Определение № 50408 от 31.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1816/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по 1/. касационна жалба на „УП България 3“ ЕООД, представлявано от адв.Р. М., срещу решение № 43 от 17.02.2022г. по в.т.д. № 666/2021г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, в частта, с която е потвърдено решение № 187 от 22.06.2021г. по т.д. № 1187/2020г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, с коeто са отхвърлени предявените от „УП България 3“ ЕООД против „Енерго-Про Продажби“ АД искове с правно основание чл.79, ал.1 и чл.86 ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата от 2 567,54 лева, представляваща цена на произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник – ВяЕЦ за месец октомври 2017г. по фактура № 132/31.10.2017г., както и сумата от 712,54 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 24.11.2017г. до датата на подаване на исковата молба; сумата от 89 112,37 лева – цена на произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник – ВяЕЦ за месец ноември 2017г. по фактура № 133/30.11.2017г., както и сумата от 25 397,07 лeва – обезщетение за забава за периода от 29.12.2017г. до датата на подаване на исковата молба; сумата от 91 035,50 лева - цена на произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник – ВяЕЦ за месец декември 2017г. по фактура № 135/31.12.2017г., както и сумата от 25 262,41 лева – обезщетение за забава за периода от 25.01.2018г. до датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задълженията; 2/. частна касационна жалба на „Енерго-Про Продажби“ АД, представлявано от адв.А. Т., срещу въззивното решението в частта, с която е оставена без уважение подадената от него частна жалба срещу определение № 1168 от 08.09.2021г. по т.д. № 1187/2020г. на Варненски окръжен съд, с което е отхвърлена молбата му за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

Касаторът „УП България 3“ ЕООД поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че решението е постановено в нарушение на чл.229, ал.1, т.4 ГПК и в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019г. по т.д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС, тъй като въззивният съд не е съобразил наличието на висящо производство по проверка за законосъобразността на решение № СП-5 от 28.03.2019г. на КЕВР. На следващо място твърди, че решението е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с чл.31, ал.5 ЗЕВИ във връзка с § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕВИ. Излага съображения, че въззивният съд неправилно е анализирал ефекта на измененията на ЗЕВИ от месец юли 2015г. върху механизма на заплащане на производители от ВяЕЦ. Твърди, че съдът неправилно е приложил последствията от отмяната на решение СП-1 на КЕВР, тъй като не е анализирал по какъв начин тя се отразява в отношенията между страните по делото. Поддържа, че въззивният съд е следвало да се произнесе по валидността на решение № СП-5 на КЕВР по реда на чл.17, ал.2 ГПК. Навежда доводи за необсъждане на изложените от него аргументи и твърдения, касаещи отказа за плащане от страна на ответника и позицията на НЕК. Твърди, че в обжалваното решение липсва анализ на правната и фактическата обстановка, както и че същото е немотивирано и съдържа неверни констатации. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Преюдициален ли е по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК спорът за законосъобразността на индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка?

2. При наличие на предпоставките, предвидени в чл.17, ал.2 ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен контрол за законосъобразността на акта?

3. Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл.17, ал.2 ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно /ex lege/ правомощие на съда?

4. Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл.17, ал.2 ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционно решение?

5. Допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение, и дали законово придадената изпълнителна сила на индивидуален административен акт дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му?

6. Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданският съд да се произнесе по същество, без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността вследствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационно – правния спор?

