Определение № 411 от 26.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 987/2012 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. И. С. срещу решение № 404/28.06.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 486/2012 г. на Русенския окръжен съд. С него е отменено решение № 296/15.02.2012 г. по гр. дело № 3396/2011 г. на Русенския районен съд и е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу Р. Д. З., иск с правно основание чл. 92, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 5 000 E. – наказателна неустойка, уговорена в т. 10 от предварителен договор по чл. 17, ал. 3 от ЗУТ; в тежест на жалбоподателката са възложени и разноските по делото. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение. Ответникът Р. Д. З., в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че касационното обжалване не следва да се допуска, както и за неоснователност на жалбата. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правни въпроси: 1) относно правомощието (правото и задължението) на въззивния съд да се произнесе по несвоевременно направено правоотлагащо възражение на ответника, което не е наведено нито с отговора на исковата молба, нито в съдебно заседание; 2) следва ли въззивният съд да приеме за доказан или недоказан даден факт по делото, без да е изготвил доклад, без да е разпределил доказателствената тежест за този факт и без да е указал на страната, че не сочи доказателства за него, при положение, че първоинстанционният съд с доклада си също не е изпълнил задълженията си по чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 от ГПК, и при положение, че във въззивната жалба е направено оплакване във връзка с доказването на този факт; 3) при тълкуването на договора съгласно чл. 20 от ЗЗД съдът изявената или предполагаемата воля на страните следва да установи; 4) относно вината, като елемент от фактическия състав за възникване на задължението за неустойка; 5) от какъв характер следва да е непредвиденото и непредотвратимото събитие, за да е налице непреодолима сила по смисъла на чл. 306 от ТЗ, като единствено изключваща отговорността на длъжника в търговското право; 6) следва ли съдът да уважи лично възражение на един солидарен длъжник, направено от друг солидарен длъжник; и 7) относно правомощието на въззивния съд да разгледа спора по същество, без да е дал правна квалификация на спорното материално право, предмет на делото. По отношение на всеки един от правните въпроси, в изложението на жалбоподателката са наведени и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК. По делото е установено, че процесната неустойка е уговорена в клаузата на т. 10 от предварителен договор по чл. 17, ал. 3 от ЗУТ, сключен на 29.11.2007 г. между няколко физически лица, собственици на УПИ, между които са и ищцата и ответникът по делото. Съгласно тази клауза, при неизпълнение на задълженията на [фирма] по т. 6 от договора за прехвърляне на собственост и учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу задължение за застрояване, сключен на 28.08.2007 г. между жалбоподателката-ищца и [фирма], във визирания там (в т. 6) срок, който не може да бъде по-дълъг от една година от сключване на предварителния договор по чл. 17, ал. 3 от ЗУТ от 29.11.2007 г., последният и окончателният договори се развалят по право и [фирма], представлявано от ответника – негов управител, както и ответникът лично дължат солидарно на жалбоподателката-ищца наказателна неустойка в размер 5 000 E.. С клаузата на т. 6 от договора от 28.08.2007 г. [фирма] се е задължило в срок от 5 месеца след приемане на идейните чертежи съгласно т. 4 от същия договор, да изготви необходимите работни проекти и книжа за строителството за одобряване от общината и да внесе молба за получаване на разрешение за строеж и строителна линия. Въззивният съд, след обсъждане на доказателствата по делото и тълкувайки двата договора, е приел, че бъдещата сграда е следвало да се построи върху създаден по реда на чл. 17 от ЗУТ съсобствен парцел. Този извод въззивният съд е направил и конкретно от клаузата на т. 3 от договора от 28.08.2007 г., съгласно която срокът за изготвяне от [фирма] на идейните чертежи за бъдещата сграда започва да тече от подписването на договори с всички съсобственици, като въззивният съд е приел, че това са всички съсобственици в бъдещия обединен парцел, в който ще бъде построена сградата. Окръжният съд е установил и че по делото не се твърди и не се сочат доказателства за сключването на такива договори с всички съсобственици. Приел е също, че изпълнението на задълженията по т. 4 и т. 6 от договора от 28.08.2007 г. за изработване на идейни чертежи за бъдещата сграда, на необходимите работни проекти и книжа, и внасянето на молба за получаване на разрешение за строеж и строителна линия, изцяло зависят от настъпването на условието по т. 3 от същия договор – подписването на договори с всички собственици, което е отлагателно по своя характер и неосъществяването му не може да се вмени във вина на [фирма]. С оглед това, въззивният съд е приел, че за последното не е възникнало задължението по т. 6 от договора от 28.08.2007 г., поради което то не е изпаднало в забава и не може да бъде ангажирана солидарната отговорност на това дружество и на ответника по делото за заплащане на процесната неустойка. В тази връзка са изложени и съображения, че изпълнението на задълженията на строителя по т. 4, 5 и 6 от договора от 28.08.2007 г. изцяло зависят от изпълнението на задължението по т. 3 от същия договор, което не е изпълнено, защото останалите съсобственици не са сключили договори за прехвърляне на собственост и учредяване право на строеж върху недвижим имот със строителя. Изложени са и мотиви, че сключването на тези договори е необходимо съгласно чл. 144, ал. 1 и чл. 161 от ЗУТ. Жалбоподателката извежда първия - процесуалноправен въпрос в изложението си, предвид това, че за първи път едва в писмените бележки пред първата инстанция ответникът е навел довод, а след това с въззивната жалба – и оплакване, че по делото са представени доказателства за сключени договори със собствениците само на единия от петте УПИ, които се обединяват по реда на чл. 17 от ГПК. В тази връзка ответникът не е излагал твърдения по делото, че договори с останалите собственици не са сключени, а както беше посочено – само довод, че по делото не е доказано тяхното сключване. Този довод на ответника не представлява материалноправно „правоотлагащо” възражение на ответника, каквато е постановката на първия процесуалноправен въпрос, нито представлява лично възражение на солидарния съдлъжник на ответника - [фирма], по смисъла на чл. 122, ал. 3 от ЗЗД, каквато е постановката на шестия – материалноправен въпрос, изведен от жалбоподателката. С оглед на това, тези два правни въпроса – първият и шестият не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и не са от значение за изхода на спора по делото, поради което не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая. В доклада си по чл. 146 от ГПК първоинстанционният съд е дал указания по чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК само по отношение на ответника; такива указания към жалбоподателката-ищца, и конкретно – относно доказване сключването на договори между [фирма] и всички собственици в образувания по реда на чл. 17 от ЗУТ УПИ, не са дадени с доклада. Както вече беше посочено, с въззивната си жалба ответникът е направил изрично оплакване, че по делото са представени доказателства за сключени договори със собствениците само на единия от петте УПИ, които се обединяват по реда на чл. 17 от ГПК. От гореизложеното следва, че втория – процесуалноправен въпрос, изведен в изложението на жалбоподателката е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на спора по делото. Този процесуалноправен въпрос, при констатирана противоречива практика на състави на ВКС, е включен в предмета на тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС (т. 1 от него), по което към настоящия момент не е постановено тълкувателно решение. Това обуславя допускането на касационното обжалване по този процесуалноправен въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и спиране, на основание чл. 292 – in fine от ГПК, на производството по делото до постановяване на посоченото тълкувателно решение. Видно от изложеното по-горе, при тълкуването на предварителния договор по чл. 17, ал. 3 от ЗУТ от 29.11.2007 г. и на договора от 28.08.2007 г., и конкретно – клаузата на т. 3 от последния, въззивният съд, съгласно чл. 20 от ЗЗД, е търсил действителната обща воля на страните по тези два договора, а не тяхната „изявена или предполагаема” воля, каквато е постановката на третия – материалноправен въпрос в изложението на жалбоподателката. Както беше посочено, въззивният съд е приел, че в т. 3 от договора от 28.08.2007 г. е уговорено отлагателно условие, неосъществяването на което не може да се вмени във вина на [фирма], поради което е приел, че за последното изобщо не е възникнало задължението по т. 6 от същия договор. В тази връзка въззивният съд не е обсъждал виновно неизпълнение на това задължение, респ. не е обсъждал въпроса за вината, като елемент от фактическия състав за възникване на задължението за неустойка, а още по-малко – въпрос за непреодолима сила по смисъла на чл. 306 от ТЗ, каквито са четвъртият и петият – материалноправни въпроси, изведени в изложението на жалбоподателката. Макар в мотивите към обжалваното решение въззивният съд изрично да не е посочил разпоредбата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, той е приел, че претенцията на жалбоподателката-ищца по делото е за заплащане на процесната договорна неустойка, с което е дал правна квалификация на спорното материално право, предмет на делото. По тези съображения, третият, четвъртият, петият и седмият правни въпроси в изложението на жалбоподателката, също не са от значение за изхода на спора по делото и не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В заключение, касационното обжалване на решението на въззивния съд следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, само по втория изведен в изложението на жалбоподателката процесуалноправен въпрос, а именно: следва ли въззивният съд да приеме за доказан или недоказан даден факт по делото, без да е изготвил доклад, без да е разпределил доказателствената тежест за този факт и без да е указал на страната, че не сочи доказателства за него, при положение, че първоинстанционният съд с доклада си също не е изпълнил задълженията си по чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 от ГПК, и при положение, че във въззивната жалба е направено оплакване във връзка с доказването на този факт. Както беше посочено, на основание чл. 292 – in fine от ГПК производството по делото следва да се спре до постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателката следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 201.50 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в едноседмичен срок от връчване на съобщението за възобновяване на производството по делото. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение