Определение № 386 от 03.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2645/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. А. К., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 2142 от 02.09.2019 г. по в.гр.д. № 5724/2018 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 8 състав, с което е потвърдено решение № 3945 от 18.06.2018 г. по гр.д. № 15570/2016 г. на Софийски градски съд, I ГО, 9 състав в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на В. П. П., на основание чл.288, ал.11 КЗ /отм./, вр. с чл.288, ал.1, т.2, б.”а” КЗ /отм./, сумата 15 500 лв. – застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на настъпило на 08.06.2013 г. ПТП, ведно със законната лихва от 07.12.2016 г. В касационната жалба се поддържат доводи за процесуална недопустимост на решението поради недопустимо конституиране на касаторката като трето лице помагач на ГФ. Сочи се, че към датата на ПТП К. е била непълнолетна и съгласно чл.48, ал.1 ЗЗД отговорност за причинени от нея евентуални вреди следва да носи единствено баща й – А. К., при който тя е живяла по време на инцидента. Поддържат се и оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Сочи се, апелативният съд не е обсъдил всички допустими и относими доказателства по спора в тяхната взаимовръзка, както и поддържаните от К. възражения и доводи. В жалбата се изтъква, че въззивният съдебен състав не е обсъдил пълно и точно показанията на изслушаната св.Т., като ги е преиначил. Поддържат се и доводи за бланкетно позоваване на чл.52 ЗЗД и ППВС № 4/1968 г., и за неправилност на решението в частта, с която е отхвърлено възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК и на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението към жалбата са формулирани следните въпроси: 1. За задължението на въззивния съд да основе решението си върху приетите за установени факти по делото и върху закона, като обсъди всички допустими и относими доказателства поотделно и в тяхната взаимовръзка, както и във връзка с доводите и възраженията на страните; 2. За задължението на въззивния съд да обсъди изслушаните свидетелски показания пълно и точно, без да ги преиначава, както и да изложи съответни мотиви, в случай че не кредитира някои от тях; 3. За задължението на въззивния съд при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди да приложи критерия за справедливост, установен в чл.52 ЗЗД и развит в практиката на ВКС; 4. Налице ли е принос за настъпване на вредоносния резултат от пострадалото лице в хипотеза, когато е пътувало в моторно превозно средство, управлявано от непълнолетен и неправоспособен водач, при знание за тези факти. Във връзка с поддържаната вероятна недопустимост на атакуваното решение, касационната жалбоподателка се позовава на определение по ч.т.д. № 401/2009 г. на ВКС, II т.о. и определение по ч.гр.д. № 1183/2014 г. на ВКС, III г.о. Допълнителният селективен критерий по посочените въпроси е основан на приложени към изложението съдебни актове на ВКС: решение по гр.д. № 2040/2014 г., решение по гр.д. № 5363/2015 г. и решение по гр.д. № 1582/2014 г. на ВКС, IV г.о. /по процесуалноправните въпроси/, както и на решение по т.д. № 1512/2017 г. на ВКС, I т.о., решение по т.д. № 1267/2018 г., I т.о. и решение по гр.д. № 1382/2010 г., IV г.о. – по въпросите, свързани с приложение на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД. По третия въпрос е налице позоваване и на ППВС № 4/1968 г. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ищцата В. П., чрез процесуален пълномощник, в който се твърди липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за правилност на осъдителното въззивно решение. Ответникът – Гаранционен фонд, [населено място], не е заявил становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Поради това жалбата се преценява като процесуално допустима. За да постанови обжалвания краен резултат, съдебният състав на Софийски апелативен съд, при съобразяване пределите на въззивното производство - по приложение на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД и след преценка на съдебно-медицинската експертиза и на показанията на свидетелите Г. С. и Ц. Т. /втората свидетелка допусната на осн. чл.266, ал.3 ГПК/, е извел изводи за основателност на претендираното обезщетение за неимуществени вреди до размер на 20 000 лв., редуциран с извършеното извънсъдебно плащане на 4 500 лв., или за дължимост на сумата от 15 500 лв., както и за липса на предпоставки за приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД. Въззивният съдебен състав е съобразил, че вследствие процесното ПТП ищцата е получила: счупване на лява лопатка, изтръгване на страничната връзка на лява лакътна става, без нестабилност на ставата, множество охлузни рани на ляв глезен и ляв горен крайник. Според СМЕ, счупването на лявата лопатка е довело до трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за срок по – дълъг от 30 дни, а охлузните рани на ляв глезен и ляв горен крайник реализират медико-биологичния признак – временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Вещото лице е констатирало, че по отношение на ищцата е било предприето консервативно лечение – наместване на счупената лопатка и поставяне на мека имобилизация – митела за срок от 30 дни, като по време на лечението ищцата е търпяла болки и страдания, по-интензивни през първите двадесет дни, при срок за възстановяване – около три месеца. Решаващият състав на Апелативен съд – София е отхвърлил възраженията и доводите, обективирани във въззивната жалба на третото лице помагач, за завишаване на претендираното обезщетение. Съдът е съобразил: вида на претърпените от ищцата увреди, една от които й е причинила трайно затруднение на движенията на левия горен крайник, с поставена мека имобилизация за срок от около 30 дни, както и че през този период тя е изпитвала трудности да се обслужва сама, а нуждата от чужда помощ е повлияла негативно върху психическото и емоционално състояние. След преценка на интензитета на болките и страданията на ищцата, появяващи се болки и неудобства и по настоящем - при влошаване на времето, обстоятелствата, при които е настъпило произшествието и последиците за психиката на ищцата, както и обществено-икономическите условия в страната към релевантния момент, апелативният съд е възприел за справедливо определеното от първата инстанция обезщетение. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на третото лице помагач за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата. Становището е основано на липсата на доказателства, че ищцата съзнателно се е поставила в риск, качвайки се на АТВ по собствено желание, управлявано от непълнолетната и съответно непритежаваща свидетелство за правоуправление на МПС, А. К.. Съдът е приел за недоказано от страна на ответника, респ. от третото лице помагач, че при качването си на АТВ-то ищцата е знаела или допускала, че водачът няма свидетелство за управление на МПС. Показанията на св. Т. в тази им част не са кредитирани, при изложени от съда съображения относно обстоятелствата, за установяване на които е допусната тази свидетелка, а от друга страна, с оглед липсата на непосредствени възприятия на тази свидетелка. Настоящият съдебен състав намира, че искането за допускане на касационно обжалване е основателно по формулирания от касационната жалбоподателка материалноправен въпрос, свързан с приложение на визирания в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Този въпрос удовлетворява основната селективна предпоставка, разяснена в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Обжалването следва да се допусне за извършване на проверка за съответствие на атакуваното решение с общите критерии, релевантни за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съгл. т.11 от ППВС № 4/1968 год. По делото не са налице данни за евентуално недопустимо конституиране на А. К., в качеството й на трето лице помагач на ответника, с оглед на момента, от който установеното в мотивите към решението е задължително за третото лице в отношенията му към привляклата го страна. По процесуалноправните въпроси по приложението на чл.12 и чл.236, ал.2 ГПК, както и по материалноправния въпрос, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, ВКС дължи произнасяне по същество, доколкото начинът, по който те са формулирани, сочи на пряката им относимост към правилността на въззивния съдебен акт. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение