Определение № 5521 от 28.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2022/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. И. И. чрез адв. Б. против решение № 1 от 05.01.2024 г. по гр. д. № 331/2023 г. на Окръжен съд - Ловеч.

Ответникът „Общинска банка“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез ст. юрк. С. с отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Държавата, чрез министъра на финансите, С. И. И. и Ц. И. Й. като задължителни необходими другари на жалбоподателя Д. И. не вземат становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 260002 от 27.03.2023 г. по гр. д. № 2106/2020 г. на Районен съд – Ловеч за уважаване на отменителния иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, предявен от „Общинска банка“ АД срещу Държавата, чрез министъра на финансите (конституирана на основание чл. 227 ГПК като страна в производството, в качеството й на правоприемник по чл. 11 ЗН на починалия ответник И. Й. И.), Д. И. И., Ц. И. Й. и С. И. И. като е обявен за относително недействителен спрямо ищеца договора за покупко – продажба на недвижим имот от 08.12.2015 г. между И. Й. И. като продавач и Д. И. И. като купувач, сключен в полза на трето лице - Ц. И. Й. и С. И. И. и обективиран в нотариален акт № ..., том .. рег. № .., дело № ... от 2015 г. на нотариус Т. – рег. № 481 на НК и в полза на банката са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че в хода на производството по делото ответникът И. Й. И. е починал; че неговите преживяла съпруга и деца – ответниците Д. И. и Ц. Й. са направили (всеки от тях) отказ от наследство по реда на чл. 52 ЗН, който е надлежно вписан; че доколкото няма други наследници по закон от този ред, а наследниците от втори ред - родители, са починали, към наследяване следва да бъдат призовани трети ред наследници; че този именно ред включва две групи роднини: възходящи от втора и по-горна степен, заедно наследници от съребрена линия - братя и сестри, а по право на заместване техните възходящи; че починалият няма живи възходящи от втора и по-горна степен, няма роднини от втора степен по съребрена линия - братя и сестри, че отсъстват живи роднини от трета степен по съребрена линия, поради което се призовават към наследяване роднини от четвърта степен по съребрена линия - първи братовчеди. Изтъкнато е, че починалият има само един жив първи братовчед (по линия на майка му) - Н. И. Н., който също се е отказал от наследството и отказът му е надлежно вписан, така, както са сторили и останалите наследници на първите му братовчеди (прието е, че отказът уголемява дяловете на останалите наследници по силата на чл. 53 ЗН), а баща му И. Й. Й. няма братя и сестри. При липсата на данни за други роднини по смисъла по чл. 8, ал 4 ЗН, инстанцията по същество е намерила да са налице основания за приложение на чл. 11 ЗН с конституиране на държавата, представлявана от министъра на финансите, като правоприемник на починалия ответник И. И.. Развити са съображения, че предпоставките от фактическия състав на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД в случая са налице. Прието е, че ищцовата банка е кредитор на длъжника (отчуждителя по процесната сделка) по договор за банков кредит от 2008 г. като през 2013 г. се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу него. Вземането на банката е съществувало към датата на разпоредителната сделка и не е погасено (дори след успешно проведената публична продан по изп. д. № 550/2013 г. по описа на ДСИ при РС – Ловеч на имот на длъжника, ипотекиран в обезпечение на задължението му по кредита). Изразено е разбиране, че процесната разпоредителна сделка е увреждаща – доколкото, с оглед правилото на чл. 133 ЗЗД, чрез извършването й длъжникът се лишава от свое имущество, с което намалява общото си имущество и така затруднява удовлетворението на кредитора. Изложени са доводи, че е налице и знание за увреждането при осъществяване на оспорената сделка от длъжника и лицето, с което той е договарял - предвид презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, доколкото страните по съглашението са роднини по права линия (баща и дъщеря), която не е оборена в хода на съдебното дирене по делото. Решаващият състав е счел за неоснователно правопогасяващото възражение на ответната страна за изтекла 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД спрямо правото да се иска обявяването на увреждащите действия на длъжника за недействителни по отношение на ищеца. Приел е, че давността за упражняването му започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, т. е. от деня на извършване на увреждащата сделка - чл. 114, ал. 1 ЗЗД – т. е. 08.12.2015 г. и към датата на сезиране на съда (чрез изпратената по пощата съгласно чл. 62, ал. 2 ГПК искова молба) – 07.12.2020 г., не е изтекла.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода на делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Горните въпроси имат следното съдържание:

1. „Следва ли в производство с предмет иск по чл. 135 ЗЗД ищецът да установява знание за увреждане от трето лице – приобретател по атакуваната сделка само чрез преки доказателства или е допустимо това да се осъществи и косвени доказателства, които разгледани и обсъдени съвкупно, в своята взаимна връзка и последователност да водят до извода за наличие на такова знание у третото лице, с което длъжникът е договарял?“;

2. „Има ли задължение съдът да прецени всички доказателства по делото и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои дава вяра и на кои не, кои възприема и кои не?“ и

3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доказателства в тяхната цялост и да формира изводите си след съвкупната им преценка като изложи собствени мотиви?“

По първото питане се твърди отклонение на въззивното решение с практиката на ВКС, изразена в: решение № 218/11.10.2013 г. по гр.д. №1778/2013г. на III г. о., решение № 189/17.01.2018 г. по т. д. № 2646/2016 г. на II т.о. и решение № 61/01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на IV г. о. По второто – с решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г. о, а по третото – с решение № 22/24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на I г. о., решение № 3/22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г., решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., и двете на IV г. о., с решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. и решение № 589/29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на I г. о.

Повдигнатите въпроси не формират основание за допускане на обжалването. Те са предпоставени от становището на касатора, че знанието за увреждане като елемент от основанието на иска по чл. 135 ЗЗД не е установено по делото и изразяват неговото несъгласие с направените в обратния смисъл изводи за наличието му. По съществото си, те са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение, които обаче са от значение в производството по разглеждане на жалбата - по чл. 290 ГПК, но не и при нейното селектиране при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В последното се проверяват правните разрешения на въззивния съд, но не и дали те са законосъобразни. Освен това, доказването по делото на знанието за увреждане е прието да е проведено от факта на безспорната родствена връзка между страните по оспорената разпоредителна сделка – баща (длъжник) и дъщеря (трето лице, с което първият е договарял), както и от установената законова презумпция за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД - с оглед възмездния характер на съглашението, която не е оборена по делото. В друга насока процесуалната активност на въззивния съд не се е изразявала при установяване на коментирания релевантен факт (на знанието). Инстанцията по същество се е позовала на горната законова презумпция, която не е оборена по делото и с това се изчерпват аргументите й при направата на този доказателствен извод. Те са ясни, убедителни и лаконични при конкретиката на спора. Доказване от страна на ищеца на наличието на знание за увреждане не е проведено – нито чрез преки, нито чрез косвени доказателства по причина, че страната се е ползвала от установената законова презумпция за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, която не е оборена от ответната страна в хода на съдебното дирене. В качеството си на съд по съществото на спора, втората инстанция е обективирала в обжалвания съдебен акт мотиви, които отразяват нейната решаваща дейност. Тя е обсъдила събраните доказателства за релевантните факти и обстоятелства от предмета на доказване, въз основа на тях е направила своите самостоятелни фактически и правни изводи по материалноправния спор, който е решила при данните по делото и приложимия закон, отговаряйки мотивирано на доводите и възраженията на страните и в частност на касатора (който е бил жалбоподател пред втората инстанция). Такива са разрешенията на установената съдебна практика на ВКС, която е изцяло съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение.

Предвид изложените съображения приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се обосновава по никое от поставените питания, поради което касационен контрол не може да бъде допуснат.

С оглед на този изход на делото, в полза на представляваната от юрисконсулт страна следва да се присъди възнаграждение за настоящата инстанция, което се определя в размер на 150 лв. съгласно чл. 25, ал. 1 НЗПП във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 37 ЗПП. Задължен за заплащането му е касационният жалбоподател.

Воден от горното, Върховният касационен съд, III г. о.,