Определение № 25 от 06.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5148/2014 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. на Р. Б., чрез прокурор от С. а. п., срещу решение №966 от 21.05.2014г по гр.дело № 208/2014г. на Софийски апелативен съд, с което в една част е потвърдено първоинстанционното решение от 19.11.2013г на Софийски градски съд, а в една част същото е отменено, като присъденото обезщетение на основание чл.2 ал.1 н.3 ЗОДОВ е завишено с още 10000 лева, или общо е присъдено обезщетение в размер на 15000 лева. П. обжалва решението по присъденото обезщетение за неимуществени вреди и в двете му части. Касационна жалба е постъпила и от Ю. Х. Е. срещу въззивното решение в частта, с която потвърдено отхвърлянето на иска на основание чл. 2 ал.1 т.3 ЗОДОВ до претендирания размер от 30 000 лева В приложеното съм жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на П. се посочва, че Софийски апелативен съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, свързан с присъденото обезщетение при критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в конкретния случай, което е следствие от разрешен в противоречие с практиката на ВКС процесуален въпрос - за необходимостта от задължителна преценка на всички обстоятелства. Изтъква се противоречие на обжалваното решение с указанията по т.ІІ от ППВС №4/23.12.1968г, по т.11 от ТР №3/22.04.2005г на ОСГК ,тъй като част от претендираните неимуществени вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането и липсвали мотиви за причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Като основание са посочени критериите на чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, доколкото по прилагането на чл. 52 от ЗЗД се изтъква противоречие с принципните указания на ППВС № 4/ 1968г ,както и с разрешения във връзка с индивидуалното определяне на вредата по критерия за справедливост ,дадени по други конкретни дела. Приложени са решения № 219 от 04.06.2012г на ВКС ІV г.о, реш. № 132 от 29.04.2011г на ІІІ г.о на ВКС и реш. № 647 от 19.04.2011г на САС, пример за различия при определяне на обезщетенията при сравнително сходни случаи. В изложението на касатора Ю. Х. Е. се сочи основание по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, по въпроса кои са критериите при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, за прилагането на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ. Като обосновка се изтъква противоречие с решение от практиката на ВКС по чл. 290 ГПК - реш.№150-2013 по гр.д № 1367/2012г ІІІ г.о. Цитирани и приложени са решения от практиката на СГС (по гр.д № 5857/2011г ГО 1-1 състав ,по гр.д № 1116/2011г ГО 1-12 състав ) в които при индивидуалното определяне на обезщетението по критерия за справедливост са присъждани значително по високи обезщетения. След преценка Върховен касационен съд, ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по двете жалби. Не се аргументира основание по чл. 280 ал.1т. 1 ГПК по общо формулирания в изложението и на двамата касатори правен въпрос, свързан с критерия за справедливост и прилагането на чл. 52 от ЗЗД. По този въпрос е дадено разрешение в постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС, предвид реш. № 532 ат 2010 гр.д№ 1650/2009 ІІІ г.о ,реш. № 377 от 22.06.2010г гр.д №1381/2009 ІV г.о ,реш. от 06.04.2011г ,по гр д.№951/2010 ІІІ г.о, реш.№ 149 от 2011, гр.д.№574/10г ІІІ г.о. и др.. Част от тази установена практика съставляват и решения № 219 от 04.06.2012г ІV г.о и реш. № 132 от 29.04.2011г на ІІІ г.о на ВКС, приложени от ответната прокуратура, както и реш. №150 от 2013 по гр.д № 1367/2012г ІІІ г.о, приложено от жалбоподателката Е., на които обжалваното решение не противоречи. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността ,която засегнатите блага са имали за своя притежател, именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики. Тази преценка не липсва в обжалвания акт и въззивният съд е посочил кръга обстоятелства, от значение за определяне на обезщетението по размер ,съгласно практиката на ВКС. Това са тежестта на повдигнатото обвинение за престъпление по чл.311 ал.1 НК, в случая за съставяне на неверен протокол за изследване в длъжностно качество, установените отрицателни последици за ищцата в личностно, професионално, емоционално и психическо отношение: ищцата е била научен работник, доктор на ветеринално- медицинските науки, ръководител на секция и сертифицирана лаборатория, а незаконното обвинение е накърнило професионалния й авторитет, в личностен план ищцата е станала притеснена ,затворена, изпитвала е неудобство и срам от колегите си, обвиненията са я подтикнали да се оттегли от работа, като се пенсионира на 60 години, независимо че е имала възможността да направи това на 65 години, съгл чл.328 т.10 КТ ( стр 5 от мотивите на въззивното решение). Преценени са отрицателните последици не само за времето след привличането на ищцата като обвиняема, до прекратяване на наказателното производство поради липса на престъпление, но и воденото срещу нея като обект на разследване наказателно производство, тъй като същата е била изрично визирана при образуването му. Понеже първоинстанционният съд не е дал съответна преценка на горните две обстоятелства, въззивният съд е обосновал завишаването на обезщетението, по размер, като ги е изтъкнал. Освен това, на страница шеста от мотивите си, въззивният съд изрично е посочил, съответно е обсъдил и всички обстоятелства от значение за определянето на обезщетението по справедливост ,а именно: продължителност на наказателното преследване; тежест на престъплението в което ищцата е обвинена, характер на обвинението - както за случая е следвало да се прецени при обвинение в деяние, извършено в длъжностно качество и уронващо авторитета на ищцата като професионалист и научен работник; взетата мярка за неотклонение, която е лека; конкретните доказателства за емоционалните и психически страдания на ищцата - също подробно обсъдени в решението, включително обстоятелствата около провокираното по- ранно пенсиониране. Като игнорират конкретно установените и решаващо преценени от съда обстоятелства от значение за размера на обезщетението и въобще съдържанието на решението, което обжалват, двете страни поставят въпрос по прилагането на критерия на чл. 52 ЗЗД без връзка с решаващите съображения на съда. Указаната в ППВС №4/23.12.1968г преценка е намерила място в мотивите на обжалваното решение, изложена е по изискуемия начин и съгласно указанията, дадени в по-новата задължителна за съдилищата практика на ВКС. Наред с това, приложените и цитирани съдебни актове, в които на основание чл. 52 от ЗЗД по същество са определи различни по размер обезщетения, не са аргумент за противоречива практика ,щом не се касае за разлика в критериите за определяне на обезщетението, за противоречиво прилагане на един и същи институт или правна норма, или за противоречиво разрешен конкретен правен въпрос. Съдебни решения по уважени искове на същото основание, с които размерът на обезщетението е различен, поначало не обосновават противоречие по правен въпрос, ако такъв не е изрично привързан към определени предпоставки на преценката, обективирана в обжалваното решение. Разяснение кога има противоречие между влезли в сила решения, ако при пълно сходство или сходство в основните факти са определени различни по размер обезщетения на основание чл. 2 ал.1 т.2 (понастоящем чл. 2 ал.1 т.3) ЗОДОВ, се даде в реш. №830 от 20.12.2010г по гр.д № 1898/2009 ІV г.она ВКС по реда на чл. 290 ГПК. И на двамата касатори следва да се посочи, че липсва тъждество между решаващо обсъжданите по настоящето дело обстоятелства от значение за прилагането на чл. 52 ЗЗД и тези по изтъкнатите няколко решения от практиката на различни съдилища, включително ВКС. И в двете изложения липсва довод за пълно сходство, или за сходство в основаните факти, изтъква се само разликата в крайно определения по преценка на съда размер на обезщетението. За различните случаи обаче, тази разлика не е приемлив довод за хипотеза, въздигната от закона като изискване за допустимост в т.1 - 3 на чл. 280 ал.1 от ГПК. Несъстоятелно е изтъкваното от страна на Прокуратурата противоречие на решението със задължителното указание да се формира мотивиран извод за наличие или липса на причинна връзка, предвид установените по делото обстоятелства и обсъдените доказателства, които безспорно обуславят направените изводи за наличие на основание за отговорност по ЗОДОВ и връзката с причинените вреди.Решението е в съответствие с указанията по т.3 и т.11 от ТР №3/2005г на ОСГК. Разноските остават за страните, както са направени Воден от горното, Върховен касационен съд ,ІІІ г.о.