводи /решение № 50256 от 11.09.2023 год. по гр. д. № 3233/2021 год. ІV г. о./ 2. Допустимо ли е пълното доказване да бъде осъществено чрез косвени доказателства и за последиците от разпределение на тежестта на доказване – сочат се решения № № 50279 от 11.09.2023 год. по гр. д. № 3876/2021 год. ІV г. о., 61 от 1.03.2016 год. по гр. д. № 4578/2015 год., ІV г. о., 80 от 3.05.2018 год. по гр. д. № 2560/2017 год. ІV г. о. 3. Какъв е критерия за извършване на преценка дали се касае за оценъчни съждения или фактически твърдения и относно границите на правото на изразяване на свободно мнение. Възможно ли е да има клеветнически характер твърдение, основано на заявени от друго лице факти и противоправно ли е изразяването му в този случай? Счита ли се за фактическо твърдение реплика в чат сесия в платформата Фейсбук? – с довод за противоречие в произнасянето по този въпрос с приетото в решение № 116 от 24.07.2020 год. по гр. д. № 1960/2019 год. ІV г. о., решение № 50084 от 24.11.2023 год. по гр. д. № 3487/2022 год. ІІ г. о., решение № 73 от 5.02.2024 год. по гр. д. 679/ 2023 год. ІІ г. о. и решение № 309 от 27.05.2024 год. по гр. д. № 1202/2023 год. І г. о., решение № 50049 от 22.12.2023 год. по гр. д. № 1479/2022 год. І г. о. В представения писмен отговор ищецът М. Б., чрез адв. Б. Р., оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационно обжалване и иска да не се допуска същото, като му се присъдят направените в настоящето производство разноски, съгласно представен списък по чл. 80 ГПК. Същият, чрез адв. Б. Р., също обжалва въззивното решение с касационна жалба, постъпила на 10.01.2025 год., в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска му за разликата до пълния претендиран размер /за 21 500 лв./. Поддържа, че в тази част решението е неправилно поради нарушение на чл. 52 ЗЗД относно критерия за справедливост при определяне размера на обезщетението за претърпените от него неимуществени вреди с искане в тази част решението да бъде отменено и искът се уважи изцяло. Претендира присъждане на направените разноски по делото. В приложеното изложение този касатор поддържа становище за наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе и обсъди в мотивите на решението си всички събрани доказателства, както и всички доводи и оплаквания на страните по делото. Позовава се на противоречие с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС: № 116 от 7.10.2020 год. по гр. д. № 3896/2019 год., ІІI г. о., № 222 от 27.03.2018 год. по т. д. № 505/2017 год., ІI т. о. Поставени са и следните процесуалноправни въпроси: Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания фактически и доказателствен материал и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изложи своите мотиви; относно свидетелските показания за установяване на даден факт, с доводи за противоречие с решенията на ВКС: № 91 от 5.07.2019 год. по гр. д. № 4243/2018 год. ІІ г. о., № 173 от 15.07.2013 год. по гр. д. № 1131/2012 год. ІІІ г. о., № 218 от 3.11.2016 год. по гр. д. № 2217/2016 год. и др. По въпросите: Може ли въззивният съд да приеме за установено обстоятелство, без за него в рамките на спора да е въведен довод или защитно възражение от страните, както и относно разпределението на доказателствената тежест между страните, касаторът поддържа твърдения за противоречие с цитираната практика на ВКС, в т. ч. и задължителна - ТР № 12013 год. на ОСГТК. В изложението си касаторът, ищец поставя в Раздел ІІ въпроси относно размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди – за критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, за преценката на всички относими към този въпрос обстоятелства, в т. ч. личността на засегнатото лице и обществено-икономическите условия, като поддържа произнасянето на въззивния съд при определяне размера на обезщетението да е в противоречие с цитираната многобройна съдебна практика. В писмен отговор ответницата М. К., чрез адв. Ив. Н., поддържа становище за нередовност и недопустимост на жалбата на ищеца, както и за липса на релевираните основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски, при условията на чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3 ЗАдв. Върховният касационен съд, състав на II г. о., след извършена проверка, намира касационните жалби за процесуално допустими – същите са подадени в срока по чл. 283 ГПК от страните по делото. Преди да се произнесе по основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване обаче настоящият състав констатира следното: В изложението, както и в касационната жалба на М. К. се поддържа становище за несъответствие на диспозитива на въззивното решение с изложените съображения в мотивите му относно отхвърлителната част на иска. Макар да поддържа да е налице порок на решението, обусловен от съществено нарушение на съдопроизводствените правила и обуславящ очевидната му неправилност, всъщност се релевира наличие на очевидна фактическа грешка във въззивното решение, която подлежи на поправка по реда на чл. 247 ГПК. Въпросът е преюдициален по отношение произнасянето по същество на спора, като компетентен да се произнесе по него е въззивният съд, на който делото следва да се върне, след което същото следва да се изпрати отново на ВКС за произнасяне по реда на чл. 288 ГПК по двете касационни жалби срещу възивното решение. Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.