Касаторът въвежда по първия въпрос допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като твърди противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, обективирана в определение № 410 от 27.09.2019г. по ч.т.д. № 1813/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 10 от 06.01.2021г. по ч.т.д. № 2479/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 25 от 10.01.2013г. по ч.гр.д. № 795/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 340 от 22.07.2019г. по ч.т.д. № 1250/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 456 от 03.8.2015г. по ч.т.д. № 1826/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 40 от 18.01.2018г. по ч.т.д. № 2586/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 212 от 23.12.2015г. по т.д. № 2956/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 155 от 11.01.2016г. по т.д. № 2611/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 157 от 11.06.2016г. по т.д. № 3018/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 7 от 26.04.2016г. по т.д. № 3196/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 28 от 28.04.2016г. по т.д. № 353/2015г. на ВКС, ТК, II т.о. По останалите въпроси поддържа наличие на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответникът „Енерго-Про Продажби“ АД, представляван от адв.А. Т., оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения относно липсата на допълнителните основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Излага също доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Третото лице – помагач „Национална електрическа компания“ ЕАД, представлявано от ст.юрк.М. А., изразява становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Частният касационен жалбоподател „Енерго-Про Продажби“ АД поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно. Излага съображения, че въззивният съд е нарушил разпоредбите на чл.78, ал.5 ГПК вр. чл.36, ал.2 ЗАдв. и чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004г. при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение в хипотезата на обективно кумулативно съединени оценяеми искове. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, обективирано в частната касационна жалба, частният жалбоподател обосновава наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като поставя следния процесуалноправен въпрос: „Как следва да се изчисли минималният размер на адвокатското възнаграждение, до който последното може да бъде намалено на основание чл.78, ал.5 ГПК вр. чл.36 ЗАдв. при направено възражение за прекомерност по дело, чийто предмет са няколко обективно кумулативно съединени осъдителни искове – като едно възнаграждение на база сбора от цената на всички искове или като сбор от минималното възнаграждение, изчислено за всеки иск по отделно?“. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 56 от 06.02.2013г. по ч.гр.д. № 36/2013г. на ВКС, ГК, I т.о. и определение № 178 от 05.03.2019г. по гр.д. № 3320/2018г. на ВКС, ГК, IV г.о.

Ответникът „УП България 3“ ЕООД и третото лице – помагач „Национална електрическа компания“ ЕАД не представят отговор на частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационната жалба и частната касационна жалба са редовни - подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за безспорно, че между „УП България 3“ ЕООД и „Енерго-Про Продажби“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за изкупуване на електрическа енергия, по силата на който „Енерго-Про Продажби“ АД се е задължило да изкупува произведената от „УП България 3“ ЕООД електрическа енергия за срок от 15 години, при цена от 189 лева/мWh, определена с решение № Ц-04/30.03.2009г., а при достигане на 2550 пълни ефективни годишни часове – при цена от 172 лева/Мвч. Намерил е още за безспорно, че до достигане на НСП през месец октомври 2017г. произведената електрическа енергия е изкупувана по преференциалната цена по т.8 от решение Ц-10/30.03.2011г. на КЕВР. Констатирал е, че процесните фактури и дебитни известия са получени в счетоводството на „Енерго-Про Продажби“ АД, като по тях са направени частични плащания за суми, изчислени въз основа на фактурираните от производителя количества изкупена електрическа енергия, но по цена за излишък на свободен пазар за количествата, надхвърлили определеното в решение № СП 1/31.07.2015г. нетно специфично производство в размер на 2000 MWh за ВяЕЦ с инсталирана мощност 1 kW, работещи до 2250 часа.

Въззивният съд е извел като спорен въпроса как се определя цената на произведената електрическа енергия от възобновяем енергиен източник – ВяЕЦ, работеща до и над 2250 часа в рамките на едногодишен период, при нетно специфично производство над 2000 kWh до 2300 kWh – като преференциална по т.8 и/или т.9 от решение № Ц-10/30.03.2011г. и т.1.7 или т.1.8 от решение СП-1/31.07.2015г. на КЕВР или по цена за излишък на балансиращия пазар, на основание чл.31, ал.5, т.2 ЗЕВИ, респ. дали една централа, след изменението на чл.31, ал.5 ЗЕВИ и приемане на решение № СП-1/31.07.2015г. на КЕВР, може да попадне последователно в две ценови категории, определени в т.1.7 или т.1.8 от решение СП-1/31.07.2015г. на КЕВР. Обсъдил е, че с измененията на чл.31, ал.5 ЗЕВИ е ограничено преференциално изкупуваното производство не само като цени, но и като обем, като е въведен праг – „нетно специфично производство“ /НСП/, до който крайният снабдител е задължен да изкупи електрическата енергия по преференциални цени, а съответно остатъкът от производството – по цена за излишък на балансиращия пазар. Взел е предвид, че с решение № СП-1/31.07.2015г. КЕВР е запазил разграничението според годишни часове работа и е посочил различни обеми на НСП за централи, работещи до и над 2250 часа годишно, въз основа на същия определящ според регулатора специфичен критерий за този вид производители /наличен ресурс на първичния енергиен източник/. Приел е, че разпоредбата на чл.31, ал.5 ЗЕВИ намира на общо основание приложение както към бъдещи производители, така и към тези, които вече имат сключени дългосрочни договори, доколкото ЗИД на ЗЕВИ не съдържа норми, изключващи действието му спрямо определени заварени правоотношения. Съобразил е, че цитираното решение на КЕВР е отменено с решение № 1177 от 23.02.2018г. по адм.д. № 8522/2015г. на Административен съд – София, оставено в сила с решение № 1115 от 28.01.2019г. по адм.д. № 5284/2018г. на ВАС, в частта по т.1.7, с която е определено нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в решение № Ц-10/30.03.2011г. на КЕВР, в размер 2000 kWh, при определена цена 188,29 лв./MWh без ДДС за вятърни електрически централи, работещи до 2250 часа. От § 17 от ПЗР на ЗЕВИ въззивният съд е направил извод, че отмяната с влязъл в сила съдебен акт на посоченото решение на КЕВР е породила необходимостта регулаторът да изпълни законовите си задължения и да установи нетното специфично производство на електрическа енергия за преференциалните цени по решение № Ц-10/30.03.2011г. на КЕВР. Съобразил е, че с решение № СП-5/28.03.2019г. на КЕВР е установено, считано от 31.07.2015г., нетното специфично производство на електрическа енергия в размер на 2000 kWh, въз основа на което е определена преференциалната цена за вятърни електрически централи, работещи до 2250 часа по т.8 от решение № Ц-10/30.03.2011г. на КЕВР, във връзка с решение № Ц-13/28.06.2006г. Приел е, че въпреки че решението не е влязло в сила, същото е породило своето действие в хода на първоинстанционното производство, съгласно чл.13, ал.9 ЗЕ, поради което следва да бъде съобразено според правилото на чл.235, ал.3 ГПК.

Въззивният съд е намерил за неоснователно оплакването за постановяване на първоинстанционното решение при наличие на процесуална пречка по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, свързана с наличието на висящо производство по обжалване на решение № СП-5/28.03.2019г. на КЕВР. Акцентирал е върху изпълнение на законовото задължение, регламентирано в § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ, с решение № СП-1/31.07.2015г. на КЕВР, с което е определено нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в решение № Ц-10/30.03.2011г. на КЕВР. Изтъкнал е, че решение № СП-5/28.03.2019г. на КЕВР е издадено след отмяна по съдебен път на решение № СП-1/31.07.2015г. в частта по т.1.7, в изпълнение на законовото задължение на регулатора да приеме решение, с което установява нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизане в сила на ЗЕВИ. Отчел е и наличието на множество дела, образувани в Административен съд – София, срещу решение № СП-5/28.03.2019г. на КЕВР. Като е акцентирал, че спорът се концентрира върху тълкуването и прилагането на разпоредба на индивидуален административен акт, относим към определянето на преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници, въззивният съд е приел, че евентуалната отмяна на решение № СП-5/28.03.2019г. на КЕВР няма да даде отговор в значимата за спора насока. Изтъкнал е и приетото в практиката на ВКС обратно действие на отмяната на решенията на КЕВР с характеристиките на индивидуални административни актове. С оглед на тези съображения и предвид установения по делото факт, че ответникът е заплатил на ищеца фактурираното по преференциални цени, приложими за ВяЕЦ, работещи до 2250 часа годишно, само произведено количество електрическа енергия, равняващо се на НСП до 2000 kWh, и е закупил останалото количество произведена електрическа енергия за процесните периоди по цени за излишък на балансиращия пазар, въззивният съд е формирал извод, че ответникът е изпълнил точно задълженията си по договора и не дължи горница над тези цени до претендираните от ищеца за изкупени количества от 2000 kWh до 2300 kWh.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд по касационната жалба на „УП България 3“ ЕООД.

Доводът за недопустимост на обжалваното решение се основава на твърдението, че въззивният съд не е приложил разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, като в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019г. по тълк.д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС е отказал да спре производството по делото до приключване на административното производство срещу решение № СП-5 от 28.03.2019г. на КЕВР. Във връзка с този довод са поставени първи и шести въпроси от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, свързани с наличието на основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по делото. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице сочените допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за първи въпрос, съответно по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – за шести въпрос, тъй като въззивното решение е в пълно съответствие с постановената съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 60073 от 16.11.2021г. по т.д. № 1184/2020г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 60130 от 31.01.2022г. по т.д. № 1681/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 597 от 30.09.2019г. по ч.т.д. № 1628/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 241 от 28.05.2021г. по ч.т.д. № 985/2021г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 236 от 27.05.2021г. по ч.т.д. № 429/2021г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 60293 от 04.08.2021г. по ч.т.д. № 926/2021г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 60275 от 21.07.2021г. по ч.т.д. № 595/2021г. на ВКС, ТК, I т.о. и други. В посочената практика на ВКС е прието, че съгласно изменението на чл.31, ал.5 ЗЕВИ /ДВ, бр.56 от 24.07.2015г./ общественият доставчик, съответно крайните снабдители са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници – до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи нетното специфично производство – по цена на излишък на балансиращия пазар. С § 17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ е предвидено КЕВР да приеме решение, с което да установи нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на този закон. С разпоредбата на чл.13, ал.9 ЗЕ е дерогиран суспензивният ефект на обжалването на индивидуалния административен акт, предвиден в чл.166, ал.1 АПК, като е допуснато предварително изпълнение на невлезлите в сила решения, издавани от КЕВР, предвид значимостта на регулираните обществени отношения. Още повече изрично законодателят е предвидил за тази категория ИАА, че искането за спиране изпълнението на оспорено по съдебен ред решение е недопустимо. Такива са и издадените на основание § 17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ /ДВ бр.56/2015г./ решение № СП-1/31.07.2015г., решение № СП-5/28.03.2019г. /след отмяна на решение № СП-1/31.07.2015г./ в частта относно т.1.7, касаеща вятърни централи, работещи до 2250 часа, респ. и решение № СП-1/15.10.2020г. С тези решения КЕВР само установява вече съобразеното, но непосочено изрично като размер на влезлите в сила решение № Ц-010/30.03.2011г. на КЕВР вр. решение № Ц-013/28.06.2006г. на ДКЕВР нетно специфично производство, което е един от ценообразуващите елементи за определяне на преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници. По силата на законово регламентираното предварително изпълнение на този индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, следва за процесния период да се зачетат правните последици, към които е насочен. Настъпилите до края на устните състезания нови релевантни за спора факти, включително във връзка с обжалване на ИАА, следва да се зачетат от решаващия съд, на основание чл.235, ал.3 ГПК. Настъпилите след този момент откриват възможността за защита било чрез нов иск или по реда на чл.303, ал.1, т.3 ГПК според спецификата на новия факт. Изводите на въззивния съд са изцяло в съответствие с така даденото разрешение от ВКС, поради което обжалваното решение е процесуално допустимо.

Останалите въпроси – от втори до пети включително, касаещи приложението на чл.17, ал.2 ГПК, не отговарят на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, доколкото въззивният съд нито е отрекъл принципно задължението за осъществяване на косвен съдебен контрол за законосъобразност на приложим към спора индивидуален административен акт при наличие на предпоставките на чл.17, ал.2 ГПК, нито е приел извършването на такъв контрол за принципно недопустимо, в какъвто смисъл са наведените от касатора твърдения при обосноваване на въпросите.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от касатора „УП България 3“ ЕООД част. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 9768 лева с ДДС, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

По частната касационна жалба на „Енерго-Про Продажби“ АД:

Въззивният съд е приел, че не са налице основания за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските чрез присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение в полза на страната. Намерил е, че е налице уважено възражение по чл.78, ал.5 ГПК, изискващо преценката на съда и предпоставящо съобразяване на правната и фактическата сложност на спора, както и съобразяване на материалния интерес по делото и предвидените в Наредба № 1/09.07.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Приел е, че първоинстанционният съд е съобразил практиката на ВКС по чл.274, ал.3 ГПК, обективирана в определение № 29 от 20.01.2020г. по т.д. № 2982/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., според което при обективно кумулативно съединени оценяеми искове интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове. Заключил е, че предвид цената на исковете – 234 087 лева, направеното възражение за прекомерност на платеното възнаграждение е основателно, поради което ищецът следва да заплати на ответника определеното по Наредба № 1/2004г. минимално адвокатско възнаграждение от 7454 лева с ДДС.

Поставеният в изложението въпрос е обуславящ за изхода на спора относно размера на адвокатското възнаграждение, разноските за което се дължат на жалбоподателя, с което е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на този въпрос е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Във формираната трайна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора определения, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав определение № 146 от 04.04.2022г. по ч.т.д. № 358/2022г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 77 от 24.02.2022г. по ч.т.д. № 1692/2021г. на ВКС, ТК, I т.о. и определение № 404 от 26.10.2020г. по ч.гр.д. № 2883/2020г. на ВКС, ГК, IV г.о., е прието при тълкуване на разпоредбите на чл.7, ал.2 и чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004г., че под материален интерес по смисъла на чл.7, ал.2 от Наредбата законодателят е имал предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техния сбор. Съответствието на адвокатското възнаграждение на предвидения в Наредба № 1/2004г. минимален размер се преценява съобразно материалния интерес, като под материален интерес се взима предвид цената на всеки обективно съединен иск поотделно и се определя за всеки от така съединените искове минималното възнаграждение, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноските.

Даденото от въззивния съд разрешение е в отклонение от посочената практика. В случая са предявени два обективно кумулативно съединени осъдителни иска – първият е по чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на главница по трите фактури в общ размер на 182 715,41 лева, а втория – по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 51 372,02 лева, представляваща мораторна лихва по фактурите. С оглед изложеното и съобразно датата на сключване на договора за правна защита и съдействие между ответника и процесуалния му представител – 15.12.2020г., приложение следва да намерят правилата на чл.2, ал.5 вр. чл.7, ал.2, т.4 и т.5 от Наредба № 1/2004г. в редакцията от 31.07.2020г. Съответно адвокатското възнаграждение по иска за заплащане на главницата от 182 715,41 лева възлиза на 5184,31 лева, а по иска за заплащане на мораторната лихва от 51 372,02 лева – на 2071,16 лева. Общият размер на дължимото адвокатско възнаграждение възлиза на 7255,47 лева, без ДДС, съответно на 8706,56 лева с ДДС.

Неоснователни са оплакванията на частния касатор, че минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да се определи съобразно размера на претендираната сума по всяка от процесните фактури поотделно. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в определение № 617 от 27.10.2017г. по ч.т.д. № 1848/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 359 от 30.07.2018г. по ч.т.д. № 1663/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 167 от 25.03.2016г. по ч.т.д. № 192/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и други, при обща искова претенция за заплащане на суми, дължими въз основа на множество фактури, цената на иска се определя в зависимост от обстоятелството дали плащанията са осъществени въз основа на един договор или всяко едно от плащанията е обусловено от наличието или липсата на отделно облигационно правоотношение. В случая се касае за задължения за плащане на доставки на електрическа енергия, извършени в изпълнение на един и същ договор, а не за отделни самостоятелно възникнали облигационни правоотношения с предмет доставка на електрическа енергия. Поради това е неоснователен доводът, че вземането по всяка от фактурите е предмет на защита с отделен иск, съответно минималното адвокатско възнаграждение следва да бъде определено за всяка от главниците поотделно.

С оглед на изложеното, въззивното решение в частта, с която е потвърдено определението по чл.248, ал.1 ГПК на Варненски окръжен съд следва да бъде отменено, а молбата на „Енерго-Про Продажби“ АД следва да бъде частично уважена, като му се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер още на 1252,56 лева с ДДС.

Разноски за производството по частната касационна жалба не се дължат и не следва да се присъждат на страните, тъй като производството по обжалване на определението по чл.248 ГПК няма самостоятелен характер и определението не е от категорията съдебни актове по чл.81 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение