Определение № 4281 от 26.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 527/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България (ПРБ) чрез прокурор в Апелативна прокуратура – София против решение № 1294 от 16.11.2023 г. по гр. д. № 2422/2023 г. на Апелативен съд – София, 14 - ти граждански състав. Ответникът В. Н. Д. чрез адв. Х. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който взема становище за липсата на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендират се разноски по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 1 от 03.01.2023 г. по гр. д. № 347/2022 г. на Окръжен съд – Перник в частта за осъждането на ПРБ да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на В. Н. Д. сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3 вр. ал. 1 НК, по което последният е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 3817/2017 г. на Специализиран наказателен съд (СпНС) ведно със законната лихва върху сумата от 16.11.2018 г. до изплащането й и в тежест на ПРБ са възложени разноски. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е изследвал установените по делото обстоятелства от значение за определяне справедливия размер на обезщетението на неимуществени вреди от незаконното обвинение на ищеца в извършване на горепосоченото престъпление, за което е оправдан с вляза в сила присъда. При тази преценка са съобразени продължителността на наказателното производство – от близо 10 години, като е прието, че тя превишава разумният срок по чл. 6 ЕКПЧОС и представлява утежняващ фактор за обема на вредите, така както и периодът на задържане на лицето в следствения арест във връзка с процесното обвинение – 10 месеца, а също и тежестта на последното – за което се предвижда наказание от 3 до 10 години лишаване от свобода. Отчетена е и възрастта на ищеца към датата на повдигане на обвинението – 16.04.2009 г. и е изтъкнато, че на 24 години (роден е 1985 г.) той се е намирал в най – активната си възраст и несъмнено периодът на задържането му (когато негативните изживявания са били с най – силен интензитет) и извършваните в продължение на години множество процесуално – следствени действия са били значителни стресогенни източници. Развити са доводи, че търпените от пострадалия морални страдания, изразяващи се в страх, притеснение и неудобство от публичното злепоставяне в резултат на незаконното обвинение обаче не са в обем, който надхвърля типичните и обичайни вреди, присъщи за човек, подложен на наказателна репресия. Извън тях е намерено да не се установяват други физически и психологични проблеми в причинна връзка с процесното обвинение, които да са оставили трайно отражение върху здравето и психиката на ищеца и да са го лишили от нормален начин на живот. Освен това е съобразено от инстанцията по същество, че в периода на протеклото незаконно обвинение ищецът е привлечен да отговаря и по друго обвинение, по което е признат за виновен с влязла в сила присъда на 21.11.2012 г. и за този период от три години отрицателното въздействие върху качеството му на живот се явява комплексна последица от наказателната репресия по успоредно водени дела. Предвид на това обстоятелство е направено съждение, че е налице основание за редуциране размера на обезщетението за разглеждания период с оглед на трудната диференциация в обема на вредите, търпени в резултат на провежданите отделни наказателни производства по едно и също време. Отречена е връзката на процесното незаконно обвинение със сочените от ищеца вреди, изразяващи се в преустановяване на обучението му (следването) в Нов български университет като последица от този деликт. Не е намерено за установено по делото, че в резултат на обвинението пострадалият е загубил приятелския си кръг и същото е довело до влошаване на отношенията му със съпругата. По така изложените аргументи е направен извод, че справедливото обезщетение, определено съобразно чл. 52 ЗЗД за обезвреда на засегнатите нематериални блага в случая възлиза на 20 000 лева. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава. Горните въпроси касаят определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се основава на преценката на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства при прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД; задължението на съда, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ да изложи мотиви относно наличието на причинно - следствена връзка между твърдяната незаконна дейност (обвинение) и причинените вреди; какво е съдържанието на понятието „справедливост“ и как се прилага обществения критерий на това понятие при обезщетяване на нематериалните вреди съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, към която препраща чл. 4 ЗОДОВ. Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. (по първото питане), в постановките по т. т. 3 и 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (по второто) и с решение № 38 от 27.02.2020 г. по гр. д. № 2720/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 53 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г., решение № 165 от 16.06.2015 г. по гр. д. № 288/2015 г. и решение № 226 от 16.12.2019 г. по гр. д. № 1821/2019 г., всичките по описа на III г. о. на ВКС (по третото). Повдигнатите три въпроса осъществяват обща предпоставка за селекция на касационната жалба, тъй като обуславят изхода по конкретното дело и са изводими от решаващите мотиви на въззивния съд (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Въпросите обаче не удовлетворяват допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава по всеки един от тях. Затова по тях не може да се осъществи достъп на обжалваното решение до касация. По първия въпрос. С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В обжалваното решение тези правни разрешения са съобразени. Второинстанционният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезвредата на нематериалните вреди и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразена продължителността на наказателното производство (определена като надхвърляща разумния срок по чл. 6 ЕКПЧОС) и тежестта на деянието, предмет на процесното незаконно обвинение; търпените в продължителен период от време мерки на процесуална принуда и в частност задържането в следствения арест за 10 месеца; понесените от незаконно привлечения да отговаря негативни психически изживявания, страдания и тревоги, съизмерими с обичайно търпените и типични нематериални вреди при този вид наказателна репресия; отсъствието на данни за настъпили неблагоприятни трайни последици от воденото наказателно преследване както върху начина на живот, здравето и психиката на ищеца. Постановяването на обжалваното решение в съответствие с трайната съдебна практика по отправеното питане, вкл. посочената от страната задължителна такава, не може да обоснове приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По втория въпрос. Във въззивното решение са налице мотиви при направен обоснован логически извод, че процесното обвинение е довело до настъпването на нематериални вреди за незаконосъобразно привлеченото да отговаря лице. Втората съдебна инстанция, чиято дейност е решаваща, е изследвала въпроса за наличието на причинно - следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и изрично е заключила, че такава е установена от данните по делото за част от тях. В обжалвания акт съдът е изложил мотиви защо и кои от вредите приема за пряка последица от наказателното преследване, като изрично посочва кои от твърдените такива не възприема. Обосновано е заключено, че вредите, за репарирането на които ответникът следва да носи отговорност, са причинени именно в резултат на незаконното обвинение - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС, на които касаторът се позовава, не са нарушени. Неговото становище, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не формира основание за достъп до касация, т. е. то е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. По своето естество същото съставлява касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение и е относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК), което обаче се осъществява от ВКС след допускане на касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито в случая отсъстват. По третия въпрос. Питането припокрива по своето съдържание първото и съображения за това са изложени по – горе. За пълнота настоящият състав намира да изтъкне и следното. Съдържанието на понятието „справедливост“ и оттам – кръга от обективно съществуващи обстоятелства, които изпълват това съдържание и които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, са предмет на последователна съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. С нея еднопосочно се приема, че справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, възприети в константната практика на ВКС. Несъгласието с крайните изводи на въззивния съд, включително по приложението на критерия за справедливост, рефлектиращ върху присъдения размер на обезщетението не може да послужи като основание за допускане на касационен контрол, а може единствено да се възприеме като оплакване срещу правилността на решението. Проверката на правилността на обжалвания съдебен акт обаче се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба, както вече се посочи по - горе. Затова и по последния поставен въпрос искането за достъп до касация не може да се удовлетвори. В обобщение, касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част. При този изход на делото, в полза на адвокат Х. – пълномощник на ищеца, се дължи възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за безплатно оказаната на страната правна помощ в настоящата инстанция. В тази връзка следва да се съобрази и решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, съгласно което, при определяне размера на адвокатското възнаграждение, съдът не е обвързан от минималните размери, определени съобразно Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАдв, което препраща към наредбата. Предвид значително по – малката фактическа и правна сложност на производството пред настоящата инстанция и по – малкия обем извършена адвокатска работа (изчерпваща се с депозиране на отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК) възнаграждението на адв. Т. Х. за защита интересите на ищеца се определя на 700 лв. С оглед на това на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв тази сума следва да се присъди на адвоката. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,