Определение № 4149 от 19.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2646/2024 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М. против определение на Софийски градски съд № 9108 от 12.06.2024 г., постановено по ч.гр.д. № 5505/ 2024 г., с която е потвърдено определение на Софийски районен съд /СРС/ от 10.04.2024 г. по гр.д.№ 53652/ 2023 г. и по този начин е прекратено производството на основание чл.126 ал.1 ГПК. Жалбоподателят намира за неправилни изводите на въззивния съд, че по гр.д.№ 53652/ 2023 г. бил предявен идентичен иск с този, по който било образувано по-рано гр.д.№ 35221/ 2023 г. на СРС. Признава, че по двете дела бил заявен един и същ период на увреждане и че претендираните неимуществени вреди били сходни, но исковете не били идентични, тъй като оплакванията по двете дела били различни. Поради това моли обжалваното определение да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол поставя въпросът „Длъжен ли е Съдът, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и обстоятелства, от които произтича спорното право, така, че да реши делото според точния смисъл на закона?“. Според касатора в обжалваното определение този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Излага и доводи за очевидна неправилност на определението, без да посочи в какво се състои. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния съд делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от Е. М. срещу ВКС, предявен е осъдителен иск за сумата 24 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди. Вземането се претендира като възникнало от противоправно поведение на съдии от ВКС – осъждането на ищеца по непредявени обвинения. С определение от 10.04.2024 г. по гр.д.№ 53652/ 2023 г. СРС, след като установил, че същият иск е предявен по висящото гр.д.№ 35221/ 2023 г. на СРС, прекратил производството пред себе си на основание чл.126 ал.1 ГПК. С обжалваното в настоящето производство определение на въззивния Софийски градски съд преграждащото определение на първата инстанция е потвърдено. Прието е, че между двете дела има пълен обективен и субективен идентитет, тъй като ищецът и ответникът са едни и същи, фактическите обстоятелства, на които се основава претенцията са еднакви и заявените петитуми не се различават. За неоснователни са счетени доводите на жалбоподателя, че исковете не са идентични поради различие в оплакванията, тъй като претенциите и по двете дела се основават на едни същи твърдения за противоправно поведение. С оглед тези мотиви на въззивния съд, формулираният правен въпрос е обуславящ, но неоснователно касаторът поддържа, че е разрешен в противоречие в с практиката на ВКС. Напротив, съдът е съобразил установената практика, според която за да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д.N 3902/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Затова не е налице допълнителната предпоставка по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК и по поставения въпрос касационно обжалване не следва да бъде допуснато. То не може да бъде допуснато и по твърденията, че обжалваният акт е очевидно неправилен. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая касаторът не сочи никакви обстоятелства, въз основа на които обжалваният акт да може да се окачестви като „очевидно неправилен“, поради което не са налице предпоставките по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. По изложените съображения съдът