Определение № 860 от 17.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1108/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Мини Марица-Изток“ ЕАД, [населено място], срещу решение №76/28.02.2024г. по в.т.д. №686/2023г. на Пловдивски апелативен съд. С него е потвърдено решение №299/05.09.2023г. по т.д. №1482/2021г. на Старозагорски окръжен съд, в частта, с която „Мини Марица-Изток“ ЕАД е осъдено да заплати на „Ен-Джи-Ес-016“ ЕООД, област Пловдив, община Стамболийски, [населено място], сума в размер на 139 217,29 лв., предоставена от изпълнителя на възложителя гаранция за изпълнение, на основание чл.3 от Договор №МТ- 283/03.08.2012г. и по т.2 от Споразумителен протокол от 08.02.2013г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на исковата молба – 29.10.2021г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, а също неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касационният жалбоподател твърди, че изводът на съда за валидност на договора за цесия, с който ищецът се легитимира като кредитор, противоречи на събрания по делото доказателствен материал, както и на направените в мотивите констатации. Поддържа, че ако прехвърленото вземане не съществува към датата на сключване на договора за цесия, съответно ако то е неопределено по основание и размер, то договорът е нищожен поради невъзможен предмет. С оглед на това счита, че ищецът няма активна процесуална легитимация да води настоящото производство и постановените по делото решения са недопустими. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил възраженията му, касаещи назначените експертизи и представеното писмо от Българския държавен институт по стандартизация, а също и че погрешно е интерпретирал заключенията на вещите лица. Въвежда оплаквания, че писмото от Българския държавен институт по стандартизация, на което въззивният съд е основал изводите си, е представено по делото след изтичането на преклузивния срок за отговор на исковата молба и без да са налице предпоставките на чл.147 от ГПК за представяне на нови обстоятелства и доказателства. Изтъква, че макар писмото да е с дата на издаване 10.05.2023г., за ищеца не е съществувала пречка да се снабди със същото при подаването на исковата молба. Изразява несъгласие с извода на съда, че вземането не се погасява с кратката тригодишна погасителна давност, като твърди, че внесената гаранция представлява обезщетение за възложителя при неизпълнение или некачествено изпълнение на договореното. Допускането на касационно обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 от ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът поддържа, че решението е постановено в противоречие с константната практика на ВКС относно правната същност на договора за цесия / цитира решение № 32/09.09.2010г. по т.д.№438/2009г. на ВКС, II т.о./, а също поставя следните правни въпроси: в раздел І от изложението „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата по делото в тяхната съвкупност?; а в раздел ІІІ от изложението: 1/ Действителен ли е договорът за цесия, когато цедираното вземане е гаранция за изпълнение на договор, сключен по реда на Закона за обществените поръчки? Може ли да се цедира вземане по удържана от възложителя гаранция поради лошо изпълнение? Може ли да се цедира вземане при наличие на спор относно качеството на изпълнение на договор, сключен по реда на Закона за обществените поръчки?; 2/ Какво следва да е процесуалното поведение на съда при наличието на приета комплексна експертиза от три вещи лица, но извършена само от две вещи лица?; 3/Може ли съдът сам да интерпретира твърденията на вещите лица в техните експертизи, без да се съобразява с крайния извод, посочен от експертите?; 4/ Непроизнасянето по материалноправен въпрос от значение за изхода на делото на въззивния съд представлява ли съществен пропуск в работата на съда и подлежи ли на ново преразглеждане?; 5/ Когато мотивите на съда не кореспондират с фактите по делото, такъв акт подлежи ли на преразглеждане или е недействителен?; 6/ За точното прилагане на закона и за развитието на правото от значение ли е за съда дали мотивите в решението кореспондират с всички факти и доказателства по делото и такъв съдебен акт подлежи ли на обезсилване? Касаторът твърди, че процесуалният въпрос в раздел І от изложението е разрешен в противоречие с т.2 на Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.19 на Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по тълк.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение №66/22.02.2012г. по гр.д. №748/2011г. на ВКС, II г.о., решение №391/10.01.2012г. по гр.д. №891/2010г. на ВКС, I г.о., решение №470/16.01.2012г. по гр.д. №1318/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №12/16.02.2016г. по гр.д. №2184/2015г. на ВКС, III г.о., решение №145/07.01.2019г. по гр.д. №811/2018г. на ВКС, II г.о., решение №59/14.04.2015г. по гр.д. №4190/2014г. на ВКС, IV г.о., решение №183/16.11.2017г. по т.д. №2624/2016г. на ВКС, II т.о., решение №187/07.07.2016г. по гр.д. №1332/2015г. на ВКС, IV г.о., решение №100/08.07.2020г. по гр.д. №4564/2019г. на ВКС, IV г.о., решение №210/09.02.2018г. по т.д. №1115/2017г. на ВКС, I т.о., решение №554/08.02.2012г. по гр.д. №1163/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №229/14.12.2016г. по гр.д. №2221/2016г. на ВКС, III г.о., решение №65/30.07.2014г. по гр.д. №1656/2013г. на ВКС, II т.о. и решение №149/03.07.2012г. по гр.д. №1084/2011г. на ВКС, III г.о. По останалите въпроси сочи допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение, поради явно противоречие между фактическите изводи на съда и установеното от събраните по делото доказателства, поради противоречие с разпоредбите на чл.12, чл.195 и чл.269 от ГПК, както и поради допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се изготвянето на комплексната експертиза от две вещи лица. Ответникът по касация „Ен-Джи-Ес-016“ ЕООД област Пловдив, община Стамболийски, [населено място], депозира писмен отговор, с който оспорва касационната жалба. Твърди, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Излага подробни съображения за неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 03.07.2012г., след провеждането на открита процедура за възлагане на обществена поръчка, между възложителя „Мини Марица-Изток“ ЕАД и изпълнителя „Райчев“ ЕООД е сключен договор №МТ 283/03.07.2012г. за доставка на гумено – транспортна лента със стоманен корд: лента St3150, B2250, 14/8 Х и стиковъчни материали, /наричани за кратко в договора стока или изделие/, която е конкретизирана по вид /търговска номенклатура/, технически данни, количество и качество, и единични цени в Приложение №2 и Приложение №1- Общи условия на договора за възлагане на обществена поръчка, които са неразделна част от договора. Договорена е цена на доставената стока 4640576,35 лв., без ДДС. С т.3 от договора е уговорена гаранция за изпълнение в размер на 139 217,29 лв., която съгласно т.6.3 не покрива умишлени повреди, повреди, причинени от късове, чийто размер надхвърля специфицирания такъв, форс-мажорни обстоятелства, повреди, следствие на неправилно изграждане, въвеждане в експлоатация и обслужване, пренатоварване, превишаване на установения защитен коефициент на претоварване на лентата при променливи експлоатационни условия. На 08.02.2013г., след доставянето на стоката от „Райчев“ ЕООД, е подписан Споразумителен протокол за удължаване на гаранционния срок, като процесната гаранция е трансформирана в допълнителна такава, обезпечаваща гаранционния срок от общо 72 месеца. Установено е, че след изтичане на уговорения срок на гаранцията, на 08.03.2019г. изпълнителят е отправил искане до възложителя за възстановяване на сумата от 139 217,29 лв., като последният е отказал да я възстанови. С договор за цесия от 20.01.2021г. „Райчев“ ЕООД е прехвърлил на „Ен-Джи-Ес-016“ ЕООД своето вземане към „Мини Марица-Изток“ ЕАД в размер на 139 217,29 лв., като договорът за цесия е съобщен на длъжника преди предявяване на иска. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е счел, че спорните по делото въпроси са дали съществува вземане в полза на цесионера „Ен-Джи-Ес-016“ ЕООД, както и дали длъжникът има право да задържи внесената гаранция на основание т.3 от Споразумителния протокол, установяваща възможността същата да се инкасира при констатирани в гаранционния срок дефекти по лентата. Във връзка с това е съобразил заключенията на производителя на стоката FTT Wolbrom – Полша и на лицензираната независима контролна организация „Булгарконтрола“ АД, направени поради установени от възложителя „Мини Марица-Изток“ ЕАД дефекти, заключенията на вещите лица по трите експертизи /първоначална и допълнителна съдебно – технически експертизи и комплексна съдебно технико – икономическа експертиза/, както и писмо с изх. № 26-00-08/10.05.2023г. на Български държавен институт по стандартизация. Намерил е, че възникналите повреди по доставената от „Райчев“ ЕООД гумено – транспортна лента със стоманен корд не са следствие от фабричен дефект и не следва да се третират от възложителя като рекламация по договора, тъй като причината за тях е в неправилния начин на експлоатация на лентата, поради неспазване на технологичните изисквания за допустимите отстояния между ролките и на ъгъла между тях, както и поради неспазване на технологичните изисквания при монтиране на лентата. Приел е, че в случая ответникът е поръчал гумено транспортна лента със стандарт DIN22131, която за правилната си експлоатация следва да се монтира на транспортьор със стандарт DIN22107, а ответното дружество е монтирало същата на транспортьор, който не отговаря на този стандарт- с различна система на разположение и размер на ролките. Също е счел, че съществуващите дефекти са настъпили вследствие и на продължителната експлоатация и превозваните товари, поради което не могат да бъдат класифицирани като гаранционни. При тези съображения въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на „Мини Марица-Изток“ ЕАД, че вземането не съществува, респ. не може да се цедира, като е изтъкнал липсата на договорно основание за задържане /инкасиране/ на платената от изпълнителя гаранция в размер на 139 217,29 лв. Апелативният съд е приел за неоснователно и възражението, че процесният договор за цесия е нищожен, като е подчертал, че негов предмет не е бъдещо неопределено по размер вземане, доколкото размерът на внесената гаранция е посочен в самия договор за доставка. Изложил е съображения, че първоинстанционният съд не е допуснал съществени процесуални нарушения при назначаване на допълнителната и повторна комплексна експертизи, като е изтъкнал необходимостта от специални знания относно възникналите дефекти на лентата и стандартите, на които последната следва да отговаря. Изтъкнал е още, че окръжният съд е съобразил факта, че не е извършен оглед на лентата от вещите лица, поради непредоставянето на същата. На последно място, съставът на Пловдивски апелативен съд е счел за неоснователно възражението, че вземането е погасено с изтичането на кратката тригодишна погасителна давност, като въз основа на клаузите на т.4.2 и т.4.5 от Общите условия към договора е формирал извод, че внесената гаранция не представлява неустойка, обезщетение за вреди или санкция, начислена на изпълнителя по договора. Изложил е мотиви, че претенцията е за парично вземане за гаранция, обезпечаваща качеството на доставената стока, което се дължи след изтичане на гаранционния срок и след като от нея не са удържани суми за неустойки и обезщетения за вреди, и което се погасява с изтичане на общата петгодишна погасителна давност. Заключил е, че доколкото гаранцията следва да се възстанови след изтичане на гаранционния срок – след 08.03.2019г., към датата на подаване на исковата молба – 29.10.2021г. давностният срок не е изтекъл. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. Констатирането на вероятност за наличие на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалвания съдебен акт обуславя допускане на касационно обжалване. При тази проверка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касационния жалбоподател, с които в случая е обосновано поддържаното основание за касиране по чл.281 т.2 от ГПК, нито от относимите към това основание правни въпроси от изложението на основанията по чл.280 ал.1 от ГПК. Доводите на касатора за недопустимост на предявения иск са свързани с твърдението му, че към датата на сключване на договора за цесия, с който ищецът се легитимира, прехвърленото вземане не е съществувало, съответно било е неопределено по основание и размер и поради това договорът е нищожен поради невъзможен предмет, съответно ищецът няма активна процесуална легитимация да води настоящото производство. Дори и изцяло да се приемат за основателни доводите на касатора за несъществуването на прехвърленото с договора за цесия вземане, това би се отразило не на допустимостта на предявения иск, а на неговата основателност, обусловена от материалноправната легитимация на ищеца като титуляр на спорното вземане. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В настоящия случай в раздел І т.1 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърденията, че решението е постановено в противоречие с константната практика на ВКС относно правната същност на договора за цесия само по себе си не съставлява правен въпрос, а оплакване за нарушение на материалния закон. Съответно то би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол на решението. Въпросите по т.1 от раздел ІІІ от изложението относно възможността да се цедира спорно вземане по удържана гаранция за изпълнение на договор, също не отговарят на общия критерий за допускане на касационно обжалване. Въпросите нямат характера на въпроси по тълкуването и прилагането на относима към конкретния спор материалноправна или процесуалноправна норма, а предполагат преценка на доказателствата по делото и преценка дали изводите на въззивния съд за валидност на процесния договор за цесия са правилни. Формулираният в раздел І.2 от изложението процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност, е поставен във връзка с оплакването на касатора за нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в това, че съдът не е преценил заключенията на назначените по делото съдебно – технически експертизи в съвкупност с останалите представените по делото писмени доказателства и не е изложил мотиви защо не кредиира изводите на вещите лица. Процесуалноправният въпрос се отнася до правомощията на въззивния съд и е релевантен за спора. По поставения въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, както и в цитираните от касатора решения и други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК. С оглед изложеното въззивното решение следва да бъде допуснато до касация на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за проверка на съответствието му с практиката на ВКС по поставения процесуалноправен въпрос, уточнен от състава на ВКС: "Следва ли съдът, при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор, да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност?“ При произнасянето по съществото на спора ще бъдат обсъдени и останалите формулирани от касационния жалбоподател процесуалноправни въпроси, доколкото те обективират оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при анализа на събраните по делото доказателства, довели до необоснованост на изводите му за липса на основание за задържане на предоставената гаранция. Не следва да бъде разглеждан доводът на касатора за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение, след като е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допустимост на касационния контрол. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 2784,34 лв. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд