Определение № 745 от 28.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2262/2018 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 332/20.10.2017 на Зтарозагорския окръжен съд по гр. д. № 1242/2017, с което е потвърдено решение № 86/24.02.2017 на Казанлъшкия районен съд по гр. д. № 1533/2016, с което са уважени предявените искове за обезщетение на имуществените вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 49 ЗЗД и са отхвърлени исковете за законни лихви върху присъдените суми от предявяването на исковете. Недоволни от решението са двете страни. Касаторите-ищци А. А. К., Д. М. Ч., И. Ш. Б., К. Н. М., Б. М. Ю., С. К. Ю., Р. М. К., С. М. С., С. О. Н. и Х. А. Ч., представлявани от адв. А. С. от САК обжалват решението в отхвърлителната част, като считат, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за дължимостта на законна лихва върху обезщетението за забавено изпълнение на парично задължение, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се позовава на решение № 281/04.10.2011, ВКС, III ГО по гр.д. № 1648/2010, решение № 117/31.05.2013, ВКС, III ГО по гр.д. № 1105/2012, решение № 54/13.06.2017, ВКС, III ГО по гр.д. № 2755/2016 и определение № 170/31.01.2013, ВКС, III ГО по гр.д. № 7261/2013. Ответникът по жалбата П. я оспорва, като счита, че тя не съдържа ясно формулиран правен въпрос, а въззивното решение е по същество правилно, тъй като анатоцизмът е забранен в гражданското право. Касаторът-ответник П., представляван юрк. Т. Г. обжалва решението в уважителната част, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за разликата между процесуалното представителство на държавата по искове за обезщетение за вреди от министъра на финансите или от ръководителя на съответното държавно учреждение и от процесуални субституенти и по-специално може ли по иск за обезщетение за вреди на общо основание П. да бъде представлявана не от главния прокурор, а от прокурор от прокуратурата към съответния съд, от една страна, и за представителството на прокуратурата, като страна с право да участва в производството съгласно чл. 26, ал. 3 ГПК, който (въпрос) е решен в противоречие с ТР № 3/22.04.2005, ВКС, ОСГК по т.д. № 3/2004, решение № 173/03.01.2016, ВКС, II ТО по гр.д. № 1689/2015 и решение № 45/01.07.2013, ВКС, III ГО по гр.д. № 1442/2012. Ответниците по жалбата А. А. К., Д. М. Ч., И. Ш. Б., К. Н. М., Б. М. Ю., С. К. Ю., Р. М. К., С. М. С., С. О. Н. и Х. А. Ч. не вземат становище. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че спрямо ищците И. Ш. Б. и Р. М. К. е образувано досъдебно производство за нарушаване на разпоредбите на валутното и митническото законодателство. С протоколи за доброволно предаване от 15.08.2015 г. ищците (съответно техен праводател) са предали сумата 112.530 евро като веществено доказателство за извършване на разследваното престъпление. С постановления от 08.11.2007 г. ищците И. Ш. Б. и Р. М. К. са привлечени като обвиняеми в извършването на престъпление по чл.251, ал.1 вр. с чл.26, ал.1 вр. с чл.20, ал.2 вр. с ал.1 от НК и е взета е мярка за неотклонение „подписка“. С влязло в сила на 30.07.2012 г. решение ищците И. Ш. Б. и Р. М. К. са оправдани по повдигнатото обвинение. С решение № №104/18.06.2013 Върховния касационен съд е оставено без уважение искането на Главния прокурор за отмяна на постановеното решение. На 14.04.2014 г. и 15.04.2014 г. иззетите суми в общ размер 112.530 евро са върнати. Ако задържаните средства са били вложени на депозит в банка, биха донесли по-голяма доходност от законната лихва на притежателите. Размерът на законната лихва върху сумата 12.530 евро за периода 15.08.2006 г. до 14.04.2014 г. е 22.342,73 лв., а размерът на законната лихва върху сумата 12.500 евро за периода 15.08.2006 г. до 14.04.2014 г. е 22.289.18 лв. Претендираните обезщетения са в размер на лихвата върху задържаната от всеки един от ищците сума за периода от 15.08.2006г. до деня на фактическото им връщане 14.04.2014г. Паричните суми, които са иззети по реда на НПК и за които се претендира, че са били предмет на престъплението, трябва да се върнат на притежателя им след оправдаването му с влязла в сила присъда т.е. след като е установено, че престъпление няма. Парите подлежат на връщане, макар да е съществувало процесуално основание за изземването им, тъй като в действителност такова основание не е било налице. Връщането на паричните суми, които са неоснователно отнети, е възстановяване на съществуващото положениe /restitutio in integrum/. Вредите от неоснователното отнемане са загубите и пропуснатите ползи, които кредиторът е търпял през времето, в продължение на което не е разполагал с отнетото. Разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗЗД урежда последиците от неизпълнението на изискуемо парично задължение. Когато неоснователно се задържа парична сума, причинената имуществена вреда - загуби и пропуснати ползи, е в размера на законната лихва за времето на неоснователното задържане. Законната лихва се дължи винаги, когато паричното задължение съществува и е изискуемо, независимо от какво e породено - сделка, деликт, неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие и др. Разрешението е идентично в случаите когато кредитор, разполагащ с изпълнителен лист, събере вземане, чието съществуване впоследствие е отречено. Привидният кредитор, който е получил нещо процесуално законосъобразно, но при липса на материалноправно основание, дължи връщането на полученото без основание по чл.55 от ЗЗД. Тогава вземането за връщане на недължимо платеното възниква с получаването му и от този момент става изискуемо, поради което се дължи със законната лихва от получаването /т.7 на ППВС №1/28.05.1979 г./. Същото важи и за отнетото от обвинения в извършване на престъпление, макар и по законния ред, когато се установи, че липсва материалноправно основание за отнемането /решение №413/10.12.2012 г. по гр.д.№1478/2011 г. на ВКС, IV г.о./. Следователно в настоящият случай за целия период на неоснователното задържане на сумите от ищците Б. и К. - по 12500 евро от всеки се дължи обезщетение в размер на законната лихва, която съгласно ССЕ за периода от 15.08.2006г. до 14.04.2014г. е 22289.18 лв. Предявеният от И.Б. иск е основателен за сумата 22289.18 лв., а в частта до претендираните 22300 лв. следва да бъде отхвърлен. Предявеният от Р. К. иск за сумата 22289.18 лв. е основателен и следва да бъде уважен, а в частта до претендираните 22300 лв. следва да бъде отхвърлен. Специалният закон ЗОДОВ не допуска други лица, дори и да са претърпели вреди да могат да претендират обезщетение от действията на органите на съдебната власт и дознанието. В настоящия случай част от ищците не попадат в кръга от лицата, визирани в хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, макар отнетите като веществено доказателство парични суми да са били техни. Д. отговаря обаче за причинените вреди на общо основание. Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е обективна. Съгласно чл.49 от ЗЗД, възложителят отговаря за вредите причинени от друго лице, на което е възложило работа при или по повод изпълнението й. Нормите за непозволено увреждане се прилагат както за физическите, така и за юридическите лица и се основават на общия принцип да не се вреди другиму. В този смисъл, отговорността за поправяне на вредите от деликт следва да се ангажира не само при нарушаване на конкретни правни норми, но и в случаите на причинени вреди чрез накърняване на имущество или права на лица т.е. при всяка външна проява на нарушаването на общото правило да не се вреди другиму. В случая, по делото се доказва по несъмнен начин, че проведеното наказателно производство срещу обвинените за престъпление ищци, по което останалите ищци са предали на органите на досъдебното производство паричните суми, е завършило с оправдателни присъди. Предвид това иззети по реда на НПК суми, за които се претендира, че са били предмет на престъпление, трябва да се върнат на притежателя им след като е установено, че няма престъпление. При неоснователно задържане парична сума, причинената имуществена вреда е в размера на законната лихва за времето на неоснователното задържане. Налице е фактическия състав на непозволеното увреждане и ответникът дължи на ищците обезщетение за претърпените вреди в размер на законната лихва времето от задържането на паричните суми от 15.08.2006 г. до фактическото им връщане на 14.04.2014 г. и 15.04.2014 г. По отношение на претендираната лихва въззивният съд е приел, че предвид правната природа на обезщетението за лихва, същата претенция следва да бъде отхвърлена, доколкото представлява искане за олихвяване на лихви - анатоцизъм, което е ограничено от чл.10, ал.3 от ЗЗД, а и след 14.04.2014 и 15.04.2014 год. иззетите суми от ищците са им били върнати, поради което след тези дати не е налице главно задължение, върху което да се начислява лихва. Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като повдигнатите от касаторите-ищци материалноправен въпрос и от касатора-ответник процесуалноправен въпрос обуславят решението по делото и имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото или се разрешават противоречиво от съдилищата. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение