Определение № 1137 от 11.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 362/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение №629/29.10.2024г. по т.д.н.№269/24г. Софийски апелативен съд е потвърдил решение №1599/21.12.2023г. по т.д.№2695/21г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлена молбата на Сдружение „Съюз на българските журналисти“ за откриване на производство по несъстоятелност на „Валедо 1“ ООД на основание неплатежоспособност и свръхзадълженост, като е осъдил молителя за разноските, направени от „Валедо 1“ООД. Недоволен от така постановеното решение е останал молителят Сдружение „Съюз на българските журналисти“, който е подал касационна жалба срещу него. В същата са изложени оплаквания за неправилност, поради постановяването му при допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, както и за необоснованост на въззивния съдебен акт. Оспорен е изводът на съда, че по делото не е установено сдружението да е кредитор на ответното дружество. В тази връзка касаторът счита,че неправилно въззивната инстанция е приела,че договорът за наем не е надлежно развален, тъй като към момента на развалянето не е съществувало изискуемо задължение на ответника – наемател и че дължимият за м.м.юни,юли и август 2020г. наем е бил в размер на 30 % от първоначално договорената наемна цена. Твърди,че при формирането на последния извод съдът не е обсъдил всички доказателства и не е тълкувал по реда на чл.20 ЗЗД клаузите на сключеното между страните допълнително споразумение към договора за наем от 23.06.2020г. Намира за установено от заключението на вещото лице,че към датата на получаване на изявлението за разваляне ответникът е бил в неизпълнение на изискуеми задължения за лихви и консумативни разноски за топлоенергия и вода в размер на 1757,23 лв., която сума е платена след изтичането на дадения с поканата за разваляне на договора срок. Неправилно, според касатора, въззивният съд е приел,че е налице настъпила преклузия относно заявените обстоятелства, от които той черпи основания за качеството си на кредитор на ответното дружество. Сочи в тази връзка,че след изтичането на срока на договора за наем, за който няма твърдения да е бил продължен, дружеството е продължило да ползва имота без основание, за което му дължи обезщетение и тези обстоятелства, настъпили в хода на делото, съдът е бил задължен да обсъди и вземе предвид при произнасянето си на основание чл.621а ал.1 т.2 ТЗ.Тъй като за периода от 01.12.2021г. до 31.01.2024г. това обезщетение е в значителен размер /над 1 млн.лв./ съдът е следвало да го съобрази и да направи извод за наличие на свръхзадълженост. Касаторът поддържа,че съдът е отхвърлил молбата за откриване на производство по несъстоятелност на ответника без да са налице предвидените в закона /чл.631 ТЗ/ предпоставки затрудненията му да са временни и да разполага с достатъчно имущество за покриване на задълженията без опасност за интересите на кредиторите. Твърди,че затрудненията му не са временни,тъй като от края на 2021г. той продължава да не заплаща обезщетение за ползването на собствения на молителя имот, а цялото му имущество се намира в касата на ресторанта, функциониращ в наетия имот.Считайки, че, при постановяването на решението си, въззивният съд е подходил формално, касаторът моли същото да бъде отменено и молбата му по чл.625 ТЗ уважена. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа приложимост спрямо въззивното решение на самостоятелното основание за достъп, визирано в чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Извън твърдяната очевидна неправилност на въззивния акт, касаторът обосновава искането си за допускане на решението в обжалваната му част до касационен контрол и с общата предпоставка за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК, основана на твърдението му, че при постановяването му въззивният съд,в противоречие с практиката на ВКС, е дал отговор на следните от значение за изхода на делото въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд при постановяването на съдебното решение да обсъди всички твърдения и доводи на страните, длъжен ли е да изследва кои са правнорелевантните за спора факти и необходимо ли е да обоснове подробно доказателствените и правните си изводи? /противоречие с ППВС №1/1953г., ТР №1/04.01.2001г. по тълк.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС и решения по чл.290 ГПК, постановени по т.д.№1106/10г. на ІІ т.о. на ВКС, по гр.д.№2623/13г. на ІV г.о. на ВКС, по т.д.№823/10г. на ІІ т.о. на ВКС, по гр.д.№862/11г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.№1321/09г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.№1100/12г. на ІV г.о. на ВКС и по гр.д.№1163/10г. на ІV г.о. на ВКС/; 2. Следва ли въззивният съд да вземе предвид твърдения за факти и обстоятелства, настъпили в хода на съдебното производство? /противоречие с ТР №1/01.08.2022г. по тълк.д.№1/21г. на ОСГТК на ВКС,ТР №8/02.04.2019г. по тълк.д.№8/2017г. на ОСГТК на ВКС и ТР №8/23.02.2016г. по тълк.д.№8/2014г. на ОСГК на ВКС/; 3. По отношение прилагането на разпоредбата на чл.621а ал.1 т.2 ТЗ и задължен ли е въззивният съд да допусне и събере представени след изтичането на срока по чл.266 ал.1 ГПК доказателства, съответно задължен ли е съдът да събира доказателства чрез които да се установи състоянието на неплатежоспособност? /противоречие с решения по чл.290 ГПК по т.д.№1022/2018г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№284/2016г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№255/2010г. на І т.о. на ВКС, по т.д.№1152/2011г. на І т.о. на ВКС, по т.д.№158/2012г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№1819/2013г. на ІІ т.о. на ВКС/; 4.Как съдът следва да тълкува спорни разпоредби от договора и може ли чрез тълкуване да се измени сключения договор /конкретно да тълкува подписаното между страните споразумение за намаляване на наемната цена/ ? /противоречие с решения по чл.290 ГПК по т.д.№761/2008г. на І т.о. на ВКС, по т.д.№523/2008г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№666/2010г. на І т.о. на ВКС, по т.д.№696/2011г. на ІІ т.о. на ВКС, по гр.д.№6126/2013г. на ІV г.о. на ВКС, по т.д.№3605/2013г. на І т.о. на ВКС, по гр.д.№222/2009г. на ІV г.о. на ВКС и по т.д.№1191/2014г. на ІІ т.о. на ВКс, по т.д.№888/2009г. на ІІ т.о. на ВКС/. Срещу касационната жалба е постъпил писмен отговор от „Валедо 1“ООД, в който се поддържа становище за правилност на въззивното решение и за липса на предпоставки за допускането му до касационен контрол. Прави се искане за недопускане, евентуално - за потвърждаване на обжалвания съдебен акт. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС съобрази следното: За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което молбата на сдружението за откриване на производство по несъстоятелност на „Валедо 1“ООД е отхвърлена, съставът на Софийски апелативен съд е посочил,че от необходимите за откриване на производство по несъстоятелност кумулативни предпоставки налице са първите две: депозирана молба до компетентния съд от лице, което твърди,че е кредитор на ответника и търговско качество на последния по смисъла на чл.1 от ТЗ, но не и останалите - да е налице изискуемо парично задължение на длъжника по търговска сделка с молителя, да е налице неплатежоспособност на длъжника по см. на чл.608 ТЗ, респ. свръхзадълженост съгласно чл.742 ал.2 ТЗ и затрудненията на длъжника да не са временни, а състоянието на неплатежоспособност да е обективно и трайно. Приел е,че от събраните по делото писмени доказателства се установява наличието на облигационна връзка между страните, породена от сключен между тях договор за наем от 01.11.2012 г. на недвижим имот, нает с оглед осъществяване от наемателя на ресторантьорска дейност при месечна наемна цена 10 350 евро с ДДС, платима от 1-во до 10-то число на текущия месец по банкова сметка на наемодателя; с две допълнителни споразумения срока на договора бил продължен до 01.11.2021г., като с допълнително споразумение от 23.06.2020 г., страните постигнали съгласие, че за периода 01.06.2020г. – 31.08.2020г. наемателят дължи месечна наемна цена в размер на 30% от уговорената в т.2 от договора,а непогасените си задължения до 13.03.2020г. наемателят се задължил да заплати до 31.07.2020г., като са опростени част от задълженията му за наемна цена за периода 13.03.2020 г. - 31.05.2020 г.; с писмо, получено от наемателя на 28.07.2020г., наемодателят го е уведомил,че има непогасени задължения по договора за наем в общ размер на 19 717 лв., включващ част от наемната цена за м.06 и м.07.2020г., разходи за топлоенергия и вода за периода от м. януари 2020г. и лихва за забавено плащане, като е определил срок за плащане до 03.08.2020 г. с изричното изявление,че при неплащане договорът ще се счита за прекратен, считано от 04.08.2020 г., а в срок до 04.09.2020г. наемателят дължи да предаде имота; в писмото се сочи за допусната техническа грешка в подписаното между страните допълнително споразумение от 23.06.2020г., като се твърди,че посочените в него 30% следва да се считат като намаления на наемната цена, която е дължима като 70 % от първоначално уговорениия й размер; дължимостта на посочените суми ответникът е оспорил писмено. Кредитирайки заключението на счетоводната експертиза, въззивният съд е намерил за установено,че плащанията, които ответникът е извършил на сумите, посочени в писмото от 27.07.2020г., са в общ размер на 17 161,95 лв., от които 7 468,84 лв. - наем за м. 06.2020г., платен на 30.06.2020г., 7 468.84 лв. - наем за м. 07.2020 г., платен на 24.07.2020г., което е 30% от първоначално уговорената с договора наемна цена, както и 2 224.27 лв. разходи за топлоенергия за м. 01 - м. 03.2020г. Съдът е приел за неоснователни доводите на ищеца, свързани с размера на дължимата наемна цена за периода м. 06 - м. 08.2020 г., а тезата му за допусната техническа грешка при изписване на сумата в споразумението – за неприемлива. Позовавайки се на чл.20 ЗЗД, съдът е намерил за безсъмнено, че волята на страните е била дължимата наемна цена за периода м. 06 - м. 08.2020 г. да бъде в размер на 30% от първоначално договорената, възлизаща съгласно експертизата на 7 468,84 лв. месечно, изразявайки логично предположение,че това е било наложено поради намаления търговски оборот в заведенията във връзка с рестрикциите по време на Ковид-епидемията. Същевременно е посочил,че волята на страните, обективирана в чл.2 от споразумението е ясно изразена и недвусмислена. Тъй като със заключението на експертизата е доказано плащането на наемната цена за м. 06 и м. 07.2020 г.,съгласно постигнатото съгласие между страните, както и на разходите за топлоенергия за м.01 - м.03.2020 г. и към момента на получаване на изявлението за разваляне на договора за наем, в тежест на „Валедо-1“ ООД не е съществувало изискуемо задължение за заплащане на наемна цена, съдът е направил извод, че не са възникнали предпоставките за разваляне с едностранното волеизявление на наемодателя, а след като договорът не е бил развален, твърденията на молителя за наличие на вземания в размер на 384 233 лв. – обезщетение за ползване на имота без основание начислено в размера на уговорената неустойка при разваляне за периода 04.09.2020г. - 30.11.2021г., на 25 760,89 лв. законна лихва за забава върху главницата за периода 10.09.2020г.-30.11.2021 г. и режийни разноски за имота в размер от 5 056,76 лв. са неоснователни. Като недоказани съдът е приел твърденията на молителя за настъпила забава в изпълнението на главното задължение на наемателя, респ. - на акцесорното задължение за лихва за забава, както и за режийните разноски, свързани с ползването на наетия имот. Въз основа на това е заключил,че качеството на молителя на кредитор на дружеството, притежаващ непогасени и изискуеми вземания към датата на изявлението за разваляне, не е доказано и молбата за откриване производство по несъстоятелност подлежи на отхвърляне само на това основание. Въззивният състав е констатирал,че във въззивната жалба за първи път молителят е навел твърдения за нови правопрекратяващи наемното правоотношение юридически факти, различни от изложените в молбата за откриване на производство по несъстоятелност /изтичане на срока на договора/, респ. за произтичащи от тях нови изискуеми задължения на ответника, които задължения са с различно съдържание от тези, визирани в молбата по чл.625 от ТЗ - докато в молбата по чл.625 ТЗ, молителят се легитимира като кредитор с вземане, основано на твърдението, че договорът за наем е бил развален с негово едностранно изявление, произвело действие на 04.08.2020г., от която дата ответникът му дължи обезщетение за ползване до изтичането на срока на договора, във въззивната жалба поддържа, че договорът е прекратен поради изтичането на неговия срок на 01.11.2021г., предвид което сдружението има вземания за наем за периода 04.09.2020г. - 31.10.2021 г. и за обезщетение за ползване на имота без основание за периода 01.11.2021г. - 31.01.2024г., лихва за забава върху горепосочените главни задължения, както и режийни разноски, свързани е ползването на имота. Тези твърдения за факти въззивният съд е приел, че са преклудирани, както и, че със заявените от въззивника доказателствени искания се цели доказването на вземания, различни от тези, на които се е позовал при легитимирането си като кредитор на ответното дружество в молбата по чл.625 ТЗ и които са били изследвани в хода на първоинстанционното производство, разглеждането на които е намерил за недопустимо. Тъй като вземането на молителя представлява материално-правна предпоставка за откриване на производството по несъстоятелност и обуславя неговата активна материалноправна легитимация, съдът е посочил,че е недопустимо заявените пред първата инстанция факти да се подменят с нови при позоваването на чл.235 ал.3 ГПК, според която разпоредба съдът взема предвид факти, които са настъпили след предявяване на иска и са от значение за спорното право, докато твърдените във въззивната жалба вземания не представляват такива, а са нововъведени твърдения за факти, които се отнасят за периода преди подаване на молбата по чл.625 ТЗ. Предвид тези съображения съдът е извел, че, доколкото е установено, че молителят не е кредитор на ответника по търговска сделка, само на това основание молбата по чл.625 ТЗ подлежи на отхвърляне. Наред с това, въззивният съд е кредитирал както приетите в първата инстанция заключения на икономическата експертиза, така и това на служебно назначената такава в производството по въззивното обжалване, като е съобразил разпоредбата на чл.621а ал.1 т.2 ТЗ. Посочил е,че всички те, взети в съвкупност, не оставят съмнение, че финансовото състояние на ответното дружество е стабилно и с краткотрайните си активи то може да посреща текущите си задължения, което изключва състояние на неплатежоспособност. Приел е за установено, че още към 2020г. коефициентите за ликвидност на ответника са били в норма, включително и към края на устните състезания пред въззивната инстанция те превишават референтните стойности; че към края на 2022г. 90,64% от общия размер на активите на дружеството се е формирал от паричните средства в брой, които са от решаващо значение при определяне на коефициентите за ликвидност; че счетоводството на „Валедо-1“ ООД е било водено редовно и документално обосновано,като разполагаемите парични средства в брой са действително отразявани в оборотната ведомост за съответния ден; че показателите на дружеството за финансова автономност през изследвания период са над препоръчителната стойност, което показва, че дружеството разполага с достатъчно имущество за обезпечаване на задълженията си, включително в дългосрочен план, а тези за финансова задлъжнялост - под 0, което показва ниска степен на зависимост на дружеството от неговите кредитори за уреждане на задълженията си; че всички задължения на дружеството са с краткосрочен характер, като основният дял от тях са текущите публично-правни задължения; че за целия период 2020г. - 31.08.2024г. стойността на краткотрайните активи на дружеството трайно превишава стойността на неговите краткосрочни задължения, като дружеството не е спирало плащанията на своите задължения. На базата на тези констатации съдът е заключил,че не са налице изискуемите от закона предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност на ответника както поради неплатежоспособност, така и поради свръхзадълженост, което прави молбата на Сдружение „Съюз на българските журналисти“ неоснователна и поради това – подлежаща на отхвърляне. Настоящият състав на ВКС ТК Второ отделение намира за необосновани изискуемите от закона и сочени от касатора предпоставки на чл.280 ал.1 ГПК за осъществяване на достъп до касационен контрол на постановеното от въззивния съд решение в обжалваната от него част. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения, във връзка с чиито, обуславящи крайния постигнат с тях резултат, разрешения касаторът следва да формулира съответни конкретни въпроси, тъй като именно с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. От значение за осъществяването на достъпа до касация е, че въпросите следва да са от правен характер, което означава да са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция, като същевременно разрешаването им, което касационната инстанция дължи да даде с отговора си, да има общоважимо и общоприложимо към други случаи значение. Въпросите не могат да са хипотетични, а да са от непосредствено значение за изхода на делото, но същевременно да не са от фактологичен характер. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а липсата на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Първият от въпросите е от процесуално-правен характер и се отнася до задълженията на въззивния съд, свързани с осъществяването на решаващата му дейност като втора инстанция по същество, поради което принципно може да бъде приет за обуславящ крайния изход на делото, ако е в относимост към такова твърдяно съществено нарушение на въззивния съд, което е довело до крайния постановен от него резултат. С поддържаната от касационната инстанция практика се приема,че от разпоредбата на чл.153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т.13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи,че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т.см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр.д.№922/21г. на ІV г.о., по гр.д.№3656/16г. на ІV г.о., по гр.д.№1298/21г. на ІV г.о. и др. Поставянето на въпроса касаторът свързва с оплакванията, че във въззивното решение съставът не е обсъдил твърденията му и събраните в тази връзка доказателства, установяващи, че договорът за наем е надлежно прекратен; че наемателят не е изпълнил всички свои задължения, изискани с поканата, което дава основание за предсрочно прекратяване на договора; че страните са постигнали споразумение за намаляване на наемната цена с 30%, при което същата остава уговорена в размер на 70% от първоначално уговорената такава. Тези оплаквания не намират опора в мотивите на въззивното решение, с които съдът е приел,че клаузата на чл.2 от допълнителното споразумение установява категорично постигнато съгласие между страните за заплащане на наем за трите месеца от 01.06.2020г. до 31.08.2020г. в размер на 30% от уговорената с договора месечна наемна цена; че към датата на получаване на изявлението за разваляне на договора /28.07.2020г./ ответникът е бил заплатил тази цена за първите два месеца и суми за консумативни разходи за периода януари-март, а възникването и съществуването на други задължения за плащане /за топлоенергия и вода/ молителят не е доказал; че именно поради липсата на доказани изискуеми и неплатени задължения той не е имал основание да разваля договора поради неизпълнение. Касаторът не сочи кои конкретно доказателства, свързани с тезата му за наличие на задължения за плащане са останали необсъдени от съда, доколкото посоченото от вещото лице,че доказателства за плащания с основания лихви, топлоенергия и вода по издадени от молителя фактури не са били установени, не представлява доказателство за възникването и съществуването на тези вземания. Такива биха били издадените от съответните експлоатационни дружества фактури за начисляване на консумативи, префактурирани съответно от молителя или надлежни документи, удостоверяващи заплащането им за сметка на ответника. Доказателства за изпадането на ответника в забава със заплащането на наемните вноски за предходни периоди, обуславящо начисляването на лихва за обезщетяването за последиците от нея, също липсват. При тези данни не може да бъде направен извод,че при мотивирането и постановяването на решението си съдът е допуснал процесуални нарушения на задълженията си за произнасяне по доводите и възраженията на страните и ангажираните по делото доказателства, довели до обжалвания резултат, което да обуславя приложимост на допълнителната предпоставка за достъп по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, на която се основава касаторът, формулирайки първия си въпрос. Третият от въпросите поглъща втория, предвид това,че последният е формулиран общо, без да държи сметка за спецификата на производството по несъстоятелност, по отношение на което законодателят е въвел специални процесуални правила с разпоредбата на чл.621а ТЗ, между които е и това на ал.1 т.2 от същия член за засилено служебно начало. По тълкуването и прилагането на посочената разпоредба е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР №1/03.12.2018г. по тълк.д.№1/2017г. на ОСТК на ВКС, както и такава, формирана с решения по реда на чл.290 ГПК по т.д. №255/10г. на І т.о. на ВКС, по т.д.№158/12г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д. №1819/13г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№2193/13г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№3682/14г. на II т.о. на ВКС и др. Според приетото с нея, съдът по несъстоятелността може по всяко време служебно да събира доказателства за състоянието на неплатежоспособност/ свръхзадълженост и за началната му дата, но не и относно останалите предпоставки за откриване на производството по несъстоятелност, тъй като предвидената в ГПК преклузия не настъпва само по отношение на възраженията и доказателствата, касаещи предмета на делото, по отношение на който се формира сила на пресъдено нещо – състоянието на неплатежоспособност / свръхзадълженост и началната му дата, но не и по отношение на активната легитимация на молителя. По отношение на основанието, от което молителят черпи качеството си на кредитор, възможността да се навеждат твърдения, доводи и възражения и да се ангажират съответни доказателства /за съществуване/несъществуване на правоотношението и за възникване и погасяване на твърдяното вземане/ се преклудира с изтичането на предвидените в ГПК процесуални срокове. Като е отказал да зачете като преклудирано наведеното в хода на делото пред въззивната инстанция ново основание и размер на вземане на молителя, обосноваващо друга активна материалноправна легитимация /вместо за неустойка поради разваляне на договора, начислена за периода 04.09.2020г. – 30.11.2021г. в размер на 384 233,01 лв., за обезщетение за ползване след изтичане срока му, начислено от 01.12.2024г. до 31.01.2024г. в размер на 1 216 526,26 лв./, въззивният съд не се е отклонил, а е действал в съответствие с цитираната по-горе практика на ВКС, което е основание да бъде отречена възможността да бъде преодоляна първата фаза от касационното производство с втория и третия от формулираните в изложението въпроси. Последният от въпросите не отговаря на общото изискване за допускане на контрол от касационната инстанция по същество на обжалваното въззивно решение. Макар да се е позовал на нормата на чл.20 ЗЗД, съставът на въззивния съд не е приел клаузата на чл.2 от допълнителното споразумение от 23.06.2020г. /цит. „в периода 01.06.2020г. – 31.08.2020г. наемателят дължи месечна вноска за наем в размер на 30% от уговорения между страните наем,съгласно чл.2 от договора за наем на недвижим имот от 01.11.2012г.“/ за спорна, а напротив – посочил е,че волята на страните да намалят дължимата наемна цена до 30% от първоначално уговорената с договора за наем такава, е несъмнена, ясна и недвусмислена, а тезата на молителя,че при уговарянето й е допусната техническа грешка е неприемлива. Практиката на ВКС, сочена от касатора, е относима само към хипотези, в които волята на страните при договарянето не е изразена категорично, според съдържанието на обективирания текст, което налага тя да бъде издирвана, какъвто не е настоящият случай, в който са налице данни за последваща сключването на споразумението промяна във волята на наемодателя. Поради това, дори да се приеме,че поставеният в изложението въпрос е обуславящ, допускането не може да бъде обосновано в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. В изложението към жалбата си срещу въззивното решение касаторът се позовава и на разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като твърди наличие на очевидна неправилност на същото. Приложението на това основание не е обосновал със съответни твърдения. Доколкото въвеждането от законодателя на понятието „очевидна неправилност“ на въззивния акт като критерий, подлежащ на преценка във фазата за произнасяне по допускането на касационното обжалване, предпоставя доводи за наличие на явна, установима при пръв прочит на решението неправилност /например когато е приложена отменена правна норма или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика/, които са различни от посочените в касационната жалба основания за касиране на решението, липсата на изложени аргументи от такъв характер, които да биха могли да бъдат споделени, не позволява на състава да формира извод за наличие на сочената предпоставка за извършване на селекцията. Предвид изложеното, настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС намира, че на касатора следва да бъде отказан достъпът до касационен контрол по същество на въззивното решение. Така мотивиран, съставът на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд