Определение № 2004 от 06.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 99/2026 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца З. Х. срещу въззивно решение на Смолянски окръжен съд.

Ответникът „Еос Матрикс“ ЕАД оспорва жалбата.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част, с която е отхвърлен предявеният от него иск по чл. 439 ГПК за установяване на недължимост на вземания поради погасяването им по давност. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че е налице отказ от изтекла погасителна давност, извършен със сключеното между страните споразумение с правната характеристика на спогодба, с което ищецът е признал задълженията си и се е задължил да ги погаси при посочените в него условия и срокове. Произнесъл се е и по възраженията за недействителност на споразумението, като е намерил същите за неоснователни.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай очевидна неправилност на въззивното решение се обосновава с доводите, че неправилно съдът е приел, че не следва да се обсъждат като преклудирани направените с писмената защита възражения за недействителност на споразумението, както и че извода си за неговата действителност е основал единствено върху факта, че същото е подписано от страните. Така изложените доводи не разкриват разяснените в съдебната практика белези на основанието очевидна неправилност, посочени по-горе, тъй като предполагат проверка на делото по същество, което изключва твърдяната очевидност. Независимо от това, същите не съответстват и на изложените от въззивния съд мотиви, доколкото съдът, макар и да е посочил, че правилно първата инстанция е приела тези възражения за преклудирани, в съответствие със задължителната практика по ТР № 1/2020 на ВКС-ОСГТК е разгледал същите по същество, като ги е намерил за неоснователни.

По чл. 280, ал. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите:

• може ли да има валиден отказ от погасителна давност при неиндивидуализирани по размер чрез тяхната стойност парични задължения;

• нужно ли е ясно, недвусмислено и конкретно посочване на размер на паричното задължение и при наличие на текстове, в които са посочени различни размери на задължението, което длъжникът приема да заплаща, може ли да се приеме, че е налице такава индивидуализация;

• при наличие на клауза по чл. 5 от споразумението, а именно че при забава на плащане или неплащане на дължима вноска споразумението се прекратява автоматично, това води ли до отпадане с обратна сила на изявлението на длъжника за отказ от погасителна давност до момента на сключването на споразумението;

• заблуждаваща ли е клаузата, в която се сочи, че за събиране на задължението има изпълнително дело № 98/2011 г. по описа на ДСИ и същото ще бъде прекратено след окончателното изплащане на дължимата сума, дори че длъжникът се задължава да заплати на съдебния изпълнител всички дължими такси и разноски, при условие, че това изпълнително дело е прекратено с влязло в сила постановление 8 години преди подписване на споразумението; противоречи ли на добрите нрави клауза, в която се сочи, че за събиране на задължението има изпълнително дело № 98/2011 г. по описа на ДСИ и същото ще бъде прекратено след окончателното изплащане на дължимата сума, дори че длъжникът се задължава да заплати на съдебния изпълнител всички дължими такси и разноски, при условие, че това изпълнително дело е прекратено с влязло в сила постановление 8 години преди подписване на споразумението, и

• длъжен ли е съдът да се произнесе по нищожността на договор на банка с потребител относно спазване на императивни правни норми касателно нарушения на Закона за защита на потребителите и Закона за задълженията и договорите; страда ли от очевиден порок споразумение на потребител на банков кредит с кредитора, което съдържа единствено поемането на задължения от страна на потребителя, без реципрочни отстъпки от страна на кредитора, т. е. при липса на еквивалентност на престациите?

По първия и втория въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като същият не съответства на изложените от въззивния съд мотиви, в които е прието, че в споразумението ясно са посочени както общият размер, така и отделните размери на всяко от задълженията по всеки от двата договора за кредит.

Не удовлетворява общото изискване и третият въпрос, доколкото отговорът му зависи от конкретните уговорки в споразумението, поради което същият не е от правно, а от фактическо естество. Същото се отнася и за четвъртия въпрос, свеждащ се до оспорване на извода на съда, че наличието на посочените в споразумението изпълнителни дела, както и фактът на тяхното прекратяване, са били известни на страната.

Не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и по петия въпрос, който също не отговаря на изложените от въззивния съд мотиви. Така по действителността на споразумението съдът се е произнесъл, както е посочено и по-горе, като същевременно не е констатирал липса на еквивалентност на престациите (каквато е предпоставката на въпроса) с оглед приетото за установено съдържание на споразумението, а именно отказ от изтеклата давност при насрещно разсрочване на задължението.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК и съобразно направеното искане жалбоподателят следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 евро.

С тези мотиви съдът