Определение № 460 от 20.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 1980/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството “МВМ ГРУП” ООД, ЕИК:[ЕИК] против решение № 260168 от 09. 06. 2021 г., постановено от Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, Първи състав по т.д. № 127 по описа на съда за 2021 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение е потвърдено първоинстанционно такова № 20318 от 29. 10. 2020 г., постановено по т.д. № 53/2018 г. по описа на Окръжен съд - Смолян, с което са отменени на основание чл. 74, ал. 1 от Търговския закон /ТЗ/ като незаконосъобразни решенията по т. 1, т. 2, т. 3 и т. 4, приети от извънредното Общо събрание на съдружниците /ОСС/ на дружеството - касатор „МВМ ГРУП“ ООД, проведено на 28. 06. 2018 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение с твърдения, че същото е необосновано и незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на процесуални правила. Твърди се, че въззивният съд незаконосъобразно е приел, че е допуснато нарушение на закона при гласуване на решението по т. 1 от дневния ред на ОС - изключване на съдружниците „Михалково“ АД, А. Д. Д., Р. Р. К., М. Г. К. и М. Д. М. и процедурата по изключването им е опорочена, тъй като в противоречие с изискването на чл. 137, ал. 3, изр. 2 от ТЗ вместо да се гласува изключването на всеки един от съдружниците поотделно е гласувано едновременното им изключване. Оспорва се като необоснован, очевидно неправилен и непочиващ на събраните по делото доказателства изводът на въззивния съд в насока на това, че макар и всички описани в предупреждението за изключване действия на предложените за изключване съдружници да били определени като „действия против интересите на дружеството“, то те не били идентични и не съставлявали проявление на един общ за всички изключвани съдружници факт, което било видно от подробното описание на тези действия в предупреждението за изключване, без при това въззивният съд да сочи в какво се изразяват различните за всички съдружници факти. Като необосновани и незаконосъобразни се оспорват и изводите на въззивния съд за незаконосъобразност на решенията и по т. 2, т. 3 и т. 4 от дневния ред на ОС, както и че по същество по делото не са доказани действията на съдружниците-ищци, послужили като основание за изключването им.

Иска се доп ускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което предявените срещу касатора искове да бъдат отхвърлени, претендират се разноски за всички съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, изр. последно и чл. 280, ал. 2 от ГПК, като формулира следните, обуславящи допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото доказателства, доводи и възражения на страните, като на тази база обоснове крайните си изводи? Твърди се въззивният съд да не е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства, доводи и съображения във въззивната жалба, в противоречие с практиката на ВКС - решение № 211/21. 01. 2021 г. по гр.д. № 64/2020 г., IV г.о., решение № 163/03. 02. 2021 г. по гр.д. № 123/2020 г., III г.о., решение № 131/09. 12. 2020 г. по гр.дело № 816/2020 г., I г.о., решение № 63/17. 07. 2015 г. по гр. д. № 674/2014 г., II т.о., решение № 130/13. 11. 2018 г. по гр.д. № 4807/2017 г., III г.о. на ВКС и др.

2. Какъв следва да бъде начинът на гласуване и формирането на мнозинство по чл. 137, ал. 3 ТЗ при вземане на решение за изключване на съдружник в дружество с ограничена отговорност в хипотезата, когато в рамките на едно общо събрание са предложени за изключване няколко съдружници на едно и също основание?

3. Когато няколко съдружници в ООД са предложени общо за изключване в едно и също общо събрание на едно и също основание - действия против интересите на дружеството, следва ли действията им да са идентични и да съставляват проявление на един общ за всички изключвани съдружници факт, за да се гласува едновременно за изключването им, а не поотделно?

По отношение на двата въпроса - № 2 и № 3 се твърди дадените от въззивния съд в решението му отговори да противоречат на решение № 157/03. 01. 2017 г. на ТК на ВКС, Второ отделение, постановено по т.д. № 2219/2015 г. и приетата в него за правилна практиката в решение от 12. 03. 2007 г. по т. д. № 819/2006 г. на ВКС, II т.о., и решение № Ф./28. 11. 1996 г. по ф.д. № 161/1996 г. на ВКС, V г.о.

Твърди се и очевидна неправилност на становището на въззивния съд, застъпено в атакуваното решение, че макар и да ставало въпрос за едно и също основание за изключване - действия против интересите на дружеството, не се касаело за проявление на един общ за всички изключвани съдружници факт, за да се гласува едновременно за изключването им, а не поотделно, както и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение във връзка с извода на съда, че по същество са недоказани действията на съдружниците-ищци, послужили като основание за изключването им - действия срещу интересите на дружеството.

Ответникът по касация „МИХАЛКОВО“ АД в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски за касационното производство.

Ответниците по касация А. Д. Д., Р. Р. К., М. Г. К. и М. Д. М. не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел за незаконосъобразно решението по т. 1 от дневния ред на ОСС за изключването на ищците заради начина, по който е проведено гласуването му - за едновременното изключване на всички тях, без участието на техните гласове и при участието само на гласовете на останалите съдружници /извън тези на всички предложени за изключване/, като не е подлагано на гласуване поотделно изключването на всеки един от съдружниците, предложени за изключване. Според въззивния съд едновременното изключване на няколко съдружници и лишаването от право на глас на всички изключвани съдружници е възможно, както се приема в редица решения на ВКС /като напр. решение № 157 от 03. 01. 2017 г. по т.д. №2219/2015 г. на ВКС, II т.о., ТК/, когато изключването е наложено от проявлението на един общ за всички изключвани съдружници факт, но процесният случай не е такъв. Макар и всички описани в предупреждението за изключване действия на предложените за изключване съдружници да са определени като „действия против интересите на дружеството“, то те не са идентични и не съставляват проявление на един общ за всички изключвани съдружници факт, което е видно от подробното описание на същите действия в предупреждението за изключване, повторено и в мотивите на атакуваното първоинстанционно решение. При липсата на такава „общност“ на действията на съдружниците, предложени за изключване, едновременното им изключване и едновременното лишаване на всички тях от право на глас при вземане на решението за изключването им е незаконосъобразно и в противоречие с нормата на чл. 137, ал. 3, изр. 2 от ТЗ, от която следва че само съответният изключван съдружник не гласува и само неговият дял се приспада от капитала при определяне на мнозинството. Доколкото в случая това не е сторено при вземане на решението по т. 1 от дневния ред, това е довело до незаконосъобразност освен на решението за изключване на ищците като съдружници, но и на свързаното с това решение /включено в същата точка от дневния ред/ за преразпределяне на освободените от ищците дялове от капитала между останалите съдружници в дружеството, което е достатъчно основание за отмяната на тези решения. По отношение на останалите решения - взети по т. 2, т. 3 и т. 4 от дневния ред на ОСС, проведено на 28. 06. 2018 г. въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния такъв за нарушаване нормата на чл. 137, ал. 3, изр. 2 от ТЗ при тяхното приемане, като е посочил, че същата норма, която отнема правото на глас на изключвания съдружник е ограничителна и затова не подлежи на разширително тълкуване, а следва да се тълкува в смисъл, че изключваният съдружник не гласува по въпроса за своето изключване, но не и по другите въпроси, предложени за гласуване в дневния ред на съответното ОСС. Поради изложеното съдът е приел, че в конкретният случай липсват необходимите кворум и мнозинство за приемането на тези решения, като се вземе предвид и това, че гласовете на допуснатите до гласуване съдружници формират 30 % от капитала, а тези на изключените от гласуването - 70 % от капитала на дружеството, и съответно - същите решения са незаконосъобразни. По отношение оплакването във въззивната жалба за неоснователност на изводите на първоинстанционния съд в насока на това, че са останали недоказани по същество действията на съдружниците-ищци, послужили като основание за изключването им въззивният съд, като е препратил на основание чл. 272 от ГПК и към мотивите на първоинстанционното съдебно решение, е намерил и това оплакване на жалбоподателя за неоснователно, като е посочил, че изводът на първоинстанционния съд за неустановеност на фактически извършени действия от страна на ищците, които да налагат извод, че чрез тях е осъществен състава на чл. 126, ал. 3, т. 3 от ТЗ, т.е. че са извършени от тях действия срещу интересите на дружеството-ответник, е напълно обоснован при съобразяване и правилна преценка на всички събрани в тази посока доказателства.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Първият поставен от касатора въпрос и кореспондиращото му оплакване в касационната жалба се базират на твърдения за необсъждане от страна на въззивния съд в съвкупност на всички събрани по делото доказателства, доводите и съображенията във въззивната жалба досежно действията на ищците против интересите на ответното дружество, произтичащи според касатора от един общ за всички изключвани съдружници факт и конкретно - на уведомително писмо от „Михалково“ АД от 23. 01. 2018 г. до ответника, че дължи сума в размер на 534557.79 лв. с покана за плащане в седмодневен срок, завеждането след това на дело от „Михалково“ АД срещу ответното дружество за заплащане на посочената сума и обстоятелството, че по така образуваното т.д. № 13/2018 г. по описа на Окръжен съд - Смолян е приложено становище, подадено от изключения съдружник Д. Д. за признаване на иска, подписано от него и останалите изключени физически лица - М. К., М. М. и Р. К.. Твърди се по този начин, неподдържайки отговора на ответника на исковата молба по заведеното срещу него дело от „Михалково“ АД и признавайки иска всички тези лица заедно и целенасочено да са действали, за да навредят на дружествените интереси на „МВМ Груп“ ООД с цел да бъдат завзети без основание всичките му активи, което пък сочело на наличие на един и същ факт - действия против интересите на дружеството, противно на приетото от въззивния съд в обжалваното му решение.

По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според постоянното застъпено в практиката становище от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право, и то – по правилата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова при постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и, ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о.

В настоящия случай видната от мотивите на обжалваното решение дейност на въззивния съд по обсъждане на събраните по делото доказателства, твърденията и възраженията на страните е не в противоречие, както това твърди касаторът, а в съответствие с изложените принципни постановки, възприети в практиката, включително и задължителната за съдилищата такава. Въззивният състав, освен че изрично е обсъдил в мотивите си защо според него не е налице общност на действията на съдружниците, предложени за изключване, като непроизтичащи от един общ факт, но и е препратил на основание чл. 272 от ГПК, каквото право той има при потвърждаване на първоинстанционното решение и към частта от мотивите на първоинстанционното решение в която първоинстанционният съд е изложил защо според него изтъкваното като необсъдено от съда в изложението на касатора приподписване на молбата на Д. Д., подадена по т.д. № 12 и т.д. № 13 по описа на СмОС за 2018 г. от страна на останалите изключение съдружници - физически лица, не е годно въобще да съставлява действие против интересите на дружеството /базирайки се на правилата за представителство на юридическите лица пред съд, съответно - назначените в производствата особени представители./ При изложеното първият поставен от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване въпрос, основан на твърдения за необсъждане от страна на въззивния съд на доказателства и доводи на страните по делото в противоречие с практиката на ВКС, не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение, доколкото по делото не се установява да е налице заявеният от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Не обосновават такова допускане и вторият и третият въпрос, формулирани в изложението, които следва да бъдат разглеждани общо, доколкото третият е базиран на по-широко формулираният втори такъв, доуточнява го и го конкретизира. Дадените от въззивния съд в обжалваното му решение отговори на същите въпроси безспорно са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото главният извод на въззивния съд, за да приеме за незаконосъобразно изключването на ищците е базиран именно върху приемането, че макар и действията им да са определени от ответника общо като „действия против интересите на дружеството“, но те не са идентични и не съставляват проявление на един общ за всички изключвани съдружници факт, при липсата на каквато общност на действията на им едновременното им изключване и едновременното лишаване на всички тях от право на глас при вземане на решението за изключването им е незаконосъобразно и в противоречие с нормата на чл. 137, ал. 3, изр. 2 от ТЗ.

Не е налице обаче претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС – допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В изтъкваното като такава практика на ВКС, на която обжалваното въззивно решение противоречи, решение № 157/03. 01. 2017 г. на ТК на ВКС, Второ отделение, постановено по т.д. № 2219/2015 г. ясно са изложени главните изводи на постановилия го състав, обусловили както дадения в решението отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, така и съображенията на съда, за да приеме от съществувалата дотогава противоречива практика на касационната инстанция за правилна тази в решение от 12. 03. 2007 г. по т. д. № 819/2006 г. на ВКС, II т.о. и решение № Ф./28. 11. 1996 г. по ф.д. № 161/1996 г. на ВКС, V г.о. От решаващите мотиви на съда е видно, че при различни основания за изключване на няколко съдружници няма причина да се търси общност в интересите на всички изключвани, поради което в тези случаи в гласуването на решението за изключване не следва да участва само изключваният съдружник и мнозинството за вземане на решението следва да се формира от дяловете в капитала на всички останали съдружници, в т. ч. и на съдружниците, предложени за изключване на други самостоятелни основания. Само когато няколкото съдружници са предложени за изключване на едно и също основание - например поради неизпълнение на едно и също задължение, изискващо общо съдействие за осъществяване на дейността на дружеството или необходимо за нейното подпомагане /чл. 126, ал. 3, т. 1 и т. 4 ТЗ/, неизпълнение на едно и също решение на общото събрание /чл. 126, ал. 3, изр. 2 ТЗ/, или съвместни действия против интересите на дружеството /чл. 126, ал. 3, т. 3 ТЗ/, еднаквото основание за изключване предполага общ интерес за всички предложени за изключване съдружници да запазят членството си в дружеството. Отново и само тогава общият интерес поражда заинтересованост за всеки от изключваните съдружници да гласува против изключването на останалите и да очаква от тяхна страна да гласуват против неговото изключване, препятствайки по този начин необходимото според закона и дружествения договор квалифицирано мнозинство за вземане на решение за изключване, а участието в гласуването с посоченото намерение съставлява недобросъвестно упражняване на правото на глас в общото събрание и е несъвместимо с интереса на дружеството да се освободи от всички съдружници, които с поведението си са осъществили фактическия състав на едно и също основание за изключване. При тази конкретна хипотеза касационният състав е дал отговор на правния въпрос, обусловил допускането на касационно обжалване при установената по делото фактическа обстановка в смисъл, че когато в рамките на едно и също ОСС са предложени за изключване няколко съдружници на едно и също основание, произтичащо от едни и същи общи факти, в гласуването на решението/решенията за изключване не участват всички предложени за изключване съдружници, а мнозинството по чл.137, ал. 3, изр. 1 ТЗ за вземане на решението/решенията за изключване се формира от дяловете на останалите съдружници, като от капитала се приспадат дяловете на всички предложени за изключване съдружници.

В настоящият процесен случай въззивният съд изрично е приел в решението си обратното относно наличието или не на едно и също основание, произтичащо от едни и същи общи факти по отношение на изключваните съдружници, като е изложил, че макар и в предупреждението за изключването им отделните действия на всеки един от тях и да са именувани общо такива против интересите на дружеството, но те не са идентични и не съставляват проявление на един общ за всички изключвани съдружници факт, видно за въззивния съд от подробното описание на същите действия във връченото на всеки от тях предупреждение за изключване. При така изложеното постановеното от въззивния съд решение в хипотеза, различна от тази, разглеждана от касационния състав, постановил решение № 157/03. 01. 2017 г. на ТК на ВКС, Второ отделение, постановено по т.д. № 2219/2015 г., не сочи по настоящото дело да е налице претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС по см. на чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК.

В случая не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на прочит на мотивите на съдебното решение, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретният процесен случай касаторът е обосновал очевидната неправилност на обжалваното от него въззивно решение с аргументи, съвпадащи с изложените в касационната му жалба основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на същото, базирани на неправилна според касатора преценка на доказателствата от страна на въззивния съд, както и на необоснованост част от изводите му, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Така заявените и поддържани доводи не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на Върховния касационен съд и в рамките на правомощията по чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване и на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

По изложените съображения, касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски, представляващи адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение