Определение № 2891 от 06.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1427/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника “ПРЕСТИЖ 98” ООД, ЕИК[ЕИК], против решение № 24/25.03.2024 г. по в.т.д. № 24/2024 г. по описа на Апелативен съд – Бургас в частта, с която след частична отмяна на решение № 23/24.11.2023 г. по т.д. № 52/2020 г. на Окръжен съд – Сливен е осъден ответникът и настоящ касатор да заплати на ищеца “ГИТЕКС” ЕООД, ЕИК[ЕИК], сумата 66 864,56 лева като част от сумата от 92 864,56 лева, представляваща стойността (с вкл. ДДС) на доставки на гориво по фактури №№ 24558/13.10.2015 г., 24572/17.10.2015 г. и 24580/20.10.2015 г., извършени от “Е.” ЕООД, ЕИК[ЕИК] (заличено от търговския регистър), което вземане е възложено на ищеца вместо плащане с постановление от 09.09.2019 г. по изп. дело № 381/2019 г. на ЧСИ с рег. № 709, с район на действие ОС - Бургас, ведно със законната лихва от 29.06.2020 г. до окончателното й плащане.

С касационната жалба са въведени оплаквания за недопустимост на въззивното решение и съответно за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се, че със заличаването от търговския регистър на длъжника “Е.” ЕООД при условията на чл. 632, ал. 4 ТЗ съгласно решение № 26009/11.01.2021 г. по т.д.н. № 115/2019 г. по описа на БОС и с прекратяването му като правен субект всички съдебни производства срещу него се прекратяват като недопустими, включително и изпълнителните такива, а предприетият от ищеца способ може да бъде реализиран само в рамките на висящо изпълнително дело след надлежно възлагане от съдебния изпълнител по реда на чл. 510 ГПК. Изтъква се, че поради това предявеният иск е недопустим, тъй като “ГИТЕКС“ ЕООД на самостоятелно основание е изгубило процесуалната легитимация по него - поради погасяване на вземането му на основание чл. 739, ал. 1 ТЗ. По същите съображения се релевира и наличие на очевидна неправилност на обжалваното решение. Добавя се, че съдилищата са разгледали непредявен иск, тъй като с оглед заявените от ищеца, очертаващите предмета на спора обстоятелства и искането, производството не е по иск с правно основание чл. 510 ГПК вр. с чл. 65, ал. 3 ЗЗД. Оспорва се като неправилен и изводът на въззивната инстанция, че ищецът се легитимира като самостоятелен кредитор на ответника “ПРЕСТИЖ 98” ООД и възложеното вземане не е подлежало на предявяване в производството по несъстоятелност на “Е.” ЕООД. Изтъква се, че възложеното вземане е актив - част от масата на несъстоятелността, и не подлежи на предявяване. Релевира се, че с откриване на производството по несъстоятелност кредиторът “ГИТЕКС” ЕООД е следвало да предяви своите вземания от “Е.” ЕООД в срока по чл. 685, съответно чл. 688 ТЗ, които не е събрал въз основа на издаденото от съдебния изпълнител постановление за възлагане, и като не е сторил това, същите са погасени на основание чл. 739, ал. 1 ТЗ. Сочи се, че разглежданото дело е средство за реализация на способ за индивидуално принудително изпълнение по чл. 510 ГПК, провеждано от страна на взискателя “ГИТЕКС” ЕООД по отношение на вземането на неговия длъжник от “ПРЕСТИЖ 98” ООД, но след като титулярът на вземането не съществува в правния мир, то и последното е погасено. Добавя се, че по тези съображения вземането на “ГИТЕКС” ЕООД по изпълнителния лист от 2015 г., чието принудително изпълнение се провежда, е погасено и това дружество няма качеството на взискател. Излагат се доводи, че в случая самостоятелното право на процесуалния субституент е преклудирано по силата на закона на основание чл. 739, ал. 1 ТЗ и прекратеното юридическо лице не е надлежна страна в изпълнителното производство, с оглед на което искът по чл. 510 ГПК е процесуално недопустим. Спроде касатора, поради същите аргументи позоваването на недействителността съгласно чл. 452, ал. 1 ГПК изисква висящност на изпълнително производство, каквото не би могло да бъде образувано срещу посочения длъжник поради заличаването му. Прави се оплакване за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения – необсъждане на доводите и защитните тези на ответника относно незаконосъобразно преобразуване на изпълнителното дело, липсата на доказателства за намаляване на задължението по изпълнителното дело след издаването на постановлението за възлагане на 09.09.2019 г., непроизвеждане на действие на запора поради неиндивидуализиране на вземанията – обект на запора. Претендира се да бъде обезсилено въззивното решение като недопустимо, а ако бъде прието за допустимо - същото да бъде отменено и да бъде отхвърлен предявеният частичен осъдителен иск по чл. 510 ГПК.

Искането за допускане на касационен контрол се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. Питане “за задължението на съда да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да изложи изрични и ясни мотиви, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, както и за задължението на съда да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право”.

По този въпрос се поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие със задължителната практика на касационната инстанция – Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и формираната такава, обективирана в цитирани от касатора решения на ВКС.

2. “Активно процесуалноправно и материалноправно легитимиран ли е взискателят в исково производство срещу третото задължено лице за събиране на вземане, възложено му по реда на чл. 510 ГПК, в случай че титулярът на вземането бъде прекратен с несъстоятелност по реда на чл.632, ал. 4 ТЗ? Запазва ли се легитимацията в случай, че преди обявяването на титуляра в несъстоятелност, вземането вече е било възложено вместо плащане на кредитора?”.

По това питане се сочи отклонение от задължителната практика на касацията – т. 1 от Тълкувателно решение № 2/13.07.2020 г. по тълк. дело № 2/2018 г. на ОСТК на ВКС, както и формираната такава, намерила израз в решение № 145/28.06.2018 г. по т.д. № 2180/2016 г. на ВКС, II т.о., определение № 85/18.02.2022 г. по т. д. № 742/2021 г. на ВКС, II т.о., решение № 7/12.02.2020 г. по гр.д. № 1473/2019 г. на ВКС, II г.о., решение № 42/28.06.2022 г. по гр.д. № 3053/2021 г. на ВКС, II г.о.

И по двата въпроса се релевира допуск до касация в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Претендира се достъп до касационна проверка на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК поради вероятна недопустимост и съответно поради очевидна неправилност на решението съобразно гореизложените доводи.

Ответникът по касация “ГИТЕКС” ЕООД в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва като неоснователни искането за достъп до касационен контрол и подадената жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касация съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, сезиран с жалба на ищеца, за да отмени частично първоинстанционното решение и уважи предявеният иск по чл.510 ГПК, е приел следното: въз основа на решение от 13.07.2015 г. по арбитражно търговско дело № 1/2015 г. на Арбитражен съд за търговски спорове – Бургас ищецът “ГИТЕКС” ЕООД се снабдил с изпълнителен лист против “Е.” ЕООД и Е. Д. Н. (управител на дружеството) за сумата от 195 320,97 лева, представляваща цената по извършени през 2014 г. доставки на горива, ведно с мораторни неустойки. За принудителното събиране на вземането било образувано изпълнително дело № 454/2015 г. на ЧСИ с рег. № 709, с район на действие ОС – Бургас, което на 05.09.2019 г. е било преобразувано под № 381/2019 г. За несъстоятелно е счетено възражението на ответника, че нямало връзка между двете дела, а и спор в тази насока не е бил своевременно повдигнат пред първата инстанция. Констатирано е, че със запорно съобщение от 06.10.2015 г., получено от ответника “ПРЕСТИЖ 98” ООД на 12.10.2015 г., съдебният изпълнител е наложил запор върху всички настоящи и бъдещи вземания на длъжника “Е.” ЕООД към ответника до общия размер на дълга към 06.10.2015 г. – 253 100,08 лева. Ответникът е депозирал становище от 11.11.2015 г., според което той нямал никакви задължения към длъжника. Не се спори по делото, че междувременно ответното дружество е получило доставки на гориво по процесните фактури №№ 24558/13.10.2015 г., 24572/17.10.2015 г. и 24580/20.10.2015 г. на обща стойност от 92 864,56 лева с вкл. ДДС. Отбелязано е, че с постановление от 15.06.2016 г. съдебният изпълнител е възложил на ищеца “ГИТЕКС” ЕООД вземането за цената по горепосочените фактури за събиране по реда на чл. 510, предл. 1 ГПК. По приложеното търговско дело № 68/2016 г. на ОС – Сливен същият е предявил против ответника по реда на чл. 134 ЗЗД осъдителен иск за вземането; претенцията е уважена с решение, потвърдено от въззивната инстанция, но обезсилено от ВКС, тъй като постановявало осъждане в полза на ищеца, а не на титуляря на вземането - “Е.” ЕООД; в хода на новото разглеждане на делото производството било прекратено, тъй като това дружество е било заличено от търговския регистър без правоприемство. Отчетено е, че от справка в регистъра става ясно, че с решение № 415/ 29.10.2019 г. по т.д. № 115/2019 г. на ОС – Бургас по отношение на “Е.” ЕООД е било открито производство по несъстоятелност, и поради невнасяне на разноски по чл. 629б ТЗ производството е било спряно на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ. Без да се е развила фаза по предявяване на вземания, с последващо решение № 260009/11.01.2021 г. производството е било прекратено по реда на чл. 632, ал. 4 от ТЗ и несъстоятелният длъжник е бил заличен от търговския регистър.

Въззивният съд е изтъкнал, че преди да бъде открито производството по несъстоятелност, с постановление от 09.09.2019 г. съдебният изпълнител е възложил на ищеца “ГИТЕКС” ЕООД като взискател вземането на длъжника “Е.” ЕООД от ответника “ПРЕСТИЖ 98” ООД по процесните фактури, но вече не за събиране, а вместо плащане – на основание чл. 510, предл. 2 ГПК, като възражения по стабилитета на този акт не са били своевременно повдигнати. Легитимирайки се по този начин като самостоятелен кредитор на ответника, ищецът е предявил разглеждания частичен иск за цената по фактурите. Счел е, че възложеното вместо плащане вземане срещу ответника не е подлежало на предявяване в производството по несъстоятелност на “Е.” ЕООД. За неоснователни са намерени възраженията, че ответникът нямал задължения по процесните фактури за доставка на гориво, предвид данните от съдебно-счетоводна експертиза, че доставките са осчетоводени и за тях същият е ползвал данъчен кредит по ЗДДС. Отречена е и тезата на ответника за авансови плащания по фактурите чрез ваучери, издадени по ЗПЗП, тъй като не е посочено във връзка с кои доставки е извършено предаването на описаните платежни средства и при липсата на нарочен двустранно подписан документ не може да се предполага, че се касае за предварително плащане, с оглед на очаквани доставки по релевираните фактури. Като неубедителни са преценени и доводите, че с доставките по коментираните фактури, издадени в периода 13-20.10.2015 г., всъщност били извършени като даване вместо изпълнение по чл. 65, ал. 2 от ЗЗД (datio in solutum) за погасяване на парични заеми на “Е.” ЕООД към трети лица – И. И. В. и Е. Р. В. – настоящ и бивш управител на ответното дружество (по девет договора за заем). Въззивният съд е изложил аргументи, че доколкото нито договорите за заем, нито споразуменията към тях са нотариално заверени, при оспорванията от страна на ищеца липсват убедителни доказателства, че тези документи са съставени на сочените в тях дати. Подчертал е, че ако действително доставките по процесните фактури са били не заради покупка на гориво от ответника, а са направени datio in solutum за погасяване на заеми, предоставени на доставчика от трети лица, логично би било ответникът да се позове на тази обстоятелства още в становището си до съдебния изпълнител по наложения запор, а впоследствие и в отговора на исковата молба по приложеното търговско дело № 68/2016 г. на ОС – Сливен, което не е сторено. Добавил е, че няма данни за осчетоводяване на договорите за заем при доставчика, а и липсват конкретни съглашения с точни параметри на доставките по време, вид и стойност на горивото и с отразяване на погасените по този начин главници и неустойки по деветте договора за заем. Акцентирал е, че ответникът не е страна по заемните правоотношения, а сочи, че е получил процесните доставки на гориво за погасяването на вземанията на заемодателите В. по реда на чл. 65, ал. 2 от ЗЗД, без да разкрива каузата – надарен ли е бил с горивото или пък е действал в изпълнение на някакъв възмезден договор с В.. Допълнил е, че по този въпрос в заключението на СИЕ е пояснено, че ответното дружество е закрило задълженията по процесните фактури срещу разчети по заемите – все едно то е заемодател, като подобни счетоводни отразявания няма как да се квалифицират като достоверни. Обобщил е, че и доставчикът “Е.” ЕООД, и ответникът “ПРЕСТИЖ 98” ООД са вписали доставките по фактурите в дневниците за продажби и за покупки по ЗДДС, представили са пред НАП съответните справки декларации, като ответникът е ползвал данъчен кредит за платения от него ДДС. При това положение въззивната инстанция е стигнала до извод, че придобитото от ищеца вземане на “Е.” ЕООД срещу ответника за цената по доставките на гориво на обща стойност 92 864,56 лева с ДДС е валидно възникнало на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 327, ал. 1 ТЗ и липсват убедителни доказателства за погасяването му. По тези съображения е уважила предявения частичен иск по чл.510 ГПК вр. с чл. 65, ал. 3 ЗЗД за заплащане на сумата от 66 864,56 лева, ведно със законната лихва от 29.06.2020 г. и е отменила решението на първоинстанционния съд в тази част. Решаващият състав е преценил, че формулираният евентуален петитум е за същото вземане – в случай на установяване на погасителни плащания след наложения запор на вземането, които според ищеца не са му противопоставими на основание чл. 452, ал. 3 ГПК, поради което е обезсилил обжалваното решение в тази част и е прекратил частично производството.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационна проверка на въззивното решение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира достъп до касационно обжалване поради вероятна недопустимост на решението по чл. 280, ал. 2, предл.2 ГПК. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), др. Съгласно задължителните постановки на т. 1 от 09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, недопустимо е и въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Доводите на касатора ответник относно заличаването от търговския регистър на длъжника, чието вземане е предмет на постановлението за възлагане вместо плащане, както и за непредявяване на вземането на ищеца в производството по несъстоятелност на длъжника, съответно погасяването му в хипотезата на чл. 739, ал. 1 ТЗ, касаят не процесуалноправната, а материалноправната легитимация на ищеца и основателността на претенцията, т.е. същите представляват оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, а не за недопустимост на съдебния акт. Несъгласието на ответника с дадената от съда правна квалификация на иска по чл. 510 ГПК, разгледан в случая в рамките на заявените факти и търсената защита, също не може да обоснове сочения от касатора тежък порок на въззивното решение. С оглед на горното и след извършената служебна проверка настоящият състав намира, че не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за директен достъп до касационен контрол.

Касаторът релевира, че същите аргументи обуславят и “очевидна неправилност” на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Този тежък порок в обжалвания съдебен акт следва да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на въззивното решение. В останалите случаи, каквито са оплакванията на касатора за нарушения на материалния и процесуалния закон, не се обуславя наличие на очевидна неправилност по смисъла на цитираната разпоредба. Тези оплаквания по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК биха могли да бъдат преценени едва при произнасяне по същество при евентуално допуснато касационно обжалване, а не в селективната фаза по чл. 288 ГПК. Поради горното не е налице сочената хипотеза на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане до касация.

При необосноваване на директен достъп до касационен контрол, следва да се разгледа искането за факултативна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК по формулираните от страната питания.

Поставеният от касатора първи въпрос е процесуалноправен и е относим към задължението на въззивния съд като втора инстанция по същество при постановяване на решението си да обсъди доводите на страните, които имат отношение към предмет на спора, да прецени всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Същият е релевантен и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, обективирана в цитираните от страната решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т.о., и др.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и анализ на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните доказателства относно релевантните по делото факти, и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Наличието на формирана практика на касационната инстанция, която не се обосновава от страната да се нуждае от осъвременяване, изключва приложение на поддържания допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Формулираният от касатора въпрос е израз на оплакването му срещу въззивното решение, обосновано с необсъждане от решаващия състав на доводи на страната. В случая апелативният съд, в съответствие с цитираната практика на ВКС и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими към спора факти, доказателства и доводи на страните, включително възраженията на ответника. Като неоснователно е преценено възражението на ответника относно липсата на връзка между двете изпълнителни дела, предвид преобразуването на изпълнителното дело, видно от представеното писмо на съдебния изпълнител от 25.08.2023 г., а и с оглед несвоевременно му въвеждане в процеса. Приел е, че ищецът се легитимира като самостоятелен кредитор на “ПРЕСТИЖ 98” ООД въз основа на издаденото от съдебния изпълнител постановление за възлагане на процесното вземане вместо плащане и може да предяви иска по чл. 510 ГПК. Във връзка с доводите против постановлението на ЧСИ въззивният съд е отбелязал, че същото е издадено преди откриване на производството по несъстоятелност на “Е.” ЕООД и не е подлежало на обжалване от ответника, който не е страна в изпълнителния процес, а и възражения по стабилитета на този акт не са били своевременно повдигнати. Решаващият състав е изложил подробни съображения за неоснователност на възраженията на ответника, че не е имал задължения по процесните фактури за доставка на гориво, както и че доставките по тях са направени datio in solutum за погасяване на заеми, предоставени на доставчика “Е.” ЕООД от трети лица. След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, е намерил, че предявеният частичен осъдителен иск по чл. 510 ГПК е основателен. При тези данни по поставения процесуалноправен въпрос не може да се обоснове достъп до касация и на релевираната от страната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставеният от касатора втори въпрос в първата си част относно “събиране на вземането” е хипотетичен, тъй като с издаденото от съдебния изпълнител на 09.09.2019 г. постановление, което е послужило за легитимация на ищеца в разглежданото исково производство, вземането не е предоставено за събиране по чл. 510, изр. 1, предл. 1 ГПК, а вместо плащане в хипотезата на чл. 510, изр. 1, предл. 2 ГПК. Следователно в тази част питането не може да се приеме, че е обусловило решаващите изводи на въззивната инстанция, съответно не покрива общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснена в т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което от своя страна изключва обсъждане на въведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

Във втората си част въпросът има характеристиката на правно питане по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложените по-горе доводи за допустимост на производството са относими и към питането относно активната процесуална легитимация на ищеца. В решение № 56/10.09.2014 г. по т.д. № 3057/2013 г. на ВКС, II т.о., и решение № 145/28.06.2018 г. по т.д. № 2180/2016 г. на ВКС, II т.о., е направено разграничение между двете хипотези на чл. 510 ГПК – предоставяне на вземането за събиране и възлагането му на взискателя вместо плащане. Пояснено е, че докато в първата не се променя титулярът на вземането, то възлагането вместо плащане, като способ за принудително удовлетворяване на взискателя, е своеобразна принудителна цесия и поражда присъщите й правни последици – превръща последния в титуляр на самото вземане и той може да се разпорежда със същото, т.е. упражнява правата в качеството си на негов носител. Следователно от значение за разглежданото дело е дали ищецът е титуляр на спорното право, до какъвто извод в съответствие с така цитираната практика е достигнал въззивният съд и е присъдил претендираните суми по процесните фактури в полза на ищеца, на когото вземането е възложено вместо плащане с постановлението от 09.09.2019 г., т.е. преди откриване на производството по несъстоятелност на длъжника “Е.” ЕООД. Поради това не се обосновава наличие на сочената от страната допълнителна селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Така формираната практика, нуждата от осъвременяване на която не е обоснована от касатора, изключва приложение и на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че макар да излага доводи за погасяване на вземането на ищеца съгласно чл. 739, ал. 1 ТЗ, касаторът не поставя въпрос в тази насока. В посочените от касатора решение № 7/12.02.2020 г. по гр.д. № 1473/2019 г. на ВКС, II г.о., решение № 42/28.06.2022 г. по гр.д. № 3053/2021 г. на ВКС, II г.о., поясненията са дадени във връзка с иск по чл. 38а ЗЖСК, който притежава суброгаторен характер, и са неотносими към разглеждания случай при възлагане на вземане вместо плащане по реда на чл. 510, изр. 1, предл. 2 ГПК. Цитираното от страната определение по чл. 288 ГПК не може да послужи за достъп до касация, тъй като не дава отговор на правен въпрос.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на решението на Апелативен съд – Бургас.

По разноските:

Поради недопускане на касационно обжалване ответникът по касация има право на разноски. Същият претендира такива за адвокатско възнаграждение от 3 970 лева, което е посочено в пълномощното като платено в брой и следва да бъде присъдено.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,