Определение № 4286 от 24.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2857/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на КОНПИ против определение № 1192/30.04.2025 г., постановено по гр.д.№ 952/2025 г. от 13-ти състав на САС. Ответниците по частната касационна жалба я оспорват, с писмен отговор. Частната касационна жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, съдът е отменил определение на СГС, като е постановил ново, с което е осъдил КОНПИ да заплати на Б. Р. Б. и Г. Д. Б. сумата 19 088, 53 лева на основание чл.78, ал.4 ГПК, представляваща адвокатско възнаграждение по делото, след направено частично оттегляне на иска от страна на ищеца. Съдът е приел, че при прекратяването на производството по делото ответникът има право да иска заплащането на извършените от него разноски, включително и тези за адвокатско възнаграждение, като няма законово задължение да направи искането за присъждане на разноски с отговора на исковата молба, нито е длъжен да представи с отговора доказателствата за извършените разноски. Ако производството е прекратено в закрито заседание ответникът може да претендира заплащането и да представи доказателства за сторените разноски в границите на срока и по реда на чл. 248 ГПК. Посочено е, че ответниците са получили препис от съдебните книжа и от своя страна са депозирали отговор на предявените от ищеца искове и са направили искане за присъждане на направените по делото разноски. Следователно представянето на доказателства за техния размер, плащането им и списък по чл. 80 ГПК заедно с молбата по чл. 248 ГПК не се явява преклудирано и не би могло да послужи като основание за оставяне на искането им без уважение. Съдът е приел, че към момента на прекратяване на производството по делото фактите по делото правят възможен извода, че производството се отличава с фактическа и правна сложност. От страна на ищеца са предявени няколко обективно кумулативно съединени искове, представените са голям обем писмени доказателства и са направени доказателствени искания. От страна на ответника в отговора са релевирани множество възражения и оспорвания, също са представени голям обем писмени доказателства, направени са доказателствени искания. Предявените искове са с цена 903014.97 лв. Съобразно тази цена ползваните като ориентири минимални размери на адвокатското възнаграждение, определени по реда на чл. 7, ал. 7, вр. ал. 2 и ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14/2025 г.) възлизат за обезпечителното производство на сумата 22710.30 лв., без ДДС, а за исковото производство на сумата 36740.45 лв., без ДДС. Като вече бе посочено претендираните от страна на ответниците адвокатски възнаграждения са в размер на 4000 лв., без ДДС, за обезпечителното производство и 20000.00 лв., без ДДС, за исковото производство и са далеч под посочения по-горе ориентир. В резултат от изложеното и при съобразяване на факта, че производството по предявените срещу ответниците искове е било прекратено частично до размера на сумата 598514.97 лв., то от общия размер на направените разноски 28800.00 лв., с ДДС, следващите се на ответниците разноски възлизат на сумата 19088.53 лв., с ДДС. Изчисленията са извършени с ДДС, тъй като възнагражденията са уговорени и заплатени при включване на този данък. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първи въпрос е, допустимо ли е да се присъждат съдебни разноски в полза на ответник, при положение че той е направил искане и е представил списък на разноските по чл.80 ГПК след постановяване на съдебен акт за прекратяване на производството, поради направен отказ от иска от страна на ищеца по делото. Твърди се противоречие с т.9 на ТР №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С цитираното тълкувателно решение е прието, че Разпоредбата на чл. 80 ГПК предвижда, че страната, която е поискала присъждане на разноски следва да представи списък на разноските. Правната последица от неизпълнение на това процесуално задължение е въведена със самата норма – страната няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските. Следователно чл. 80, изр. 2 ГПК установява положителна процесуална предпоставка от кръга на абсолютните, а именно – представяне на списък за разноските. Липсата му води до ненадлежно упражняване на правото да се иска изменение на решението поради което това искане е недопустимо. Даденото от въззивния съд разрешение на спора за разноските по делото е в съответствие с установената практика на Върховния касационен съд – напр. определение № 66/07.04.2017 г. по ч. гр. д. № 49/2017 г., I г. о., определение № 204/19.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4517/2018 г., I г. о., определение № 39/27.02.2020 г. по ч. гр. д. № 2666/2019 г., I г. о. и др., че в хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК е допустимо ответникът да представи доказателства за договореното и заплатено адвокатско възнаграждение с молбата за допълване на определението за прекратяване на производството. Тълкуването на чл. 81 ГПК налага извод, че съдът уважава молбата по чл. 248 ГПК, ако направените от ответника разходи предхождат прекратяването в закрито заседание, без да се вземе становище на ответника, тъй като за него остава единствено възможност да заяви претенцията по чл. 78, ал. 4 ГПК в рамките на образуваното дело чрез молба за допълване на определението за прекратяване, което в случая съдът приема за установена. Това разрешение на правния въпрос не противоречи на посоченото по-горе ТР, което касае хипотеза на искане за изменение на съдебния акт в частта за разноските, различна от настоящата. Съдът е присъдил разноски в полза на ответниците, сторени в обезпечителното производство само за онази част от иска, по отношение на която е налице прекратяване на производството, поради което поставения от жалбоподателя правен въпрос относно зависимостта от крайния изхода на спора и обезпечената част от вземането е неотносим към производството по допустимост на касационното обжалване. Предвид изложеното, не са налице основанията за допустимост на касационното обжалване, сочени от касатора. Водим от горното, състав на ВКС