Определение № 5652 от 04.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 101/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Н. Н. чрез пълномощника му адвокат Е. Т. против решение № 169 от 26.07.2023 г., постановено по гр. д. № 158 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Силистра, с което е потвърдено решение № 260003 от 13.02.2023 г. по гр. д. № 602/2017 г. на Районен съд – Дулово за отхвърляне на предявения от Н. Н. Х. (починал на 18.02.2023 г., като Н. Н. Н. е негов наследник по закон) и Н. Н. Н. против И. Д., с ЛИН № ***, гражданин на Р. Т., Ф. Ш., с ЛИН № ***, гражданка на Р. Т., С. Т., с ЛИН № ***, гражданка на Р. Т., Р. К., с ЛИН №***, гражданин на Р. Т., А. Х., с ЛИН № ***, гражданин на Р. Т., А. У., с ЛИН № ***, гражданка на Р. Т., Ф. В., с ЛИН № ***, гражданка на Р. Т., З. А. Ю., с ЕГН [ЕГН], З. А. Н., с ЕГН [ЕГН], М. М. Х., с ЕГН [ЕГН], А. Ф. Ш., с ЕГН [ЕГН], и Х. Н. П., ЕГН [ЕГН] иск за собственост въз основа на давностно владение на нива с площ от 6.767 дка, трета категория, находяща се в местността „Ч.“, съставляваща имот № * по картата на землището, НИВА с площ от 15.002 дка, трета категория, находяща се в местността „К. П.“, съставляваща имот № * по плана за земеразделяне, НИВА с площ от 8.999 дка, трета категория, находяща се в местността „К. А.“, съставляваща имот № * по плана за земеразделяне и НИВА, находяща се в [населено място], ЕКАТТЕ *, [община], област С., с площ от 27.005 дка, трета категория, находяща се в местността „С. Е.“, съставляваща имот № * по плана за земеразделяне. Писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са подали И. Д. чрез особения си представител адвокат Ф. И., С. Т. чрез особения си представител адвокат В. Х., както и Х. Н. П., А. Ф. Ш., З. А. Ю. и З. А. Н. чрез пълномощника си адвокат Д. К.. В отговора на всяка от страните се оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Адвокат Ф. И. и адвокат В. Х. искат да им се определи възнаграждение за осъществяваното особено представителство. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че с решение № 20 от 17.02.1998 г. на ОСЗ-Дулово по преписка № 20010 за [населено място] на наследниците на Ю. А. С. са възстановени два имота, единия от които е нива от 27.005 дка съставляваща имот № *, а с решение № 20 от 17.02.1998 г. на ОСЗ - Дулово по преписка № * за [населено място] на наследниците на Н. Ю. А. са възстановени два имота, единият от които представлява нива от 15.002 дка, съставляваща имот № * по плана за земеразделяне на е. Раздел. Видно от Протокол № 32/23.09.1997 г. на ОСЗ - Дулово, наследниците на Н. Ю. А. /Н. Д./ са въведени във владение. Ответниците с изключение на А. Ш. и Х. П. са наследници на Н. Ю. А. /Н. Д./ и на Ю. А. С.. През август 2017 г. ответниците З. А. Ю. и З. А. Н. са се разпоредили чрез договор за замяна на недвижим имот и движима вещ и договори за покупко-продажба с наследствените си дялове от процесните имоти в ползва на ответника Х. П.. През март 2018 г. ответниците А. У. (А. М. Т.) и Ф. В. (С. М. Н.) са се разпоредили с наследствените си части от процесните имоти в полза на ответника А. Ш.. След завеждане на делото на 21.03.2018 г. ответниците И. Д. и Ф. Ш. са се снабдили с констативни нотариални актове за собственост на основание възстановяване по ЗСПЗЗ и по наследство на идеални части от процесиите имоти. Окръжният съд е констатирал, че Н. Н. Н. твърди, че процесните имоти са придобити по давност, като от възстановяването на собствеността той и баща му са променили окончателно държането на идеалните части на наследниците – ответници в лично владение, като през същата година, тъй като здравословното състояние на баща му се влошило, той присъединил към упражняваното от него владение и владението на баща си. Фактът, че те владеят имотите и се считат за собственици бил известен на всички роднини, които в този период те идвали в дома им, гостували с дни, но по никакъв начин не се противопоставяли нито са предприемали стъпки да отблъскват владението им. Опитът им да се снабдят с нотариален акт по давност бил възпрепятстван от необходимостта да се снабдят с удостоверение за наследници на Н. Ю. А. по искане на нотариуса, но това било свързано с водене да дела в РТурция. Считат за демонстриране на владението всички техни административни действия пред ПК, както и пред нотариуса, а също и периодичното заявяване на земите за подпомагане пред ДФ земеделие и отразяването им в годишните данъчни декларации. Твърдят, че за част от тях са уведомявали роднините си, а други е можело да узнаят, ако имат желание. Ответниците, които са изразили становище по спора поддържат, че владението не е било явно демонстрирано пред съсобствениците и пред трети лица. Ответниците З. А. Ю. и З. А. Н. посочват и конкретни действия, чрез които те или някои от другите наследници са упражнявали наследствените си права, като твърденията им са оспорени от ищците. Въззивният съд е приел за установено, че от възстановяването на собствеността процесните имоти са обработвани само от Н. Н. Х. и синът му Н. Н. Н., които преди това са поели грижата за установяване на статута им, задържали са за себе си печалбата, ползвали са подпомагане от ДПФ и са подавали данъчни декларации. Посочил е, че при наследяването като общо правоприемство владението преминава по право към наследниците независимо от това, че е възможно само един от тях да ползва наследствения имот. В такава хипотеза не е достатъчно едно лице да ползва имота според неговото предназначение, да поддържа и обработва същия и да събира плодовете му, за да се приеме, че упражнява фактическа власт с намерение за своене. По делото не е установено извършването на действия от ищците, чрез които да е демонстрирано завладяването на правата на ответниците. Съдът е отбелязъл, че едва с въззивната жалба се акцентира, че Н. Н. Н. не е наследник, поради което не следва да демонстрира завладяване правата на сънаследниците. Счел е възражението за неоснователно, тъй като въпреки дадената му възможност не е уточнил как е осъществявано владението от него и от баща му – дали съвместно върху целия имот или разделно наполовина и дали се е образувала в резултат на давностното владение нова съсобственост между тях. Относно поддържаното във въззиваната жалба възражение, че част от ответниците като турски граждани не могат да притежават земеделски земи в РБългария, съдът е посочил, че българското гражданство не е отнемано на изселилите се в РТурция, освен при извършено престъпление, каквито доводи няма, а от друга страна чужденци, придобили недвижими имоти имат само задължение да ги отчуждят в определен срок. За неоснователен е приет и довода, че ищците са били в обективна невъзможност да демонстрират завладяването, тъй като част от ответниците са с трайно местоживеене в Т.. Посочил е от една страна, че липсва демонстриране и по отношение на ответниците, които са живеели в границите на РБългария и в непосредствена близост до ищците, а и от самите обяснения на ищците става ясно, че роднините им от Т. са гостували често, особено в миналото и че са знаели адресите им в Т. и са съдействали на съда при призоваването на част от тях. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Н. Н. Н. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Поставя следните правни въпроси (при възпроизвеждане на които съдът замени употребенията от касатора израз „демонстриране намерението за своене“, доколкото правната теория и съдебната практика не изискват подобно демонстриране, с израза „демонстриране промяната в намерението“, с който правната теория и съдебната практика свързват завладяването на вещ от лице, което е установило фактическа власт като държател, т. е. на правно основание): 1) допустимо ли е упражняване на съвместно владение върху даден имот от няколко различни лица като владението е възникнало на основание съвместно завладяване на имота и можи ли при такова съвместно владение да се придобие собствеността върху имота от владеещите го лица на основание давностно владение, осъществено в предвидения в закона десетгодишен срок; 2) длъжен ли е съдът да се съобрази с формулирания предмет на делото и дължимата защита, така както са определени в исковата молба и поддържани в процеса. Нарушен ли е принципа на диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК); 3) съобразено ли е разпределението на доказателствената тежест между страните при оборване презумцията на чл. 69 ЗС; 4) какви действия са необходими, за да се демонстрира намерение да се владее имота и необходимо ли е това намерение да се довежда до знанието на невладеещия собственик, ако имотът е завладян от трето лице, което до момента не е имало никакви права върху имота; 5) валидно ли е направено оспорване от ответници, които са с неизвестно местоживеене и са призовани чрез Държавен вестник, при липса на всякакъв контакт и връзка между адвокат-клиент и съставлява ли това поведение грубо нарушаване на мандата на особения процесуален представител; 6) съдът извършва ли процесуално нарушение като не е приложил ранна преклузия с действията си по определяне на искания и възражения на страните и по установяване на релевантните за спора факти и включвайки незаявилите становище ответници в обследването „ан блок“ с останалите ответници – наследници, извършва ли съдът нарушение на принципа на концентрационното начало в процеса; 7) по отношение на ответниците, които живеят наблизо и не отричат владението на ищците, като не са ангажирали доказателства в подкрепа твърденията си, че са ползвали имотите, следа ли съдът да приеме, че счита доведено до знанието им намерението на един от наследниците да свои целия имот за себе си, когато действията му са обективирани по общодостъпен начин и пред широк кръг лица; 8) налице ли е обективна невъзможност за демонстриране намерението за своене от страна на владелец съсобственик, когато невладеещият съсобственик, макар и с известно местоживеене в страната не се интересува от имота не изявява воля да упражнява правото си на собственост; 9) при неоспорване и фактическо признание на иска (един от сънаследниците заявява, че наследодателят е разделил неформално нивите между двамата братя и никога не е имало спор между тях по този въпрос) извършва ли съдът нарушение на закона, като не взема предвид това процесуално поведение на ответника и не уважава иска за неговата идеална част; 10) извършил ли е съдът процесуално нарушение, като е включил в кръга на лицата, спрямо които следва да се демонстрира промяна в намерението за своене и приобретателите по извършените сделки. 