Определение № 1596 от 12.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 904/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадени от Прокуратурата на Р.България и от Г. С. С. касационни жалби. С касационната жалба на Прокуратурата на Р.България се прави искане за допускане на касационно обжалване на решение № 1445/29.11.2022г. на САС,, ГО, 7 състав по в. гр. д. № 2066/22 г., в частта, с която е осъдена да заплати на Г. С. сумата от 15 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди. Твърди, че в тази си част решението е неправилно и необосновано, и иска да бъде частично отменено като размерът бъде намален до сума, която съответства на действително претърпените вреди. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите за задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички обстоятелства, релевантни за конкретния случай и какъв е справедливия размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди. Твърди се противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика- т.ІІ на ППВС № 4/1968 г., т.3 и т.11. от ТР № 3/2005 г. по тълк. д. № 3/2004г. и т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК, както и с решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК по сходни случаи - решение № 15/04.02.20 г. по гр. д. № 1510/19г., ІІІ г.о., решение № 53/07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/18 г., ІІІ г.о., решение № 159/09.10.2019 г. по гр.д. № 89/19 г., ІІІ г.о. С писмения си отговор Г. С. изразява становище за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба на Прокуратурата на Р.България. С касационната жалба на Г. С. С. се прави искане за допускане на касационно обжалване на решение № 1445/29.11.2022г. на САС,, ГО, 7 състав по в. гр. д. № 2066/22 г., в частта, с която предявеният иск за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 15 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000лв. Твърди, че в тази си част решението е неправилно и необосновано, и иска да бъде отменено, с присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в пълния претендират размер от 100 000 лв. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите за задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички обстоятелства, релевантни за конкретния случай; и какъв е справедливия размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди. Твърди се противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика- т.ІІ на ППВС № 4/1968 г.о и с решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК по сходни случаи – решение № 6/08.02.2017 г. по гр. д. № 2666/16 г., ІV г.о., решение № 154/12.11.2018г. по гр. д. № 728/2018г., решение № 143/29.03.2021 г. по гр.д. № 3662/2019г., както и определение № 135/26.02.2018г. по гр.д. № 4102/2017г., ІІІ г.о. Прокуратурата на Р. България не изразява становище по касационната жалба на Г.С.. Върховният касационен съд счита, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване. За да определи справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че ищецът е бил обвинен в извършването на тежко умишлено престъпление- чл.219, ал.3, вр. с ал.3, вр. с ал.2, вр. с чл.20, ал.2, ал.1, вр. с чл.26, ал.1 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 3 до 12 години, както и лишаване от права по чл.37, ал.1, т.6 и т.7 НК; производството е започнало на 08.03.2010 г. и е приключило на 21.12.2016 г., с обща продължителност от 6 год., 9 месеца и 12 дни, с наложена най-леката мярка за неотклонение- „Подписка”; досъдебната фаза е продължила 2 месеца, в която ищецът е бил разпитан един път и два пъти се е явявал пред разследващия полицай- за повдигане и предявяване на обвинението; съдебната фаза е продължила 6 години, с постановяване на оправдателната присъда, като са били проведени 23 открити съдебни заседания, от които ищецът се е явил на 22 от тях и веднъж е бил причина за отлагане на делото, за който период на осн. чл.70 от Конституцията съдебното производство е било спряно за период от 1 година и 11 месеца. Отчел е, че наказателното производство е било с фактическа и правна сложност с оглед на множеството подсъдими, обвинения, съучастие, доказателства; забавянето на производството е настъпило поради извършена смяна на съдебния състав с повече от 2 години, което е наложило повтаряне на съдебното следствие, че ищецът е бил на 39 години при започване на наказателното производство, занимавал се е с политическа дейност, бил е общински съветник в Столична община, заемал е пост в политическа партия, които му дейности са били затруднени от воденото наказателното производство, което се установява от свидетелските показания. От друга страна е взел предвид, че по време на наказателното производство ищецът е бил избран за народен представител въз основа на пряк избор от гласоподавателите, поради което следва да се приеме, че за развитието на кариерата му като политическа фигура наказателното производство не го е възпрепятствало. Не е приел, че оттеглянето на кандидатурата му за кмет на столицата е резултат от воденото наказателно производство, а че то е свързано с намерението му за заемане на длъжността-народен представител. Относно медийните публикации във връзка с воденото наказателно производство и причинените от тях вреди е изложил, че тези публикации действително са довели до причиняване на накърняване на доброто име, авторитет и достойнство на ищеца, а като се отчете и качеството му обществена личност, политик, то същите са имали още по- голямо влияние в отрицателен аспект по отношение на ищеца. Счел е, че не може да се приеме, че наказателното производство е довело до налагане на самоограничения от пътуване, от което да са му причинени вреди, тъй като по делото не се установява къде конкретно се е наложило да пътува лицето, за да се приеме, че е било възпрепятствано от процеса с ограничението. Липсвали доказателства за причинени вреди и от невъзможността да ходи на лов, както и за влошаване на здравословното му състояние. Приел е за неоснователни и възраженията за наличие на друго наказателно производство- прокурорска преписка при ОП- Шумен през 2004г, прекратена през 2008г., което няма отношение към претърпените вреди от процесното наказателно производство, тъй като е било приключило към датата на образуването му. Въз основа на изложеното, съдът е приел, че дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се определи в размер на 15 000лв., ведно със законната лихва върху сумата от 21.10.2016 г. до окончателното изплащане. Счел е за неоснователно и възражението за изтекла давност, тъй като срокът следва да се отчита от датата на постановяване на оправдателната присъда, а именно от 21.12.2016г., при предявена искова претенция на 21.12.2021г. По наведените в изложението на Прокуратурата на Р.България и в изложението на Г. С. идентични основания за допускане на касационно обжалване: Неоснователно е искането на касаторите за допускане до касационно обжалване по поставените въпроси, които са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Трайно в тази практика се приема, че за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения, за предишни осъждания, за начина му на живот и обичайната среда; за тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; за продължителността на наказателното производство и наложените мерки на процесуална принуда, за отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; за разгласата и отзвука в общественото пространство; за това стигнало ли се е до разстройство на здравето и ако има такова - трайно ли е увреждането и каква е медицинската прогноза за развитието му, както и обществено- икономическите условия в страната и стандарта на живот. Съблюдавайки тези критерии, съдът е длъжен да определи обезщетение само за тези неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД изисква в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Съгласно чл.52 ЗЗД размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се определя според вида и тежестта на причинените психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените страдания и неудобства. Създаденият от съдебната практика ориентир при разрешенията в подобни случаи е относим, но като се има предвид, че унификация и уравниловка при определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди в различните случаи е принципно невъзможна, тъй като във всяко решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя след преценка на конкретните, различни за всеки случай обстоятелства, относими към търсената обезвреда. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения, като е изложил мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ, обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение (т. е. налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда) и в какъв размер е справедливо да се обезщетят; както и по отношение на кои вреди не се установява такава връзка и поради това не подлежат на обезщетяване. Дали тази му преценка е правилна не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 1445/2911.2022 г. на САС, ГО, 7 състав по гр.д. № 2066/2022 г. в обжалваната му част. По делото липсва направено от страните искане за присъждане на разноски за касационната инстанция. С оглед на изложеното и Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК, поради което и