Определение № 4678 от 17.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5331/2023 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на И. В. А. чрез адв.Т. Е. и адв.К. Б. и по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 128/13.07.2023 г. по в.гр.д.№ 95/2023 г. на Апелативен съд Пловдив, с което се отменя решение № 437/05.12.2022 г. по гр.д.№ 834/2021 г. на Окръжен съд Пазарджик и частично са уважени исковете на И. В. А. против Прокуратурата на Република България, за обезщетение на неимуществени вреди до размер на сумата 35 000 лева, поради незаконно обвинение за извършено от него престъпление, ведно със законната лихва за забава, считано от 13.12.2018 г. до изплащане на сумата и разноски по делото. С решението са отхвърлени исковете за обезщетение на неимуществени вреди до пълния размер от 70 000 лева, със законните лихви до изплащането и за обезщетение на имуществени вреди /пропуснати ползи от неполучено брутно трудово възнаграждение, вкл. нормативни добавки и допълнително материално стимулиране/ в размер на общо 130 369,82 лева, за периода от 08.06.2011г. до 21.01.2021г., със законните лихви от подаване на исковата молба, както и за лихвите за забава в размер на 39 726,58 лева, за периода от 13.12.2018г. до 13.12.2021г., и са присъдени сторените разноски, съответно на уважената част от исковете. Касационна жалба на Прокуратурата на Република България е подадена срещу решението в осъдителната му част, като се твърди че е неправилно по отношение на присъдения размер на неимуществените вреди и разноските. В изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по въпросите за начина на определяне размер на обезщетението за неимуществени вреди, с оглед точното прилагане на общоприетия критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД и следва ли да се включат в репарацията тези вреди, които не са пряка последица от обвинението. Касационна жалба е подадена и от И. В. А., чрез адв.Т. Е. и адв.К. Б. срещу въззивното решение в частта, в която са отхвърлени претенциите за имуществени вреди и за неимуществени вреди до пълния предявен размер, с лихвите за забава и разноски по делото, с доводи, че е неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост. В изложение към касационна жалба се поддържа, че са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1.„Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото?“ 2.„Длъжен ли е въззивният съд да посочи конкретните обстоятелства, които са обусловили извод за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като ги разгледа поотделно и в тяхната съвкупност?“ 3.„Длъжен ли е съдът, при оценяването на моралните вреди, да извърши проучване на релевантната съдебна практика, за да сравни поставения пред него случай с подобни дела?“ 4.„При незаконно повдигнато и поддържано обвинение носи ли Прокуратурата имуществена отговорност за периода на отстраняване на служителя от работа?“ 5.„Налице ли е причинна връзка между неоснователно обвинение и неполучено месечно трудово възнаграждение поради прекратяване на служебно правоотношение, извън сроковете за обезщетение поради незаконно уволнение?“ 6.„Принципът за пълно обезщетение на претърпените имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, изисква ли само един процесуален субституент на държавата, носещ солидарна отговорност с други процесуални субституенти на държавата, да бъде осъден да заплати обезщетението изцяло, когато друг от възможните процесуални субституенти, носещ същата солидарна отговорност, не е конституиран като ответна страна в процес по чл.2 ЗОДОВ?“. Според касатора, тези въпроси са разрешени от съда в противоречие с практиката на ВКС, а третият от тях е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като се поддържа, че е налице и основание за допускане на касация поради „ очевидна неправилност“. За да постанови решението, въззивният съд е установил, че ищецът е бил държавен служител в системата на МВР от 1998г., а от 10.05.2010г. е заемал длъжността мл.автоконтрольор в ОДМВР-гр.Пазарджик до 08.06.2011г., когато е задържан за 72 часа. Със заповед от 27.06.2011г. на директора на ОДМВР срещу него е образувано дисциплинарно производство, временно е отстранен от служба и със заповед № з-2593/27.09.2011 г. му е наложено дисциплинарно уволнение. При оспорване по съдебен ред, издадената заповед за уволнение е била потвърдена по адм.д.№ 2194/2012г. от Върховния административен съд. Според мотивите на съда са налице всички предпоставки да се ангажира отговорността на държавата тъй като на ищеца е повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление от общ характер, по което е постановена оправдателна присъда. Съдът е установил също, че ДП № 9-П/11г. на СО-СГП е образувано м.март 2011г., а на 08.06.2011г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.302, т.1, пр.предп., вр. с чл.301, ал.1, пр.1 и 2, алт.2 вр.чл.20, ал.2 НК и е задържан за 72 часа. Съдът му е определил мярка за неотклонение „задържане под стража“ на 11.06.2011г., която е изменена на 21.11.2011г. в „парична гаранция“ от 2000 лева и отменена с прокурорско постановление от 25.07.2013г. С присъда от 28.11.2016 г. по НОХД № 857/2014 г. на Спец.наказателен съд, потвърдена по ВНОХД № 42/2017 г. на АСНС, влязла в сила на 29.05.2018 г., И. В. А. е признат за невиновен по същото обвинение. След постановяване на оправдателната присъда е отменена издадената заповед за уволнение от административния съд, чието решение е потвърдено по адм.д.№ 6740/2020г. на Върховния административен съд. Считано от 21.01.2021 г., ищецът е възстановен на работа на заеманата преди уволнението длъжност и е получил обезщетение поради незаконното прекратяване на служебното му правоотношение в размер на 4263,30 лева. Според заключение на съдебно-счетоводната експертиза, общият размер на брутното трудово възнаграждение, което следвало да получи ищецът, за периода от 08.06.2011г. до 21.01.2021г., е в размер на 134 633,12 лева /брутно трудово възнаграждение 117 253,12 лева, допълнително материално стимулиране 2690 лева, награди 1940 лева и 12 750 лева за храна/, но въззивният съд приема, че претенцията за имуществени вреди е неоснователна поради липсата на причинна връзка с незаконното обвинение. При тези релевантни за спора обстоятелства за периода от повдигане на обвинение до влизане в сила на оправдателната присъда, съобразявайки вида и тежестта на обвинението, степента на въздействие върху емоционално му състояние от преживения стрес и притеснения, довели до психически срив и негативно отношение на колегите му, както и разгласяването на наказателното производство чрез медийни публикации, вкл. взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ за 5 месеца и 10 дни, съдът е приел, че справедливото обезщетение на неимуществените вреди е в размер на 35 000 лева. Поставените от двете страни въпроси за приложението на установения в чл.52 ЗЗД критерий при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост не обуславят допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и процесуалните задължения на съда да обсъди конкретните обстоятелства от значение за определянето на обезщетението за неимуществени вреди, не може да се приеме, че е разрешен в противоречие със съдебната практика на ВКС, когато определеното обезщетение се основава на различни обстоятелства, относно тежестта на обвиненията, продължителността на наказателното преследване и установените негативни проявления в личния и професионален живот на пострадалия. Въззивният съд е приел, че размерът на обезщетението се обуславя от приобщените доказателства за неблагоприятните проявления в психичното здраве на ищеца, следствие на преживените тревоги и притеснения от злепоставяне на достойнството му пред колеги и приятели за воденото наказателно производство. Изводите на съда в тази част са съобразени с практиката на Върховния касационен съд – напр.решение по гр.д.№ 5462/2014 г., ІІІ г.о., решение по гр.д.№ 30/2013 г., ІІІ г.о. и решение по гр.д.№ 2040/2014 г., ІV г.о., в които се приема, че размерът на обезщетението се съизмерява с конкретно настъпилите вреди от незаконното повдигане и поддържане на обвинение от прокуратурата, което може да бъде съпроводено с различен интензитет на процесуална принуда - реализирано полицейско задържане, задържане под стража, ограничаване на конституционно признати права, като се отчита всяка причинена вреда в причинно-следствена връзка с обвинението, която е настъпила в личната и/или професионалната сфера на пострадалия, в това число и разгласяването на тези обстоятелства и свързаните с това неблагоприятни последици. В същия смисъл е и задължителната практика на ВКС, според която обезщетение за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост, с оглед особеностите на всеки конкретен случай, но при наличие на причинно-следствена връзка с незаконните актове и действия на правозащитните органи. В този смисъл, критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен точен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, при който се ангажира отговорността на държавата. Съдът не е ограничен от формалните доказателства за подобно увреждане, а следва да установи дали са причинени вреди над обичайните като интензитет и вид, както и дали успешно е проведено доказването от ищеца, за да бъде присъдено исканото обезщетение, т.е. справедливото обезщетение за неимуществените вреди се определя въз основа на данните по конкретното дело, степента на засягане на нематериалните блага и специфичните им проявления върху пострадалия. В случая, въззивният съд е извършил собствена преценка на събраните по делото доказателства и с оглед особеностите на случая е взел отношение по всички обстоятелства от значение за определяне на конкретния размер на обезщетението – вида и тежестта на обвинението и наказателната репресия, негативните последици за ищеца, както и продължителността на взетите спрямо него мерки за неотклонение. След като въззивният съд е преценил всеки един от установените правнорелевантни факти по делото и се е мотивирал относно тяхното значение при определяне на обезщетението, не може да се приеме, че мотивите на въззивното решение са в противоречие с практиката на ВКС. В тази връзка, въпросът на прокуратурата, следва ли да се включат в репарацията вреди, които не са пряка последица от обвинението, тъй като съдът е преценявал и доводите за несъответствие на условията при изпълнение на мярката „задържане под стража“ с установените нормативни изисквания, не обуславят допускане на касационно обжалване. В мотивите на решението се посочва, че конкретни разпоредби, предвиждащи специален ред на защита срещу изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отношение и методика за реализиране на отговорността на специализираните органи по изпълнение на наказанията са въведени едва през 2017 г. със ЗИНЗС и изм.на АПК, поради което привеждането на ищеца в ареста гр.Пазарджик през 2011г., като пряка последица от взетата мярка за неотклонение, се отразява на интензитета на наказателната репресия и се съобразява при определяне на обезщетението за неимуществените вреди на пострадалия. В този смисъл, не е налице противоречие, а съответствие с мотивите по ТР № 3/22.04.2005 г. на ВКС, ОСГК, че държавата, чрез процесуалния си субституент Прокуратурата на Република България, отговаря за всички неимуществени вреди, които ищецът търпи като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение срещу него, включително и за вредите от наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“. Предвид изложените съображения, въпросите във връзка с определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД не обуславят допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Третият въпрос в изложението на касатора И. В. А., за задължението на съда, при оценяването на моралните вреди, да извърши проучване на релевантната съдебна практика, за да сравни поставения пред него случай с подобни дела, не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът е бил предмет на разглеждане от касационната инстанция в смисъл, че моралните /неимуществени/ вреди нямат парична оценка, поради което дължимото обезщетение се определя по вътрешно убеждение на съда, с оглед особеностите на всеки отделен случай. „Справедливостта“ изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, което обаче не следва да се абсолютизира. Определяне на обезщетение по справедливост предполага индивидуален подход и оценка на правнозначимите релевантни обстоятелства. Доколкото обезщетението е винаги функция и от процеса на доказване, самата квалификация „идентичен“ и „сходен“ на друг случай е почти невъзможна, при различни релевантни обстоятелства, а дори при еднаквост на същите – от различната степен на доказаност в процеса. Прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД изключва въвеждането на унифицирани и универсално установени размери на обезщетенията, които да бъдат прилагани към различните, макар и сходни помежду си правоотношения, а изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи ще бъде нарушено само тогава, когато размерите на присъдените обезщетения се различават драстично помежду си, без да се констатират съответни различния в правните спорове /решение по гр.д.№ 638/2012г., ІІІ г.о., решение по гр.д.№ 3528/2018г., ІІІ г.о., решение по гр.д.№ 284/2017г., ІV г.о. и др./ По отношение на претенцията за имуществени вреди - пропуснати ползи вследствие отстраняването на ищеца от длъжност в резултат от образуваното наказателно производство и последвалото дисциплинарно уволнение, е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по уточнения материалноправен въпрос: Прокуратурата носи ли имуществената отговорност за пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение, ако повдигнатото обвинение е станало причина за отстраняването от длъжност на служителя и дисциплинарното му уволнение. Въпросът е обуславящ, но е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.