11) по отношение на групата турски граждани, при наличие на доказателства по установяване, че невладеещият собственик е с неизвестно местоживеене, напуснал е пределите на страната преди години (а някои са родени в Т.), не се е завръщал, ищците не го познават и между тях не съществуват никакви отношения, поради трайна отдалеченост във времето и пространството, не е приел наследството, не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот и реституция на собствеността му в продължение на 32 години и това му поведение не се дължи на обективно препятствие, следва ли съдът да приеме наличие на обективни причини, като пречка за демонстриране промяната в намерението; 12) трябва ли съсобственик, който се позовава на придобивна давност на чуждата идеална част върху съсобствен имот, да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, отблъсквали владението на сънаследниците и установяващи своене, чрез които е обективирано спрямо съсобствениците намерението му да владее техните идеални части за себе си; 13) за да бъде отблъснато владение, съсобственикът на когото се противопоставя, следва ли да е предприел действия, свързани с упражняване на правата му върху имота или поне да е демонстрирал намерение за това. В случай на пълно отсъствие на отношение и поведение от страна на наследниците, следва ли съдът да изисква от позоваващите се на давност поведение на отблъскване на владението им; 14) при липса на титул за собственост правилно ли е предприета съдебна защита чрез съдебно средство за защита на фактическата власт върху земята, като правомощие и част от правото на собственост. Изтеклият и установен от закона срок по чл. 79, ал. 1 ЗС води ли автоматично до придобиване на правото на собственост; 15) извършва ли съдът недопустимо въвеждане на допълнителен елемент във фактическия състав на давностното владение с изискването на „разгласа“ за обръщане на владението в собственост и на „активни волеизявления за наличие на психическо отношение на собственик към цялата съсобствена вещ“; 16) следва ли съобразно правилата в ГПК и ТР 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, съдът да прецени и обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, взаимна връзка и зависимост; 17) извършва ли съдът процесуално нарушение, като не постави за разглеждане поставеният във въззивната жалба въпрос за отказа на първата инстанция да разгледа исканията за обявяване за недействителни на извършените разпоредителни сделки за замяна и продажба и за отмяна на съставените констативни нотариални актове. По така поставените въпроси не се констатира наличие на основание за допускане на касационно обжалване. По първият въпрос въззивният съд не се е произнасял, доколкото не е отрекъл възможността, ако фактическата власт с намерение за своене се упражнява от повече от едно лице, то съответно, ако изтече предвидения в закона давностен срок, тези лица да придобият собствеността. Вторият въпрос, макар и некоректно формулиран, е свързан с довода, че ищците през целия процес са поддържали, а и съдът е следвало да определи материалнотоправното им положение, а именно за Н. Н. Х. като завладяващ идеалните части на съсобствениците си, а за Н. Н. Н. като лице, което не е съсобственик и владее изцяло чужд имот. В този контекст е поставен и третият и четвъртият въпроси, по които се поддържа противоречие на въззивното решение с практика на ВКС. Практиката на ВКС, на която се позовава касаторът разграничава хипотезата, когато фактическата власт е установена от съсобственик на основание, което не отрича правата на останалите съсобственици, в който случай презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана и давностния срок започва да тече от момента, в който демонстрира промяната в намерението по начин, който да стане достояние на съсобственика, чиито права се завладяват и хипотезата, в която трето лице завладява чужд имот, в който случай презумпцията на чл. 69 ЗС не е опровергана и давностния срок започва да тече от момента на завладяване на вещта. В нито един от актовете обаче не се дава тълкуване тече ли давностен срок в хипотеза, в която фактическата власт е установена от сънаследник, на основание, което не отрича правата на останалите сънаследници и от негов низходящ, които я упражняват съвместно, поради което по въпросите не е удостоверено основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да се посочи и че владението и държанието са фактически състояния, а не субективни права, поради което съдът дължи преценка кое фактическо състояние е установено по делото въз основа на събраните доказателства и не е обвързан от квалификацията, която страната в процеса дава на фактическото състояние, с оглед на което вторият въпрос се явява некоректно поставен. По тези въпроси не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като за релевантната по делото хипотеза е налице практика на ВКС, на която въззивното решение съответства. С решение № 45 от 1.07.2019 г. по гр. д. № 1517/2018 г., I г. о., с което е дадено тълкуване, че „за да е налице владение, фактическата власт, която се упражнява върху чужд имот, трябва да е постоянна, спокойна, явна и несъмнителна. Владението е явно и несъмнено, когато владелецът извършва действия, за които заинтересованите лица могат да узная и които разкриват по сигурен начин намерение да се държи вещта като своя. При наследяване, всеки от сънаследниците е владелец на своите идеални части и държател на частите на другите съсобственици, затова придобиването по давност на сънаследствен недвижим имот може да стане ако сънаследникът промени намерението си по отношение на чуждите идеални части и започне да ги държи за себе си. Тази промяна трябва да бъде манифестирана с действия, чрез които волята за завладяване на целия сънаследствен имот да достигне до знанието на останалите наследници /решение по гр. д.№ 217/2010 г. на ВКС, ІІ г. о. и др. /. Когато едно трето лице владее сънаследствен имот заедно с един от наследниците, не е достатъчно той да докаже само упражняване на фактическа власт в срока по чл. 79 ал. 1 ЗС, защото в този случай неговото владение е скрито за останалите наследници - те не биха могли да разберат, че фактическата власт не се упражнява от сънаследника чрез другиго, а от външното на съсобствеността лице на самостоятелно основание, както и да разграничат кое от двете лица е държател и кое владелец. В тази хипотеза, за да се окачестви фактическата власт като владение, третото лице трябва да извърши действия, които явно и несъмнено да показват, че я упражнява за себе си /ТР 1/2012 г. на ВКС, ОСГК/“. Петият, шестият и деветият въпроси са свързани с доводите, че съдът е обсъдил „ан блок“ дали е налице демонстриране промяната на намерението и завладяването на правата на ответниците-сънаследници, с което е нарушил изискването за изследване на фактическото положение и процесуалното поведение на всеки от ответниците в процеса и материалните последици от него, като не е съобразил, че четирима от ответниците са призовани чрез Държавен вестник, а особените им представители само формално са оспорили исковете и че единият сънаследник фактически е признал исковете. С оглед посочената обосновка въпросите не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Първите два от тях от една страна са свързани с тезата, че неяснотата дали част от сънаследниците признават или не претенцията на ищеца, го освобождава от доказателствената тежест да установи, че е завладял правата им демонстрирайки промяна в намерението, с което упражнява фактическата власт, която теза пряко противоречи на уредбата в процесуалния закон, че не подлежат на доказване само фактите, за които съдът е постановил определение по чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК или за които съществува установено от закона предположение – чл. 154, ал. 2, изр. първо ГПК. От друга страна касаторът правно необосновано счита, че назначаването на особен представител по реда на чл. 48 ГПК има различно правно действие от доброволното договорно процесуално представителство. Общата уредба на представителството е в Закона за задълженията и договорите, като чл. 36, ал. 2 ЗЗД ясно предвижда, че последиците от правните действия, които представителя извършва, възникват направо за представлявания и процесуалния закон не урежда изключения от това правило. По отношение на деветия въпрос следва да се посочи, че чл. 237 ГПК урежда последиците при признание на иска (които не могат да се приложат по исковете за собственост с оглед императивното правило на чл. 77 ЗС и задължението на съда да установи, че е осъществено предвидено в правна норма придобивно основание), но не и фактическо признание на иска. Същевременно изявлението на единия от ответниците, възпроизведено при обосновката на въпроса не може да се свърже дори и с признание на факт, доколкото в него липсва всякаква конкретика за какво са се разбрали двамата братя. Не могат да обосноват допускане на касационно обжалване и седмият и дванадесетият въпроси. По първия от тях не е налице противоречие с практиката на ВКС по решение № 17 от 1.03.2017 г. по гр. д. № 2923/2016 г., ІІ г. о., с което е дадено тълкуване, че „когато съсобствениците се познават, но живеят в различни населени места в страната, то непосещаването на населеното място, където е имота, непроявяването на интерес към него и неизвършването на действия, с които пряко се упражнява правото на собственост, още повече когато имотът е земеделски, не обуславят обективна пречка /невъзможност/ за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещия съсобственик, който желае да се ползва от придобивната давност“, но не и че ако съсобствениците посещават населеното място и знаят кой обработва сънаследствените земеделски земи, спрямо тях не следва да се демонстрира промяната в намерението и завладяването на правата им. По тези въпроси не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, тъй като отговорът им се съдържа в Тълкувателно решение № 1 от 6.02.2012 г. по т. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС и мотивите, които разясняват даденото тълкуване. Следва да се отбележи и че при поставяне на тези въпроси касаторът смества характеристиките на владението (годно да породи течението на давностия срок), като несъмнено владение (което се свързва с това дали фактическата власт е установена без правно основание, т.е. като владение или на правно основание, т. е. като държане, в която хипотеза превръщането на държането във владение става чрез демонстриране промяната в намерението) и като явно владение (за което се изисква фактическата власт да се упражнява по начин, че всеки заинтересован да може да узнае за завладяването). Десетият въпрос е неотносим към мотивите на въззивния съд, в които ясно е казано, че съдът изследва дали е демонстрирана промяна в намерението спрямо съсобствениците-сънаследници, а следователно не е формирал извод, че е необходима такава и спрямо приобретателите по сделките. Осмият, единадесетият и тринадесетият въпроси са свързани с доводите, че за ищците е било невъзможно да демонстрират промяната в намерението си и завладяването на идеалните части на останалите сънаследници. В практиката на ВКС, включително и посочената от касаторите ясно са посочени хипотезите, в които е невъзможно демонстриране на завладяването, а именно когато владелецът не знае, че има съсобственик или не знае кой е съсобственикът, както и когато съсобственикът е с неизвестно местоживеене и между тях липсват контакти. В случая въззивният съд е посочил, че ищците са признали, че познават роднините си в Т. и че последните им гостували, поради което и изводите, че не е налице обективна невъзможност за демонстриране промяната в намерението, с което се упражнява фактическата власт е в съответствие с практиката на ВКС. Петнадесетият въпрос е свързан с водения между ищците и ответника А. Ш. владелчески иск, по отношение на който съдът е посочил, че решението по него не би имало значение, ако ищците по настоящото дело са доказали, че в тяхна полза е изтекъл десетгодишния давностен срок с начало преобръщане на държането на идеалните части на съсобствениците във владение, но доколкото такова не е установено, то развоят на производството по владелческия иск само подкрепя тезата, че и към онзи момент липсва демонстрация на промяната в намерението. При тези мотиви отговорът на поставения въпрос не би повлиял на изхода на спора (и то независимо дали собствеността се придобива автоматично с изтичане на срока), доколкото съдът е приел, че давностен срок изобщо не е текъл. Следва да се посочи, че в първата част на въпроса предпоставена от правно необоснованата теза, че с владелчески иск се защитава фактическата власт, като правомощие и част от правото на собственост – с владелчески иск се защитава владението като фактическо състояние, а правото на владение, като част от правото на собственост се защитава с ревандикационен иск. Петнадесетият въпрос е свързан с отразеното в мотивите цитиране на правната теория със съответно позоваване на тълкуването в практиката на ВКС и е свързано с необходимостта да се изясни несъмнения характер на владението, в контекста на която необходимост е постановено и Тълкувателно решение № 1 от 6.02.2012 г. по т. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС, а съответно и формирането на тези изводи съответстват на практиката на ВКС. Шестнадесетият въпрос е обоснован с неотчитане на обстоятелствата, с които са обосновани предходните въпроси и също не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Седемнадесетият въпрос е изцяло неотносим към изхода на спора, доколкото по делото не са предявявани искове за обявяване недействителност на извършените от сънаследници разпореждания, а правната последици по чл. 537, ал. 2 ГПК може да се приложи само ако титулярите на констативните нотариални актове не притежават удостоверените в акта вещни права. Тъй като не са налице основания за допускане на касационно обжалване и делото няма да бъде разглеждано в открито съдебно заседание, следва да се постанови на адвокат Ф. И. (особен представител на ответника И. Д.), адвокат С. С. (особен представител на ответника Ф. Ш.) и адвокат В. Х. (особен представител на ответника С. Т.), всички от АК-С. да се изплати възнаграждение по 1072.63 лв. от внесения от ищеца Н. Н. Н. и постъпил по сметка на ВКС на 22.12.2023 г. депозит в общ размер на 3217.89 лв., след като на същите бъде изпратено съобщение да посочат банкова сметка, по която да бъде преведена сумата. По изложените съображения Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение