Определение № 429 от 14.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1671/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. А. А. от [населено място] срещу въззивно решение № 331 от 17.12.2019г., постановено по в.гр.д.№ 309/2019г. на Кюстендилския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 274 от 22.04.2019г. по гр.д. № 1257/2018г. на Районен съд –Дупница в частта, с която Н. А. А. е осъдена на основание чл.108 ЗС да предаде на А. Г. А. ползването върху таванско помещение с площ от 84,40 кв.м и офисно помещение с площ от 59,70 кв.м, находящи с в сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място]. По делото е установено от фактическа страна, че с договори за покупко-продажба, обективирани в нот.актове №№ 52 и 53/2013г., ищецът в първоинстанционното производство А. Г. А. е продал на двете си дъщери Ц. А. А. и Н. А. А. по 2/6 ид.части от сградата, в която се намират процесните помещения, както и от дворното място, в което същата е построена. Съгласно двата договора продавачът е запазил за себе си вещното право на ползване и обитаване безвъзмездно върху целия имот недвижим имот. Останалите 2/6 ид.части от имота приобретателките са притежавали по наследство от своята майка. Впоследствие между тях е извършена делба на имота, като с влязло в сила решение от 14.02.2018г. по в.гр.д.№ 563/2016г. процесните помещения, за които ревандикационният иск е уважен, са поставени по реда на чл.353 ГПК в дял на ответницата по настоящото дело, която ги ползва понастоящем. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че изразената от страните воля в договорите за покупко-продажба е вещното право на ползване върху целия имот да бъде притежание на ищеца, което ответницата му пречи да упражнява в пълен обем, ползвайки процесните помещения без основание. С оглед на това искът е приет за основателен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1.Налице ли е разлика между “запазено право на ползване” от страна на прехвърлител по сделка и “учредено право на ползване” за прехвърлителя от новия собственик – приобретател по сделката и 2. Допустимо ли е при прехвърляне на идеални части от недвижим имот прехвърлителят да запази за себе си правото на ползване върху целия прехвърлен имот или може да запази за себе си само правото на ползване върху прехвърлените идеални части. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата А. Г. А. не взема становище по нея. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. В случая, предвид решаващите мотиви на съда за постановяване на обжалваното решение, поставените от касатора въпроси нямат обуславящо изхода на спора значение и не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Въззивният съд не е приел, че запазено право на ползване и учредено право на ползване са идентични понятия, нито че прехвърлителят е могъл да запази за себе си правото на ползване и върху частта от имота, която не е била негова собственост, а тълкувайки волеизявленията на страните по двата договора съобразно чл.20 ЗЗД е приел, че върху тази част от имота това право му е било учредено от купувачите. Не са изложени и никакви доводи за обосноваване значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в т.4 на посоченото тълкувателно решение разяснения, които предпоставки в случая не са налице. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци относно тълкуване волята на страните по сделките до не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. Посоченото в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК определение на ВКС по чл.288 ГПК във връзка с това релевирано основание за допускане за касационно обжалване е неотносимо към настоящия случай. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.