Определение № 558 от 16.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2366/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Х. С. срещу въззивно решение № 87 от 11.03.2020г., постановено по в.гр.д.№ 9/2020г. на Врачанския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С решение № 885 от 23.10.2019г. по гр.д.№ 1663/2019г. на Врачанския районен съд са отхвърлени предявените от Г. Х. С. и други лица против ОСЗ – гр. Враца и СГКК към АГКК – гр. Враца искове по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на подробно описани в решението седем земеделски имота, находящи се в землището на [населено място], както и да бъде задължен първият ответник да извърши частична преработка на плана за земеразделяне и върне имотите в стари реални граници на основание чл.18 от Наредба № 49/05.11.2004г. за поддържане картата на възстановената собственост. С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение изцяло на основание чл.270, ал.3, предл.1 ГПК и е прекратил производството по делото. За да постанови решението си, въззивният съд е приел от изложените в исковата молба и уточняваща молба обстоятелства и представените решения на Административен съд-Враца и ВАС, че на 07.07.1997г. наследодателката на ищците П. Х. С., починала на 30.12.2017г., е закупила от своя баща Х. М. В. реституираните му по реда на ЗСПЗЗ земеделски имоти /нот.акт № 71/1997г./. Имотите са били индивидуализирани според съществувалия към този момент план за земеразделяне. През 1999г. на основание чл.17, ал.8 ЗСПЗЗ е изготвен нов земеразделителен план, с който предходният план е променен, като липсват данни той да е обжалван от наследодателката. Със заявление вх.№ 105 от 06.03.2013г. същата е поискала от ответната ОСЗ извършване на административни услуги- промени в регистъра на собствениците и регистъра на имотите, изготвяне на скици и изготвяне на удостоверения и характеристика на описаните в нот. акт № 71/1997г. имоти, при съобразяване правата на собственост и описанието им съобразно нотариалния акт. По това заявление ОСЗ е постановила отказ, който е бил отменен с решение № 30 от 15.11.2013г. по адм.д.№ 404/2013г. на АС - Враца. Това решение е потвърдено с решение № 8516 от 23.06.2014г. по адм. д. № 598/2014г. на ВАС по съображения, че фактическите и правни основания, посочени в отказа, не са налице, но е посочено, че при връщане на преписката за ново произнасяне административният орган отново следва да откаже да извърши исканите административни услуги, тъй като имотите на наследодателката на ищците са засегнати от преработката на плана за земеразделяне и не съществуват по новия план, а освен това за тях има установено собственост на трети лица и липсва пълна идентичност между тях. Имотите, за които се иска издаване на скици не са отразени в действащата КВС и не са идентични по документа за собственост. Според ищците ответната ОСЗ не е изпълнила това, за което, според тях, е задължена с решението на ВАС, и тъй като в масивите на двамата ответници имотите все още се водят като собственост на продавача по нот.акт № 71/1997г. Х. М. В., са предявени настоящите искове. При тези фактически данни, въззивният съд е приел исковете за процесуално недопустими поради липсата на правен интерес от предявяването им с посочените в исковата молба обстоятелства и ответници – административни органи, които не оспорват правата им върху имотите и не упражняват фактическа власт върху тях, а само поддържат съответно КВС и КККР. Тъй като правният интерес от предявяване на исковете е абсолютна положителна процесуална предпоставка за възникване право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно, според въззивния съд първата инстанция е била сезирана с нередовна искова молба. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния въпрос: В какво се изразяват правомощията на въззивната инстанция при констатирана нередовност на исковата молба – длъжна ли е тя да остави производството без движение, да даде указания на страната за отстраняване на недостатъците, вкл. и когато този недостатък е свързан с неправилно конституирани ответници, и едва след неотстраняването им да обезсили първоинстанционното решение. Ответниците по жалбата ОСЗ-гр.В. и СГКК-гр.Враца са подали писмени отговори, в които са изразили становища, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице, тъй като посоченият по-горе правен въпрос не кореспондира на основното съображение на въззивния съд за постановяване на обжалваното решение, а именно, че за ищците не е налице правен интерес от предявяването на исковете, който е абсолютна процесуална предпоставка за възникването на правото на иск, за която съдът следи служебно при всяко положение на делото. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Освен това в разглеждания случай не е налице хипотезата на нередовна искова молба поради противоречие между обстоятелствената част, в която са изложени твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума, насочен срещу друго лице, при която според практиката на ВКС въззивният съд следва да върне делото на първата инстанция за конституирането на надлежната страна по спора. Ето защо противоречие със сочената от касатора практика на ВКС - ТР № 1/2013г. на ОСГТК, т.5 и Р № 126 от 18.11.2014г. по гр.д.№ 69/2013г. на ВКС, ІІ т.о., не е налице. В случая насочването на исковете срещу други лица е свързано и с посочването на други обстоятелства, което би довело до предявяване на нов иск. Липсват и предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация ОСЗ - гр. Враца разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство в размер на 100 лв. Разноски в полза на втория ответник за адвокатско възнаграждение не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,