Определение № 5339 от 21.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4086/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на С. П. Г., подадена чрез процесуален представител адв. З. Д. против Определение № 605 от 24.06.2024г. постановено по ч.гр.д. № 296/2024г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, в частта, с която е потвърдено определение № 630 от 28.12.2023г. постановено по гр.д. № 72/2023г. по описа на Районен съд – Чирпан и са присъдени разноски за съдебното производство. С последния съдебен акт Районен съд – Чирпан на основание чл. 130 от ГПК прекратил образуваното пред него производство по гр.д. № 72/2023г. като процесуално недопустимо. Частният жалбоподател поддържа доводи за нищожност, а евентуално за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което отправя искане обжалваното определение да се допусне до касационно обжалване, да се отмени и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането му. Нищожността на съдебния акт обосновава с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск – обсъждайки като ирелевантна за предходния или бъдещ спор за собственост на обстоятелството дали съставянето на заповедта на главния архитект е резултат от престъпление в производство по иск за установяване на престъпно обстоятелство, съдът се е произнесъл по непредявена искова претенция. В изложение към частната жалба твърди, че въззивният съд се е произнесъл по релевантни правни въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както следва: 1/ При предявен иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК следва ли съдът да дава становище дали престъпното обстоятелство може да послужи в бъдещ съдебен спор между страни, за които има информация за естеството на спора им или следва да се ограничи в рамките на редакцията на чл. 124, ал. 5 – дали претенцията на спора отговаря на условията? 2/ При предявен иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК необходимо ли е съдът да прецени допустимостта му въз основа на вътрешното си убеждение, че това престъпно обстоятелство не би променило статута на страните в бъдещ процес? 3/ В предявен иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК в хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК /наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност/ и чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК /деецът е починал/ съдът може ли да прекрати производството по делото при наличието на други основания за това и този въпрос изобщо да не се разглежда или е длъжен с решението си да реши спора по същество? 4/ Производството по чл. 124, ал. 5 от ГПК различава ли се от останалите хипотези на чл. 124 от ГПК или трябва да се разглежда като особена хипотеза, която ангажира по някакъв начин и лицето, извършило престъпното деяние, независимо от факта, че то не носи наказателна отговорност и гражданският съд не може да му вмени такава. Ако това не засяга личността на извършителя на престъпното деяние, то тогава каква е неговата ангажираност в процеса и следва ли то да бъде част от лицата в процеса и като какво лице? Доколко неговото становище е необходимо в този спор и изобщо има ли правна логика от това мнение, както и от самото му участие? Какво ще е задължително спрямо него след приключване на делото и по какъв начин това може да се отрази върху резултата от делото? 5/ Трябва ли да има пряка и непосредствена връзка между произнасянето за това дали действията по производството по чл. 124, ал. 5 са престъпни обстоятелства и дали тези престъпни обстоятелства са от съществено значение за решаването на друг спор? Допустимо ли е произнасянето по тях в едно съдебно производство или е необходимо второ производство, след приключване на производството по чл. 124, ал. 5 от ГПК, което да даде отговор за наличие на непосредствена връзка за решаване на друг спор? Възможно ли е произнасянето по двете хипотези като се има предвид, че едната е установителна норма, докато втората част следва да има осъдителен диспозитив? В отговор на частната касационна жалба ответниците по нея, чрез процесуален представител адв. К. Ц. изразяват становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение, а по същество – за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото, с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд приел за установени следните факти: производството пред Районен съд – Чирпан било образувано по предявени от С. П. Г. против Р. Г. Ч., В. Н. Ч., Д. И. Ч., М. И. Ч. и Д. П. Б. искове с правно основание чл. 124, ал. 5 от ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че съставянето на Заповед № 1/24.01.2011г. от К. Т. – главен архитект на община Чирпан представлява престъпно обстоятелство по чл. 316 вр. чл. 311 от НК, за което наказателно производство не може да се образува поради погасяване на наказателната отговорност с изтичане на предвидената в закона давност и което е от значение за отмяна на влязло в сила решение по гр.д. № 612/2018г. на Районен съд – Чирпан. Последното дело е било с предмет предявен от ищеца иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на 2/8 ид.ч. от съсобствен недвижим имот, придобити на основание придобивна давност, при владение от 1997г., вследствие промяна на намерението да дължи частите на останалите съсобственици в намерение за своене. Установителният иск за собственост бил отхвърлен с решение по гр.д. № 337/2020г. на ВКС, II ГО, с извод, че действията на ищеца не обективират намерение за своене по отношение на спорните и останали в наследство от В. Ч. на неговите синове Г. и И. Ч. 2/8 ид.ч. от правото на собственост. За да обективира промяна в намерението да свои за себе си частите на съсобствениците и да манифестира пред тях промененото си намерение и да отблъсне владението им, демонстрирайки явно, че владее техните идеални части за себе си, ищецът подал молба до главния архитект на община Чирпан, по която било издадено разрешение за строеж № 79/30.11.2010г. за извършване на ремонт на терасата на апартамента. Със заповед № 1/24.01.2011г. на главния архитект на общината разрешението за строеж от 30.11.2010г. било допълнено с вписване като възложители и на имената на останалите съсобственици. По твърдения на ищеца въз основа на този документ решаващият съд отхвърлил предявения иск за собственост. Този резултат бил постановен независимо от предприетото в хода на делото оспорване на заповедта на главния архитект, което съдът приел за неуспешно. По подадена от ищеца молба е образувано гр.д. № 4338/2021г. на ВКС, II ГО с определение по което молбата с правно основание чл. 303, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ГПК /неистинност на документ/ за отмяна на влязлото в сила решение по гр.д. № 337/2020г. на ВКС, II ГО е оставена без разглеждане. В мотивите си съставът на ВКС е приел, че за да е налице основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ГПК е нужно неистинността на документа да бъде установена по надлежния ред /влязла в сила присъда или влязло в сила решение по чл. 124, ал. 5 от ГПК, когато наказателното преследване е изключено поради някоя от причините, уредени в НПК/, каквото установяване по делото не е налице. Образуваната по жалба на ищеца пр.пр. № 1114/2021г. по описа на РП – Стара Загора /ТО/ Чирпан е приключила с отказ за образуване на ДП с извод, че не са налице данни за извършено документно престъпление от страна на длъжностно лице от обективна и субективна страна. При тези факти от правна страна, въззивният съд приел, че в конкретния случай наказателното преследване за извършено престъпление по чл. 316 вр. чл. 311 от НК срещу главния архитект на Община Чирпан към 24.01.2011г. изразяващо се в съставяне на заповед № 1/24.01.2011г., не е било възбудено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК – поради липса на данни за извършено документно престъпление от страна на длъжностно лице от обективна и субективна страна. За да е допустим искът за установяване на престъпно обстоятелство по чл. 124, ал. 5 от ГПК посочил, че е необходимо наказателното преследване да не може да бъде възбудено или да е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2-5 от НПК, а не по чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. В тази връзка като правилни споделил изводите на първоинстанционния съд, че основанията за прекратяване на наказателното производство по чл. 24 от НПК са степенувани по тежест, при което предходното изключва приложението на следващите. Основанието за прекратяване на наказателно производство по чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК е „реабилитиращо основание“ за прекратяване на наказателното производство, тъй като с акта, с който наказателното производство се прекратява се приема, че не е налице престъпление. Прекратяването поради липса на престъпление е най-силното реабилитиращо основание и при конкуренция между него и друго основание за прекратяване – в случая твърдяна давност, която представлява „нереабилитиращо“ основание за прекратяване на наказателно производство, тя трябва да бъде решена в полза на първото, защото то в най-пълна степен възстановява доброто име на лицето и му позволява да претендира обезщетение за вредите, които държавните органи са му причинили. Подчертал, че ищецът не е установил наличието на някоя от хипотезите по чл. 124, ал. 5 от ГПК, препятстващи развитието на наказателно производство за извършено от лицето К. Г. Т. престъпление по чл. 316 вр. с чл. 311 от НК, поради което искът за установяване на престъпно обстоятелство се явява недопустим. От друга страна съобразил, че за да е налице правен интерес от предявяването на този иск, е необходимо съдържанието на влязлото в сила решение да се основава на неистинския документ, т.е. правен интерес от предявяването на иска има тогава, когато неистинският документ е обусловил съдържанието на влязлото в сила решение. В случая решението по гр.д. № 337/2020г. на ВКС, с което установителният иск за собственост на ищеца е отхвърлен приел, че не е основано на оспорената заповед на главния архитект на община Чирпан, която не е имала решаващо значение за изхода на спора. Решаващите мотиви на касационната инстанция са изведени от действията на ищеца в цялост; неустановени обективни действия на ищеца, с които да е демонстрирал завладяването на частите на съсобствениците – наследници на И. Ч., както и че преценени в съвкупност, действията на ищеца не са обусловили извод за обективиране на намерение за своене. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотеза на чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК и на т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с искането от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, с които твърдения частният жалбоподател обосновава доводи за нищожност на обжалваното определение в случая, съдебният акт е недопустим като произнесен по непредявен иск, а не нищожен. В доктрината и в съдебната практика се приема, че е нищожно съдебно решение/определение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемо е или не е подписано. Въз основа на данните по делото, формата и съдържанието на оспорения акт, съдебният състав приема, че в конкретния случай не е налице вероятност обжалваното определение да е нищожно, нито да е недопустимо. Следователно самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 или 2 от ГПК, не се доказва по делото. Извън случаите на чл. 280, ал. 2 от ГПК допускането до касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал. 1 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК. Поставените от касатора въпроси в изложението в голямата си част са объркани, неясни и абстрактни, но предвид данните по делото релевантният за спора процесуалноправен въпрос се отнася до предпоставките за допустимост на иска за установяване на престъпно обстоятелство по чл. 124, ал. 5 от ГПК. Въпросът е включен в предмета на произнасяне в обжалваното определение и разрешението му е обусловило решаващите правни изводи на въззивния съд. Т.е. установена е общата предпоставка за достъп до касационен контрол, но не е налице специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По въпроса кои са предпоставките, при които е допустим иска по чл. 124, ал. 5 от ГПК, съответно чл. 97, ал. 4 от ГПК /отм./ за установяване на престъпно обстоятелство, е налице константна и последователна практика на ВС и на ВКС /ТР № 11 от 3.I.1967г., ОСГК на ВС; решение № 16/06.02.2013г. по гр.д. № 878/2012г. на IV ГО; Определение № 156 от 11.03.2013г. по ч.гр.д. № 1516/2013г. на IV ГО; определение № 346 от 13.12.2016г. по ч.гр.д. № 4177/2016г. на I ГО и др./, съгласно която правен интерес от предявяване на иска за установяване на престъпно обстоятелство е налице тогава, когато това обстоятелство е от значение за правоотношение, засягащо правната сфера на ищеца, или когато това обстоятелство съставлява основание за отмяна на влязло в сила решение, което обвързва ищеца със сила на пресъдено нещо и когато наказателно преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2-5 от НПК или е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 или чл. 26 от НПК, а също така и когато извършителят на деянието е останал неоткрит. Следователно, всяка една от пречките по чл. 24, ал. 1, т. 2-5 от НПК, които осуетяват наказателния процес, съставлява положителна процесуална предпоставка за предявяване на установителния иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК и прави последния допустим като сурогат на недопустимия наказателен процес. Законът визира изрично само случаите, когато извършеното съставлява престъпление, но поради някоя причина е изключено наказателното преследване. Следователно, когато наказателното преследване е прекратено поради това, че деянието не е извършено или не съставлява престъпление /чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК/, тогава очевидно е, че е процесуално недопустим, както искът по чл. 124, ал. 5 от ГПК, така и установяването на факта на извършено престъпление в гражданския процес, тъй като в този случай изобщо липсва престъпление. Наличието на която и да е от посочените хипотези се явява положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК. Останалите два критерия, посочени в нормата на чл. 124, ал. 5 от ГПК – значението на престъпното обстоятелство за друго гражданско правоотношение или за възможността да се иска отмяна на влязло в сила решение, обуславят правния интерес от воденето на иска. Съгласно задължителното за съдилищата разрешение по Тълкувателно решение № 20 от 1.III.1968г. по гр.д. № 8/68г. на ОСГК на ВС установителният иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК, съответно чл. 97, ал. 4 от ГПК /отм./ е особен установителен иск, предявим при специални предпоставки и пасивно легитимирани по него са лицето, което се вини, че е извършило престъплението, а в случаите, когато наказателното преследване не е възбудено поради смъртта на същото лице, като ответници следва да бъдат конституирани неговите наследници, както и лицата, на които следва да се противопоставят установените с решението по този иск престъпни обстоятелства. Когато извършителят на престъплението, предмет на установителния иск, не е открит, искът следва да се предяви против лицата, на които установените с решението престъпни обстоятелства следва да се противопоставят. В този смисъл и решение № 180 от 25.10.2016г. по гр.д. № 1221/2014г. на ВКС, III ГО. А основанието за отмяна, въведено с чл. 303, ал. 1, т. 2 от ГПК е налице тогава, когато влязлото в сила решение е основано на документ, неистинността на който е установена по надлежния съдебен ред /Решение № 54 от 30.04.2009г. по т.д. № 49/2009г. на ВКС, II ТО/. Съобразно решаващите мотиви на въззивния съд в обжалваното определение, предопределили и изхода на делото, в случая искът за установяване съществуването на престъпно обстоятелство е процесуално недопустим поради неналичието на някоя от хипотезите по чл. 124, ал. 5 от ГПК, препятстващи развитието на наказателно производство за извършено от лицето К. Г. Т. престъпление по чл. 316 вр. с чл. 311 от НК /по чл. 24, ал. 1, т. 2-5 от НПК, а наказателното производство е осуетено поради това, че деянието не е извършено – основание по чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК/, както и поради липсата на правен интерес от предявяването му за ищеца – съдържанието на влязлото в сила решение по гр.д. № 337/2020г. на ВКС, с което установителният иск за собственост на ищеца е отхвърлен, не е основано на оспорената заповед на главния архитект на община Чирпан, която не е имала решаващо значение за изхода на спора за собственост. А правен интерес от предявяването на иска е налице, когато неистинският документ е обусловил съдържанието на влязлото в сила решение. Именно при точното прилагане на закона /чл. 303, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ГПК/ съдът изградил преценката си за липса на правен интерес от водене на иска по чл. 124, ал. 5 от ГПК, евентуалният положителен изход по който имплицитно да се свързва с това, доколко конкретното престъпно обстоятелство, чието разкриване по този ред се претендира, е такова деяние, което да е било във връзка с решаване на делото, по което е постановено влязлото в сила решение. Това разрешение е в съответствие със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС. Ето защо, настоящият състав счита, че не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане до касационно обжалване – решен от въззивния съд правен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Под точно прилагане на закона най-общо се разбира еднообразно тълкуване на закона, т.е. когато се касае за приложение на разпоредба, по която липсва съдебна практика, или се налага изоставяне на създадена съдебна практика с оглед променените икономически условия, или когато приложимата разпоредба е неясна и се налага нейното тълкуване. Настоящата хипотеза не е такава. Повдигнатият процесуалноправен въпрос относно предпоставките за допустимост на иска по чл. 124, ал. 5 от ГПК не може да се разглежда като допринасящ за точното приложение на закона и за развитие на правото при наличието на задължителна и непротиворечива практика по приложението на посочената разпоредба. Оттук и изводът, че решаването на този въпрос, до който се свеждат формулираните от частния жалбоподател в некоректен порядък въпроси, не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, т.е. не може да обоснове допустимост на касационно обжалване. По изложените съображения настоящият състав приема, че въззивното определение не следва да се допуска до касационен контрол. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответниците по касация имат право на направените в настоящето производство разноски в размер на по 1200 лв. – платено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Частният жалбоподател е заявил възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, което след преценка на действителна правна и фактическа сложност на делото и обема на положения от процесуалния представител труд, изчерпващ се с подаване на идентичен по съдържание и обем отговор на частната касационна жалба за всеки от ответниците, съдът приема за основателно. Ето защо на всеки от ответниците по частната жалба съдът определя разноски за възнаграждение на адвокат в размер на по 500 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение