Определение № 2798 от 02.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 226/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Л. С. срещу решение № 213 от 18.11.2024 г. по в. гр. д. № 410/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение № 1075 от 06.08.2024 г. по гр. д. № 461/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата над 8 000 лв. до предявения размер от 60 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение в престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1, пр. 1 и т. 5, вр. с ал.1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, по което е постановена влязла в сила на 29.01.2024 г. оправдателна присъда № 32/04.10.2023 г. по НОХД № 406/2023 г. на РС – Карлово. Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и като необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че е занижен размера на определеното обезщетение за претендираните неимуществени вреди от процесния деликт, който не е съобразен с принципа за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Счита, че не са взети предвид от решаващия съд всички конкретни обстоятелства, които са от значение за определяне на справедливия размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди. Моли въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск за неимуществени вреди да бъде уважен изцяло. Претендира заплащане на адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът - ищец навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: „Кои обстоятелства са от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД и за определяне на размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и длъжен ли е съдът да се мотивира как всяко от тях влияе при определяне на крайния размер на дължимото обезщетение според чл. 52 ЗЗД?“, който поддържа, че е разрешен от въззивния съд в атакувания съдебен акт в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в: ППВС № 4/ 1968 г.; ТР № 3/ 22.04.2005 г. на ВКС по гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС; решение № 146 от 07.10.2020 г. по гр.д. № 4129/ 2019 г. на ВКС, 4 г.о.; решение № 192 от 26.03.2024 г. по гр.д. № 4814/ 2022 г. на ВКС, 4 г.о.; решение № 290 от 15.05.2024 г. по гр.д. № 2496/ 2023 г. на ВКС, 3 г.о.; решение № 377 от 19.06.2024 г. по гр.д. № 4064/ 2023 г. на ВКС, 3 г.о.; решение № 388 от 21.06.2024 г. по гр.д. № 1960/ 2023 г. на ВКС, 3 г.о.; решение № 50009 от 15.02.2023 г. по гр.д. № 1698/ 2022 г. на ВКС, 4 г.о. и решение № 50058 от 30.03.2023 г. по гр.д. № 1937/ 2022 г. на ВКС, 4 г.о.. Ответникът по касационната жалба - Прокуратурата на Република България не подава отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (въззивно решение по иск по граждански спор с цена над 5 000 лв.), т. е. тя е допустима. Въззивният съд е приел, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, намирайки за осъществен целият фактически състав на твърдяното деликтно субективно право. Посочил е конкретните обстоятелства, от значение за определяне на размера на обезщетението за процесните неимуществени вреди, включващи се в понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Съобразил е продължителността на наказателното производство срещу ищеца (започнало на 03.11.2022 г. със задържането му по реда на ЗМВР и приключило на 29.01.2024 г. с постановяването на окончателното решение № 29 от 29.01.2024 г., с което оправдателната присъда е потвърдена) - общо 1 година, 2 месеца и 26 дни, която е приел за разумен срок. Взел е предвид наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ спрямо увредения за около 2 месеца, през които е било ограничено правото му на свободно придвижване, както и впоследствие приложената по-лека мярка за неотклонение „парична гаранция“ за 8 месеца и 20 дни, във връзка с която е била внесена като гаранция сумата 1 000 лева, от която ищецът не е могъл да се ползва. Съобразил е и че повдигнатото обвинение е за тежко престъпление по смисъла на чл.93, ал.1, т.7 НК - по чл. 281, ал. 2, т. 1, пр.1 и т. 5, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал.1 НК (за това, че на 03.11.2022 г., в съучастие с друго лице като извършител, с цел да набави за себе си имотна облага, противозаконно е подпомогнал чужденци – 7 марокански граждани, да пребивават и преминат в РБ в нарушение на чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ, използвайки МПС), за което е предвидено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 до 6 години, както и кумулативно налагане на наказание „глоба“ в размер от 5 000 лв. до 20 000 лв.. Отчел е също възрастта на ищеца – 36 г. и че към момента на задържането му по процесното наказателно производство е бил трудово ангажиран, и е бил в млада и активна възраст. Второинстанционният съд е взел предвид, че в наказателното производство увреденият е бил ангажиран с процесуално- следствени действия общо за 10 дни, от които 6 дни са били по време на задържането му под стража, а при съдебното разглеждане на делото производството е приключвало в едно съдебно заседание във всяка от инстанциите, поради което е заключил, че не е бил интензивно ангажиран с процесуално-следствени действия. За установяване на претърпените от ищеца във връзка с процесното наказателно производство неимуществени вреди, решаващият съд е обсъдил и показанията на свидетелите Л. С. (баща на ищеца) и М. Ц. (колега на ищеца), въз основа на които е намерил, че ищецът е претърпял обичайните морални вреди от образуваното срещу него наказателно производство - накърняване на честта и доброто му име в обществото, срам и неудобство, стрес, страх от осъждането му с ефективна присъда и от налагането на наказание „глоба“ в значителен размер, притеснение за бъдещето, несигурност, невъзможност да упражнява трудова дейност в периода на задържането под стража, нежелание за социални контакти, нарушен сън. Не е счел за установено по делото, че във връзка с процесното наказателно производство ищецът е останал без работа след освобождаването му от ареста, поради разминаване на показанията на двамата свидетели. Не е намерил за доказано и обстоятелството, че ищецът е бил поставен в социална изолация от обичайния си професионален или приятелски кръг в резултат от разгласяване в обществото на повдигнатото срещу него обвинение, тъй като от показанията на св. Ц. е приел за установено, че ищецът сам е ограничил социалните си контакти, като не е отговарял на обажданията по телефона, а от показанията на св. С. е намерил за установено, че веднага след освобождаването му от ареста ищецът е започнал да се връща към нормалния си начин на живот и напълно е възстановил начина си на живот след постановяване на оправдателната присъда. Счел е, че липсват доказателства и за обстоятелството, че ищецът е изпаднал в състояние на тежка депресия поради наказателното преследване, тъй като не са събрани писмени или гласни доказателства ищецът да се е нуждаел от медицинска помощ от специалисти, или да е търсил консултации с такива специалисти, във връзка с възникнали здравословни проблеми в периода на наказателното производство, в това число и свързани с депресивни симптоми, или нарушено соматично здраве. Приел е, че в резултат на незаконното наказателно преследване, не е бил смутен семейният живот на ищеца, доколкото е установено, че към момента на задържането му той не е семеен и не е имал трайно установена партньорска връзка, живеел е в едно домакинство със своите родители, които са му оказвали морална и финансова подкрепа. Съобразно гореизложеното, въззивният съд е заключил, че не са налице основания за завишаване на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди от процесното непозволено увреждане в размер на 8 000 лв.. По основанията за допускане на касационно обжалване: Поставеният от касатора единствен правен въпрос е обуславящ за изхода на конкретния спор, т.е. удовлетворява изискването за наличие на общо основание за допускане на касационния контрол, но спрямо него не е осъществено релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1 ,т. 1 ГПК - противоречие с цитираната от ищеца съдебна практика на ВС и ВКС. Според нея (ППВС № 4/23.12.1968г., т. 11 ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД вр. с чл. 4 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, вкл. сочената в касационната жалба, както и решение № 112/14. 06. 2011г. по гр. дело № 372/2010г. на IV г.о. на ВКС, решение № 376/21. 10. 2015г. по гр. д. № 514/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 832/10. 12. 2010г. по гр. д. № 593/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 554/2012г. по гр. д. № 266/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 263 от 21. 03. 2017г. по гр. д. № 627/2016г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 70/29. 03. 2016г. по гр. д. № 5257/2015г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 251/21. 12. 2015г. по гр. д. № 812/2015г. на ІІІ г.о. на ВКС; решение № 140 от 14.12.2017 г. по гр. д. № 919/2017 г. на III г. о. на ВКС; решение № 361 от 17.06.2024 г. по гр. д. № 1851/2023 г. на IV г. о. на ВКС, и др.), размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като например вида и тежестта на незаконното обвинение; продължителността на наказателното производство; наличието или не на наложена мярка за неотклонение и/или на процесуална принуда, както и техния вид и срок; доказателствата за физическото и психическото здраве на увредения, респективно за неговото влошаване поради наказателното преследване; негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот; възрастта на пострадалия, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, като например: съдебното минало и наличието на други висящи наказателни производства срещу пострадалия през времетраенето на наказателния процес, от който се претендират вреди по делото, с оглед преценка на личността му и интензитета на негативните изживявания. В мотивите към решението си решаващият съд трябва да обсъди всички конкретни обстоятелствата, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението. Това се отнася и за въззивната инстанция, когато пред нея остава спорен размерът на обезщетението за неимуществени вреди. В качеството си на втора инстанция по съществото на материалноправния спор, въззивният съд извършва самостоятелна преценка на доказателствата и установените от тях правнорелевантни факти, след което въз основа на тях извежда своите собствени правни изводи по съществото на спора. От мотивите на обжалвания акт може да бъде направен извод, че въззивният съд е съобразил съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в своето решение, постановявайки го изцяло в съответствие със същата. Решаващият съд е взел предвид именно горепосочените правнозначими обстоятелства, установени спрямо ищеца – продължителността на процесното наказателно преследване от 1 година, 2 месеца и 26 дни, която е категорично разумна; наложените мерки за неотклонение „задържане под стража“ и "парична гаранция", техният срок и последиците им спрямо личността на увредения; обстоятелството, че процесуалните действия по процесното наказателно дело са малобройни, а оправдателната присъда е постановена още на първа инстанция, като пред двете съдебни инстанции е проведено само по едно открито съдебно заседание, в което делото е решено; обстоятелството, че незаконното обвинение е за тежко престъпление, за което е предвидено кумулативно налагане на „лишаване от свобода“ и „глоба“; възрастта на пострадалия – 36 г. и чистото му съдебно минало; претърпените негативни психо - емоционални преживявания, ненадхвърлящи обичайните при подобни деликти и неустановяването на твърдените негативни последици за здравето и за професионалния живот на увредения от процесното наказателно преследване, които обстоятелства е преценил в тяхната съвкупност и взаимовръзка, излагайки подробни аргументи за значимостта на всяко от тях при определяне на справедливия размер от 8 000 лв. на процесното обезщетение за неимуществени вреди. На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение